Олга Четверикова
Измяна във Ватикана (12) (Заговор на папите против християнството)

Резултати от „Новата евангелизация“: От търпимост на религиите към религия на търпимостта

Политиката на Йоан Павел II, насочена към укрепване на позициите на църквата в обществения живот на Европа, не може да спре процеса на деградация на религиозното съзнание на европейците, задълбочила се особено в последните две десетилетия в условията на осъществяване на неолибералния проект за развитие.

Дългият период на разцвет на запад формира дълбока потребителска по своя характер култура, под влиянието, на която се превръща в по-светско и западното християнство, в което след признаването от него на концепцията за правата на човека се утвърждават либерално модернистични идеи, които напълно се вписват в плуралистичното общество. С прехода към глобализация, превърнал „обществото на всеобщото благоденствие“ в „благоденствие за избраните“, обичайния начин на живот, установилите се социални връзки започват да се разрушават, а заедно с тях се извършва и разрушаване на духовната структура на личността. Чувството на увереност се сменя с дълбок песимизъм, разочарование и самота и от страна на значителна част на обществото започва да намалява доверието към отслабващите традиционни институти, неспособни да поддържат и осигуряват обществената солидарност. В последните години процесът на намаляване на значението на традиционните ценности приема в Европа заплашителен характер.

Утвърждаването на тези тенденции способства приемането от европейските елити на концепцията за „мултикултурализма“, основан на идеята на „взаимното обогатяване и смешение на културите“ и „(генетичното — бел.пр.) смешение на народите“. Последната, на свой ред, се явява като най-нов израз на принципа на търпимост, който днес се превръща в базов елемент на европейското съзнание. На него е посветена специална Декларация на принципите на толерантността, приета на 28-та сесия на Генералната асамблея на ЮНЕСКО на 16 ноември 1995 г., в която, в частност, се казва: „Търпимостта — това понятие, означаващо отказ от догматизма, от абсолютизацията на истината и утвърждаващо норми, установени в международно правовите актове в областта на правата на човека…“^[1].

През 1981 и 1990 г. от обединена група изследователи от различни страни на Европа са проведени специални проучвания на общественото мнение за разкриване на съвременните ценности на европейците. Те показват, че при всичките национални различия и културни особености на европейците, както по съдържание, така и по характер на еволюция техните основни ценностни ориентации навсякъде са еднакви. На първо място стои „собствената личност“, което означава „щастие, безопасност, свобода, управление на собствената съдба, самореализация, социално благополучие, свободно време“. След тях идват „семейство“, „работа“. Що се касае до „моралното съзнание“, то неговото значение намалява, доколкото само една четвърт от европейците заявява, че разполага с надеждни принципи за разграничаване на доброто от злото^[2].

Проучването от 1999 г. потвърждава главните тенденции: нарастващото значение на семейството и частния живот, професионалните интереси, безопасността и намаляване на значението на религията и политиката. Все повече се утвърждава индивидуализма, при това се проявява и в индивидуализацията на нравствената оценка на едно или друго явление, при което водеща роля играе толерантността. Съхраняването на чувството на общност е свързано не с традиционните колективи и организации, основаващи се на идейно единство, а с неформалните междуличностни отношения. Като цяло се представя картина на секуларизирано, аполитично общество с отслабващи нравствени ориентири.

В съвременна Европа пада значението на традиционната религиозна традиция в смисъл на религиозния опит, истинската вяра и практика. Както заявява още до своето избиране за папа Йозеф Ратцингер, като глава на Конгрегацията на вероизповеданието на Римокатолическата църква, „агресивния секуларизъм заплашва свободата на вероизповеданието в Европа, маргинализира вярващите… Ние се отказахме от християнската култура в полза на агресивния секуларизъм с нетърпими черти… Той е станал идеология, която се натрапва политически и не оставя място за католическия и християнския мироглед… Води се борба, и ние сме длъжни да защитаваме своята религия от идеология, натрапваща се в качеството на единствен глас на разума… Споменаването на Бога е маргинализирано. В политическата сфера се счита за почти непристойно да се говори за Бога, като че ли това нарушава свободата на онези, които не вярват“^[3]. Най-показателен в това отношение става до днес обсъждания факт, че в процеса на подготовка на проекта Конституция на ЕС европейските чиновници не включват в него споменаване за християнските корени на Европа, като се ограничават с положения за културното, религиозното и хуманистичното наследство на Европа, „на чиято основа се формират универсални ценности — неприкосновени и неотчуждаеми права на човешката личност, свобода, демокрация, равенство и правова държава“^[4].

