Димитър Мантов
Дяволската въртележка (7)

През 1164 година дукът на Киликия — Коломан, Раймунд Триполийски и Боемунд III били пленени от войските на Нур ад-Дин. Докато от Константинопол пристигне новият дук, Баткуниос управлявал цяла Киликия. Императрицата се тревожела за брат си — принц Боемунд, и всяка седмица изпращала в Тарс пратеници да питат дали Нур ад-Дин се е съгласил да освободи тримата пленници срещу добър откуп. Само Баткуниос можел да води успешни преговори с войнствените мюсюлмани. На корабите му имало много араби. От тях все един щял да успее да се промъкне до Алепо и Дамаск, да занесе на Нур ад-Дин писмо, придружено с муската на Абу-Шам.

След три месеца до Баткуниос пристигнала вест, че Нур ад-Дин е съгласен да пусне срещу откуп пленения антиохийски княз.

На път за Константинопол Боемунд се отбил в Тарс, за да благодари на човека, който го отървал от мюсюлманите.

 

 

А когато новият дук на Киликия — Андроник Комнин, пристигна в Аназарб, той донесе грамота от василевса, с която „морякът Баткуниос се обявява за патриций на римската държава и получава като прония земите и горите около замъка Намрун заедно със самия замък“.

Сега вече той можеше да общува с един от първите хора на империята. С Андроник Комнин бързо се сприятелиха, ходеха заедно на лов, заедно отиваха с някоя платноходка навътре в морето за риба, после гуляеха и пристанищните таверни като обикновени моряци.

Четиридесет и шест годишен, висок и строен, Андроник Комнин привличаше вниманието с изящните си дрехи. Черната му къдрава брада беше винаги вчесана и целият ухаеше на амбра и мускус. Той казваше, че не помни някога да е боледувал, често показваше силата и сръчността на ръцете си. Обичаше лудата езда с необяздени още жребци, но най-много от всичко обичаше дворцовите интриги. Заради сложните отношения, които бе създал с императорското семейство, и най-вече заради жените, в които се бе увличал, той девет години бе лежал в затвора.

Когато беше в добро настроение, Андроник Комнин започваше да разказва за своите бягства от затвора. Първото било несполучливо, но втория път успял да се изплъзне и да отиде чак в Галич, при руския княз Ярослав, който го приел сърдечно; две години се хранил на княжеската трапеза, бил съветник на княза, с когото се разбирали във всичко — и в държавните дела, и във веселбите. Там го заварило известието от Константинопол, че императорът го опрощава. В двореца обаче пак не му провървяло — василевсът, който нямаше син, решил да обяви за престолонаследник бъдещия си зет, годеникът на дъщеря му Мария. Всички благородници трябвало да положат клетва за вярност.

— Тогава аз казах на Мануила и на всички, които бяха в тържествената зала, че е срамно за ромеите да бъдат управлявани от един чужденец, някакъв си маджарин, и че е по-добре оня, който стои начело на нашата богоспасяема империя, да се погрижи да има син. Ами че ние с него сме връстници, млади сме още!

— … И за тия думи той те изпрати тук, в Киликия, нали? — подпитваше Герасим, за да проникне някак у тайните на императорското семейство.

— Да, но забрави, че Андроник Комнин никога не стои със скръстени ръце.

— Навярно не е забравил…

— И със своите хора слухти около мене, така ли? Ти да не си едни от тях?

— Аз самият в очите на василевса съм несигурен служител. Корабите се носят от различни ветрове…

— Затова и те харесвам! И ти си като мен! — протягаше му ръка за приятелско здрависване. Андроник Комнин, улавяше десницата му и се опипваше да я превие.

После пиеха подред от една и съща чаша гъсто кипърско вино, приготвено с ароматни треви, и продължаваха разговорите за императора, за Константинопол, за императрицата и приятелките на Андроник Комнин. После пак за императора и за двореца, и отново за жените в двореца…

— Рано или късно аз ще стана император!

— По-добре по-рано — усмихваше се Герасим.

— … Баща ми цял живот се опитваше да свали от трона своя брат, Йоан Комнин, бащата на тоя омразен Мануил. Но той не беше решителен, хареса му да живее в двора на султана на Икония, чакаше, някой друг да премахне василевса, та тогава да отиде в Константинопол.

— И все пак ти си се клел във вярност на василевса?

— Клетва?

И Андроник Комнин се заливаше в искрен смях.