Намаляването на ролята на традиционната религия се отразява в много показатели. Така, ако през 1981 г. 85% от европейците са заявяват за своята конфесионална принадлежност, то през 1999 г. — 75%, но този показател е осреднен и той се мени в зависимост от страната и възрастта. Така, във Великобритания, Холандия и Франция сред младежите от 18 до 29 години онези, които не се отнасят към нито една религия съставят съответно 72%, 71% и 58%. През последните години ситуацията се влошава. Така, във Франция през 2001 г. броя на считащи се за католици е 71%, а през 2006 г. — вече само 51%^[5].

Отслабването на позициите на църквата се проявява и в намаляването на броя на духовенството. От 1978 до 2002 г. в Европа е отбелязано неговото намаление от 250 на 203 хиляди човека, което е обусловено, в частност, от стареенето на местното население. Особено сериозно е положението във Франция, където броя им намалява на половина и сега е 23 хиляди човека, а в близките години се очаква намаляване на 8 — 5 хиляди. Ако преди 50 години е имало випуски по хиляда свещеника на година, то сега са само стотина, а средната възраст на духовенството е 70 години. От 1990 до 2000 г. броя на енориите в страната е намалял от 34595 на 19468, а броя на диоцезите (за сметка на обединяването им) от 95 на 77^[6]. Това положение предизвиква сериозна загриженост в религиозните кръгове на Франция, тъй като то води не само до нарушаване на приемствеността в предаване на религиозните знания, но и към изчезване на самата енорийска култура, която осигурява по цялата територия на страната присъствието на духовенството. Както пише най-големият историк на църквата Емил Пул: „Католическата църква във Франция се превръща в пустиня. И макар в тази пустиня все още да трепти някакъв живот и ту тук, ту там се появяват слаби филизи, тя никога вече няма да стане цъфтяща градина… всички тези групички водят изтощителна междуособна война, не осъзнавайки, че наоколо стремително се разпростира пустош. Като невидими воини католиците се унищожават един друг, а околния свят даже не ги забелязва“^[7].

Едно от важните изменения в религиозния живот на европейците се явява все по-голямото отдалечаване на религията като институт от религията като личен религиозен опит. Както пише изследователят Ж. П. Вил: „религиозната Европа на държави и институции — това едно, а Европа на индивидуалните религиозни съзнания — е друго“. Характерно в това отношение е, че по-голямата част от онези в Европа, които остават верни на такива християнски ценности, като любов към ближния, благотворителност, признаване на справедливостта, не асоциират тези ценности с църквата. Както обобщава това състояние Йоан Павел II: „Христос — да, Църквата — не!“^[8].

Църквата запазва своето значение като институт, самият представляващ символически полюс на социалния живот и културната идентичност. Ако по-рано секуларизацията означава изтласкване на традиционната религия от публичната сфера в сферата на частния живот, то днес, напротив, тя все повече се измества от частния живот, в същото време, когато нейното участие в публичния живот всячески се приветства, особено когато става дума за благотворителност. Църквата все повече влиза в ролята на социален лекар, навлиза в онези сфери на живота, от които държавата се оттегля: грижа за социално слабите, за хората на преклонна възраст, за самотните, за мигрантите, организиране на отдиха на децата и др. Такива са тенденциите на религиозния живот на институционално ниво.

Що се касае до индивидуалното религиозно съзнание, то традиционните ценности все повече се размиват. За европейските католици днес е характерно дълбокото незнание на фундаменталните основи, на които се гради християнската вяра. Така, както установява проучване от 2007 г., сред френските католици 29% никога не са чели молитви, само 52% са убедени или смятат за възможно съществуването на Бог, 57% отричат догмата за триединството на Бог, само 58% вярват във възкръсването на Христос и 38% в непорочността на Дева Мария. Както пише изследователят Анри Тинк: Френската църква може да направи извод, че „дехристиянизацията е реалност“^[9]. А френският политолог А. Безансон отбелязва: „Кризата на католическата вяра вече е взела размери на истинска катастрофа… младежта днес няма основни понятия за католицизма. Тук съществува бездна на невежество. Те въобще не знаят, в какво вярват и защо вярват“.

Характерно явление става утвърждаването на крайно релативистката гледна точка на религиозната истина чрез признаването от нея на плурализма, което води до създаването на нов тип религиозност. Ако още през 60-те — 70-те години сред вярващите не се подлагат на съмнение основополагащите положения на християнското учение, то днес, в условията на информационната революция, процесът на субективизация на истината отива толкова далеч, че това поставя под въпрос самата обединителна функция на религията. Така, в началото на 90-те години в Италия само 37% от запитаните смятат, че „съществува една истинска религия“, във Франция — само 16%, а днес — 6%. Сред италианските католици само 12% смятат, че само католическата религия се явява истинска^[10]. В по-голяма степен тази оценка е характерна за младежта: през 1998 г. само 4% от англичаните, французите и немците от 18 до 29 години смятат, че „истината принадлежи само на една религия“. Това е показател за сериозна мутация на религиозното чувство.

Разпространението на религиозния индивидуализъм и автономното от църковното учение разбиране на доктрините и самия религиозен живот намира израз в увеличаването на броя на различните течения в рамките на една конфесия. Католицизмът преживява процес на раздробяване и диверсификация, в неговите рамки съществуват традиционалистическо, харизматическо, примиренческо, интегристко, икуменистическо и много други индивидуалистически направления, утвърждаването, на които довежда до криза на хегемонията на църквата.

Религиозният релативизъм се проявява и в растящата отчужденост от символиката и понятията, с помощта, на които се изразява християнството. Някои изследователи говорят даже за криза на християнско религиозния език, проявяващ се в откъсването на реалното значение на думите от тяхното възприемане от масовото съзнание. Изменя се и самата идея за Бога, който се представя не като личен Бог, а като някаква космическа сила. Или, напротив, утвърждава се антропоцентрическото възприемане на Исус Христос, при което той се принизява до нивото на някакъв екстрасенс. В официалния католически катехизис за младежи, например, се казва: „Исус изцелявал болните, но това не означава задължително чудеса в онзи смисъл, в който ние често го срещаме. Някои хора имат природен дар да лекуват. Не е ли бил Исус един от тях?“^[11].

Може да обобщим, че предприетата от Йоан Павел II „нова евангелизация“, насочена към преодоляване на нравствената всепозволеност, не постига своите цели. Както признава самия папа, „Исус Христос, струва ми се, изчезна от европейския живот… Европейската култура създава впечатление на някаква мълчалива апостазия (богоотстъпничество — бел.пр.) на интелектуалците, които живеят така, както ако Бог не съществуваше“^[12]. Наистина, към началото на 90-те години религията в Европа губи своето значение като сила, определяща общоприетите норми на поведение и формираща обществената система на ценности. Всякакви претенции за това, че да управлява обществото, стават „нелегитимни“ даже в очите на вярващите^[13]. Опитите на Йоан Павел II да усили позициите на църквата в публичния живот предизвикват не само неодобрение, но и даже агресивна ответна реакция от страна господстващата светска култура, за което изследователят Виторио Масори пише: „Съществуват само три категории хора, над които политическата коректност не се разпространява и които можете да ругаете както ви е удобно, това са: католиците, пушачите и ловците“^[14].

Днес утвърждаването на индивидуалната автономия на нравите в сферата на вътрешно семейните отношения, отношенията между половете, възпитанието на децата и т.н. остава главна и определяща тенденция. В Европа рязко намалява броя на браковете, пада раждаемостта, увеличава се бройката на родените извънбрачни и броя на разводите, които се превръщат в обичайно явление. Църквата не успява да направи нищо, за да не допусне легализацията на абортите, която първо е осъществена в Австрия и Франция (1975 г.), след това в Италия (1978 г.) и, накрая, в Испания (1985 г.). Дошлите на власт в края на 90-те години леви сили (либерали и социалисти) предприемат още по-решителни крачки за утвърждаването на радикалния вариант на светска търпимост. Така, в Холандия, Белгия и Испания, въпреки критичната позиция на Ватикана и местния епископат, са приети закони, легализиращи хомосексуалните бракове. Обаче най-тревожен се явява онзи факт, както показва проучване на общественото мнение, че търпимост към това явление проявява болшинството от населението на много европейски страни. Така, ако през 1981 г. 44% от европейците напълно осъждат хомосексуализма, то през 1999 г. — само 24%^[15]. Положително оценяват хомосексуалните бракове 57% от гражданите на ЕС — 68% от испанците, 67% от белгийците, 58% от французите, 47% от италианците и 43% от португалците^[16]. От невярващите толерантност проявяват 57%, а от определящите се за католици — 54%. Ватиканът не може да се противопостави и на легализацията на евтаназията от холандския (2000 г.) и белгийския (2002 г.) парламенти, която белгийският епископат оценява като „отстъпление от цивилизацията“. В близко бъдеще е възможно тя да бъде утвърдена и в други страни на Европа, отчитайки, че проучванията на общественото мнение показват, че позицията на европейците (включително католиците) по този въпрос е претърпяла изменение в полза на одобрение на доброволното напускане на живота в случаите на неизлечима болест. Така, във Франция през 1988 г. евтаназията одобряват 57% от запитаните, а през 1998 г. — вече 79%^[17].