— … Клетва… клетва… — през сълзи от смях повтаряше той и се тупаше по коленете.

След това, като се успокояваше, започваше да говори с някакво настървение за плановете си. Лицето му ставаше напрегнато и зло.

Той не можел да измени на себе си, на собствената си природа. И не бива!

Обикновените хорица — някои от тях стават и патриции, но те пак са си същите! — се опитват да живеят двоен живот: зли по природа, преструват се на добри; страхливи и нерешителни, те гръмко говорят, че са готови „на всичко“. Тъкмо това ги и прави обикновени. Щом си дал воля на честолюбието си, бъди докрай яли необикновено зъл, или нечувано добър! Не се плаши от жестокостите, които ще извършиш, нито от това, че ако решиш да проявяваш нашироко добротата си ще останеш без имот.

А, сепна ли се, Баткуниос? Знам те аз, че обичаш да минаваш пред своите хора за човек с щедра ръка. Но щедростта ти е отмерена. Ти никога няма да си позволиш щедрост, която да те превърне в просяк. Защо тогава се преструваш на добър?

Не съм добър, никога не съм бил добър — оправдаваше се в себе си Герасим. — Но и не съм достатъчно зъл… Аз съм един обикновен човечец, искам да бъда обикновен човечец, не ми трябва замъкът Намрун, не ми трябват нито кораби, нито наемни моряци…

Защо се държа настрана от всички ли? Защото ако допускам подчинените до себе си, те ще ме премахнат. Така казваше Стратион. Уважението и благодарността са променливи, а страхът е постоянен. Как да направя така, че те да се боят от мене, но да не ме мразят? Възможно ли е това?

… Стратион казваше: първо зашлеви плесница, а след това въздигни ударения. Той ще ти бъде по-верен от другите, които си удостоил със звание и длъжност само от добро чувство към тях. Един ударен струва колкото десет неударени, защото, като е очаквал да го смачкаш, ти си проявил милост и цял живот ще помни горещината на плесницата.

 

 

Една нощ той сънува хубав сън… Високи борове шумят в топлия здрач на пролетна привечер, скокливи поточета текат през зелени планински долини. Той не вижда поточетата, но чува шума от бързата вода и знае тесните долини, през които се провират. Единствено високите борове се извисяват пред очите му — те закриват върховете, но Герасим знае, че тук някъде има скалисти върхове. Стволовете на дърветата се нареждат около него като войници; не тръгват наникъде, не очакват ничия заповед, само стоят така, пазят го… От върховете се сипят ситни борови иглички, дъх на смола гъделичка гърдите му и е толкова хубаво, такава свежест го изпълва, че той широко простира ръце, иска да загребе от прохладата на боровия лек колкото може повече и колкото може по-дълго да бъде тук…

Когато се събуди, усети, че сърцето му бие силно, и неволно започна да брои: едно… две…

Като стигна до единадесет, изведнъж разбра, че е броил не ударите на сърцето си; а годините си на скиталчество. С някакво тъжно удивление си каза: не мога, никога не ще мога да забравя оня край.

И дълго лежа буден, с отворени очи, взираше се в тъмнината дано пак да види високите борове и да долови дъха на смола…

На разсъмване отново се унесе в сън.

Събуди се чак към обед със смътното усещане, че през нощта е взел някакво важно решение.

Но какво беше то?

И изведнъж се досети: трябва да отиде там, в родните планини!

По-добре на път, макар и в отдавна познати места, отколкото в Тарс и в омръзналия му вече замък Намрун.

Като научи за скорошното му заминаване, Андроник Комнин с едва скрита завист рече:

— Там горите са пълни с дивеч. И планините там са други. Ако светлоликият василевс не държеше толкова много да не напущам Киликия, и аз щях да дойда с тебе. Донеси ми поне една двойка еленови рога!

Герасим му обеща няколко двойки еленови рога, дори рога на дива коза (толкова е трудно да удариш дива коза!) и в мислите си вече тръгна на път…

Трябваше да отбере най-добрите си моряци, да нареди да ги облекат с нови дрехи. Повечето „ястреби“ щяха да придружават дракара. Така беше най-добре в Тарс да не остават много моряци, — кой знае какво може да се случи в негово отсъствие.

 

 

Принц Боемунд, който беше в Константинопол, щом узна, че приятелят му Баткуниос е тръгнал за родния си край, помоли императора да окаже по-голяма почит на патриция моряк.

В Калиопол се събра целият граничен отряд. Кастрофилаксът доплува до дракара на дълга военна лодка и предаде на Баткуниос императорския подарък — златна чаша и меч в ножница, инкрустирана със слонова кост.

— Да пиеш, кирие, и да славиш богоподобния василевс! А с тоя меч да сечеш враговете му!

На брега войниците удряха с дръжките на мечовете си по щитовете, барабаните биеха за среща на висш военачалник. Стотици любопитни се трупаха на пристана, за да видят моряка, който от разбойник беше станал императорски човек, прославен по целия Архипелаг.

Той не можеше да пропъди натрапчивия спомен: недалече от манастира до Баткун имаше една малка люлякова горичка (кой ли божи човек я беше посадил и отгледал?). Когато люлякът цъфтеше, цялата околност беше пропита с упоителния мирис — и тогава в гърдите повяваше особена прохлада, нежна и замайваща…

Там монах Гервасий стоеше с часове, режеше с резбарския нож крехки клонки и се мъчеше да прогони от ума си бунтовните мисли… Къде го отведоха те, тия мисли, това неспокойно сърце, което само не знаеше какво иска и към какво се стреми?

Черният жребец тъпчеше на едно място в прегорялата трева, нетърпеливо навиваше глава встрани, а патрицият Баткуниос, сред попарената от есента люлякова горичка, искаше да си припомни как ухаеше люлякът…

— Да вървим! — неочаквано викна той на придружвачите си.

Камшикът се изви като змия и изплющя към опашката на коня.

Тридесет киликийци на коне охраняваха предводителя си. Пъстрите им дрехи и скъпите оръжия под лъчите на следобедното слънце и сред пожълтелите листа на люляковата гора изглеждаха още по-ярки.

Отец-игуменът цял ден очакваше да пристигне прочутият патриций, за когото снощи бърз конник от крепостта съобщи, че ще гостува в манастира.

Послушниците наредиха няколко маси в открития ходник на горния кат, постлаха ги с бели покривки.

В магерницата готвачите и слугите се суетяха…

— Иде, иде! — пръв извика малкият послушник Георги — петнадесетгодишно българче, което пасеше манастирските овце и се надяваше след няколко години да облече черното расо.

Икономът Амфилохий улови подръка стареца игумен и го поведе към главната манастирска врата.

— Всемогъщи боже, не ни изоставяй и сега! — говореше си игуменът. — Дано големецът не е строг и придирчив. Добре ли сготвиха двете ярета?

— Не се тревожи, преподобни отче успокояваше го икономът. — Не за пръв път посрещаме високи гости.

Отслабналите очи на игумена съзряха приближаващите конници.

— Бог и света троица да бдят над тебе, пресветлий господине, славен патриций и войн! — с треперещ глас извика той на гръцки. — Светата обител, посветена на равноапостолите Петър и Павел, те посреща като свиден Христов син…

Малкият послушник притича, улови с едната ръка поводите на коня, а с другата — широкото позлатено стреме.

Гостът се отпусна на земята, огледа под вежди посрещачите, после бръкна в дрехата си и подаде на послушника една сребърна монета.

— От колко време си в манастира? — на български попита знатният патриций и монасите наостриха уши. Съмненията им сега се увеличиха — отгде беше тоя човек? Защо го наричаха Баткуниос? Да не е от тия места?

— Вече осем месеца съм послушник… — отвърна момчето, като с любопитство оглеждаше снажната фигура на патриция, меча в ножницата от слонова кост, златните украшения по широкия колан от яркочервена кожа. Сребърна монета никога не беше пипвало в ръка и сега му се струваше, че ще полудее от радост.

— Бие ли те икономът Амфилохий?

— Ти… — заекна момчето. — Откъде го познаваш?

Тоя въпрос беше на устните и на неколцината монаси, а Амфилохий слушаше и усещаше странни тръпки по тялото си. Дяволът наистина си няма работа, но патрицият в никой случай не може да бъде някогашният монах Гервасий, за когото разправяха, че загинал нейде из Рила.