В условията на размиване на традиционните понятия и ценности, тяхната неопределеност, загубата на представа за истинската норма, европейците попадат все повече под влиянието на чужди религиозни култове, които се държат крайно активно и настъпателно. Става дума както за традиционни източни, така и за нови псевдоизточни, псевдохристиянски, антихристиянски, неоезически учения, болшинството от които носят окултен характер. Характерно за тях е взаимното проникване, смесването на традициите, тоест синкретизъм, който цялостно измества стройния мироглед. Това означава преход на плурализма на друго ниво, превръщането му в „глобален религиозен пазар“ или, както сега пишат, „супермаркет на спиритуални стоки“, при което свободното предприемачество прониква вече в сферата на спасението, предлагайки на всеки по избор всяка религиозна и псевдорелигиозна идея. Оставен сам на себе си мирянинът като потребител избира онова, което му е по душа, онова, което е подходящо, формирайки собствена система на ценности. И тук християнството се сблъсква с най-силната конкуренция, доколкото религията на този „пазар“ се оценява не от гледна точка на отстояването на истината, а от гледна точка на душевния и духовен комфорт, който тя осигурява. Затова в най-голяма степен тук преуспява окултизмът.

На Запад днес 150 милиона човека вярват в мистиката и езотериката, в Европа всяка година повече от 40 милиона човека се консултират с екстрасенси и лечители, всеки втори заявява за своята чувствителност към паранормални явления. Всичко това се слива с християнската вяра, води до странно смесване на християнската мистика и окултната магия. Възражда се интересът към езическите народни вярвания, древните митове и предания, нараства увлечението към будистката философия. Най-скорошен израз на съвременния индивидуализъм става окултното движение „Ню Ейдж“, заявяващо за остарялостта на християнството и активно въвличащо в своите редове религиозно настроената интелигенция. Доколкото посочените тенденции са особено характерни за младежта, това говори за това, че ръста на „безрелигиозността“ сред нея означава не разпространение на атеизма, а преход към друга форма на религиозност. Става дума за своеобразно обезщетение — броя на вярващите в Бога намалява, за сметка на това расте броя на онези, които вярват в „нещо свръхестествено“, в резултат езотериката настойчиво измества християнската мистика.

Това масово увлечение по окултизма, всеобщото смесване на понятията и вярванията свидетелства за търсенето на алтернативни религии, за настъпването на „религията без Бог“ (по израза на изследователя Ж. К. Еслен). Духовността става все повече персонална, вътрешна, когато Бог е търсен вътре в себе си, в дълбините на собственото съзнание, когато всеки избира онези вярвания, които са му по душа. Широко се разпространява такова твърдение: „Аз сам си създавам истината. Моя е онази истина, която аз признавам за себе си“^[18]. Тази истина се създава от много елементи, взети от най-различни мирогледни системи. Затова, както отбелязва италианският писател У. Еко, съвременната култура се отличава не с това, че човек в нищо вече не вярва, а с това, че той вярва във всичко, и въпроса, към коя вяра ти принадлежиш, губи своето значение. Това е типична проява на културата на постмодернизма, характерни черти, на която се явяват полифонията и еклектизма.

Такъв е резултатът от последователното прилагане на фундаменталния принцип на съвременната европейска култура — принципа на свободата на съвестта, разбирането като свобода на избор, за утвърждаването, на който способства и самата Католическа църква. В условията на културна глобализация свободата на избора води до непредвидени мирогледни и нравствени настройки, към ерозия на установени понятия. Отхвърляйки абсолютния характер на значението на християнската етика и въвеждане на принципа на търпимост, светската култура „освобождава“ западния човек от властта на традиционните религиозни институти. Обаче днес на критическо съмнение се подлагат вече самите светски ценности. И ако достатъчно рационалното западно християнство успява да се приспособи към изискванията на секулативното общество, ставайки „безвредно“ за него, то нарастващата нетрадиционна религиозност, запълваща образувалия се духовен вакуум, започва да заплашва вече самите основи на европейския рационален светски проект, тъй като пренася индивидуализма на нивото на дълбокия ирационализъм.