В това време знатният гостенин заговори на гръцки:

— Покланям ви се, свети отци. Не съм дошел за гощавки и вино, а за друго. Научих, че преди десетина години тук живял светият монах Гервасий. Той се отличил с честен живот и майсторено на свети кръстове от липово дърво. Казаха ми, че ако намеря кръст, правен от него, ще се излекувам от безсънието и от болестта, която ме кара от време на време да убивам по някой от най-близките си хора…

Монасите не знаеха какво да кажат. Оня разбойник Гервасий, когото натириха от манастира, бил светец! Дай ни ум, господи, как да отговорим на високия гост, за да не го обидим…

Амфилохий се наклони към стареца игумен и целият разтреперан, с подскачащи челюсти, успя да прошепне:

— Той е! Познах го!

Игуменът, вече към осемдесетте, трудно чуваше и в отговор само поклати глава.

Патрицият приближи и съвсем тихо заговори на иконома:

— Отче Амфилохие, казаха ми още, че по-добре и от кръстовете ще ми помогнат ония неща, които светият монах Гервасий правел, подтикван от грешните си страсти, и които ти си намерил в килията му… Пазиш ли онази жена от Филипопол, изрязана от орехово дърво?

— Богородице! — изпищя икономът и като размаха ръце, хукна към църквата.

Монасите нищо не разбираха, само въртяха очи и някои скришом се кръстеха.

— За какво пита патрицият войн? — улови игуменът най-ближния до него монах и черноризецът му прошепна нещо.

— А-а-а! — поклати глава старецът. — Вярно, имаше тук такъв човек. Не са те излъгали, кирие. Ще ти покажем килията, гдето по четири пъти на ден четеше молитвите си. Той беше свят монах, гордост за нашата обител…

Игуменът продължаваше да бъбри с беззъбата си уста и си мислеше как ли още да угоди на патриция, та накрай да изпроси богат дар за манастира и застъпничество пред императора.

— Настани се и отдъхни след дългия път, кирие — изфъфли игуменът и махна с ръка към монасите.

„Многая лета…“ — запяха те многолетствие за патриция Баткуниос.

 

 

Малкият послушник се криеше зад ъгловия двоен стълб и гледаше към трапезата, където при светлината на няколко многосвещници вечеряха патрицият и монасите. В ръка момчето държеше дървена фигурка и не отделяше очи от знатния гост.

Монасите слушаха със зяпнали уста неспирната реч на Баткуниос. Той им разправяше страшни случки, станали сред морето, истински премеждия, в които наред с него вземаше участие и един разстриган монах българин.

А в това време икономът Амфилохий стоеше в църквата и за нищо на света не се съгласяваше да дойде на трапезата.

— Това е самият дявол, преоблечен като патриций! — доверително шепнеше той на братята монаси, които го придумваха; и очите му светеха с безумен пламък. — Аз ще се скрия в олтара и когато петлите пропеят, ще се превърна в ангел!

— Спаси разсъдъка на бедния ни брат, господи! — кръстеха се на трапезата монасите, щом се сетеха за затворения в църквата иконом.

Потокът от думи, който струеше от устата на пийналия патриций, не пресъхваше. Знаят ли тия черноризци колко души е убил оня разстриган монах! Тридесет, петдесет, не — сто! Сто души са легнали под меча му!

Монасите боязливо се кръстеха.

Ами колко хубави жени е познал той? Чет нямат! И все млади, със стройни бедра!

— Пфу! Съблазън! — уж се възмущаваха монасите, но така, че пак одобряваха думите на патриция.

Изведнъж Баткуниос скочи от стола и удари с пестник масата. Манастирският двор проеча от гласа му:

— Аз съм разстриганият монах! Не ме ли познахте? Гледайте йеродякона Гервасий!

— Боже! — простена игуменът.

— Милост! — извика дебелият монах Софроний и се смъкна на пода. Някога той бе причинил много мъки на йеродякон Гервасий.

— Не ни убивай! — протегнаха ръце останалите монаси, защото цялата вечер бяха слушали най-страшни разкази за „беглеца монах“.

— Баби! — презрително ритна Герасим първия попаднал под краката му стол и като се олюля, тръгна по ходника.

Колкото повече се отдалечаваше от трапезата, толкова по-тъмно ставаше около него.

— Господарю… чу Герасим тихо повикване, обърна се, но никого не видя. Пак закрачи и щеше да замине ъгловия двоен стълб, когато една ниска сянка изскочи пред него.

— Аз съм послушникът Георги, господарю. Ти днес ме дари богато. Чух, като питаше иконома. Намерих в килията му това…

Герасим пое малката фигурка и пръстите му — загрубели и напукани — нежно опипаха резбата. Болярката Анастасия бе като жива — с лице на девица и високи гърди, тя, която го караше да й вика Анастасо̀. Заряди нея го прогониха от манастира…

Герасим притисна между дланите си фигурката, сви устни, като че се канеше да каже нещо, но изведнъж дръпна назад глава и се засмя пресекливо:

— Ха-ха-ха… Аз ли съм я правил?

Смехът му беше сух, сякаш някои насила го караше да се смее. Оня Герасим, който бе въплътил в дървото чувствата си, бе някакъв далечен, много далечен познат, за когото бе трудно и неприятно да си спомня.

Малкият послушник уплашено го гледаше.

 

 

Преваляше пладне, когато стигнаха в подножието на височината, върху която се издигаше крепостта Констанция.

Долу шумеше и се пенеше реката, разсърдена на тихите липи и вековните буки, които простираха клони край бреговете й. Прочутата кестенова гора пълзеше по ниските части на възвишенията и стигаше чак до краищата на полето.

Жълтите листа на кестените бавно слитаха.

Кастрофилаксът Леонидис се спусна запъхтян по стръмнината и стори поклон на патриция. Герасим едва обърна към него глава — от очите му не изчезваше тъжната гледка на мълчаливата кестенова гора, белите облачета, които подскачаха по върховете на големите дървета, старите самотни буки.

— Моят дом и крепостта са на разположение на прославения патриций.

Кастрофилаксът говореше бързо и мигаше начесто — потта се стичаше по пълното му лице, мокреше клепачите, но той не смееше да я изтрие пред високия гост. Вестоносецът от Филипопол каза, че патрицият Баткуниос е навикнал на богати приеми, приятел е на брата на императрицата.

„Дано да остане доволен. Кир Василий изпрати най-хубавото вино от зимника си. Ловците донесоха пресен дивеч…“ — успокояваше се кастрофилаксът, като стоеше на няколко крачки пред коня на патриция.

— Опитвал съм виното и ястията ти! — дрезгаво заговори Баткуниос на гръцки.

Кастрофилаксът се взря в опаленото му от слънцето лице, срещна смръщения поглед, ала не можа да си спомни где беше виждал тоя човек. Кога друг път е идвал в Констанция кир Баткуниос? Той се канеше да запита и в това време чу гласа на патриция:

— Преди единадесет години ти ме изпрати да заловя в Тесалоника избягалия морски разбойник Стратион.

— Аз… аз… — запреплита език кастрофилаксът.

Ако тоя човек наистина беше разстриганият монах от Баткунския манастир, той сигурно щеше да си отмъсти за многобройните унижения. Но това е невъзможно! Патрицият не е някогашният ловец!

Кастрофилаксът се държеше в тая мисъл като в последно спасение, защото един патриций военачалник има много голяма власт.

И все пак не го ли наричат Баткуниос? Не каза ли сам той, че го познава?

— Не зная… Нищо не зная… — тракаше зъби кастрофилаксът. — Не ме убивай, кирие! — изведнъж простена той. Най-сетне бе проумял истината. — Прости ме!

— Благословение господне… И милост его да приидет върху вас! — съвсем сериозно произнесе Герасим и очерта във въздуха кръстен знак.

Ония от киликийците, които бяха спрели коне наблизо, се закискаха — виж ти, Баткуниос благославя като епископ.

— Амин! — пропищя един насмешлив глас откъм киликийците.

Герасим не можа да се сдържи и се усмихна.

Кастрофилаксът отначало отвори уста, без да разбира какво става, но щом видя, че киликийците се смеят, сам започна да се смее високо и престорено, дано да се понрави на патриция.

— Ха-ха-ха… — тресеше той пълните си бузи и коленете му продължаваха да треперят.

— „Господи… спаси ни… — повтаряше си в ума кастрофилаксът. Ще съобщя на кир Василий да не се весва в крепостта.“

Герасим лесно не се опиваше от виното. И сега след гощавката, която трая до късно през нощта, той стана от масата с ясната мисъл, че утре не трябва да замръкне в крепостта.

Дойде да види местата, гдето бе отрасъл и живял, но защо нито за миг не изпита доволство? Не го радваха ниските поклони и уплахата на някогашните му мъчители. Подчинение и страх от силата си десет години бе гледал в Тарс и по Архипелага.

„Ще тръгна из планината. Съвсем сам… Както скитах някога, прогонен от хората…“ — мислеше си той, като обикаляше из пустия двор на вътрешната крепост.

 

 

Кастрофилаксът нищо не можеше да разбере от думите на патриция. Какъв лов? Защо сам? А, кучета ли! Има, има! Слугите още сега ще доведат пет-шест обучени кучета. За какъв лов тръгва кир Баткуниос? За елени ли?

В дрехи от зелено боядисана левантийска кожа, преметнал голяма торба с храна, въоръжен с лък, ловджийско копие и два дълги ножа, призори Герасим напусна крепостта. Пред него подтичваха две едри кучета, душеха тревата край пътя и като спираха за няколко мига, радостно скимтяха към новия си господар. Герасим им подхвърляше парчета от сушеното месо, с което закусваше вървешком, и сред хладината на есенната утрин усещаше как в гърдите му полазва неизпитвано досега спокойствие.

Всичко тук му бе познато. И грохотът на водопада, който дълго го преследваше по засенчения горски път, и самотиите дървета, които растяха по високите скали.

Вървеше по стръмни пътеки и си припомняше някогашния живот, който през пропастта на изминалите години не му се струваше толкова труден. Какво бе желал тогава? Свободен ловец, смел и опитен, със „славата“ на разстриган монах…

Нощува в една изоставена колиба на въглищари. За пръв път от толкова време, щом сложи глава на подвитата си ръка и се намести върху постлания със суха шума одър, мигом заспа. Събудиха го първите слънчеви лъчи.

Колко хубаво беше да не мисли за нищо, да стъпва с широка крачка по горските пътеки, да подсвирва на катеричките, които надничаха през мрежата на оголените клони, и с пълно гърло да се провиква из пустите планински усои. Гласът му отекваше в невидимите гънки на планината, като че цяла дружина хора, застанали по върховете, повтаряха един и същ вик:

— Ехе-е-е-ей!

Дивите кози го гледаха от непристъпните скали, по той дори не посягаше към лъка — знаеше, че до тях стрелата няма да стигне.

Най-сетне попадна в дирите на млад пъргав елен.

Кучетата възбудено лаеха, промъкваха се през сплетените храсталаци.

— Уха-а-а! Дръж, дръж! — ободряваше ги Герасим.

Вече се бе отчаял от изморителното преследване и се надяваше кучетата сами да догонят бързоногото животно.

Преди години беше ловувал по същите места. Тук наблизо течеше поток, далече от големите горски пътища. Сега той си спомни младия елен, който бе прострелял до самия ручей. Това беше една лесна победа и застанал до умиращото животно, Герасим гледаше тъжните му очи, гладката кожа на шията и ситния мъх, който покриваше разклонените рога. Дотогава той не беше забелязвал колко красив е мъхът по рогата на младите елени, колко много прилича на скъпа, пухкава коприна с тъмнопепеляв цвят…

Лаят на кучетата се чуваше далече напред.

Герасим изкачи стръмнината и пред погледа му се откри поляна, заобиколена от високи ели.

Но къде бе еленът?

Кучетата продължаваха да лаят някъде нагоре.

И той тръгна напред приведен, завладян от страстта на преследвач, за когото най-сетне е наближил мигът да бъде възнаграден за усилията си. Стъпваше внимателно, взираше се към дърветата, където лаеха кучетата, и затова едва не изпусна запънатата тетива, когато го сепна ясен женски вик:

— Ей, спри! Спри се!

Вляво, там, където се виеха най-стройните ели, стоеше момиче с крехка фигура. Светлокестенявите й коси се ветрееха от слабия повей на вятъра. Лицето й — бяло и нежно, сияеше, като че ли оскъдната светлина на есенния ден падаше само върху него.

Той отиде при нея. Беше запъхтян, дишаше тежко и на пресекулки запита:

— Ти коя си?

— Ами ти кой си?

— Аз съм Герасим… някога живеех тук… в тия планини.

— А сега?

Но вместо да й отговори, той сам попита:

— Кажи, коя си! Как се казваш?

— Калуда…

— Калуда?

Очите й бяха светли, спокойни и доверчиви…

— Накъде си тръгнал сам из гората? — питаше тя и се взираше в него. — Тук има зверове… А тоя елен всеки ден идва при мене. Ти защо искаш да го убиеш?

В тоя миг откъм високите ели се зададоха двама млади мъже, облечени в дълги черни вретища. Като видяха непознатия ловец, те спряха, спогледаха се, разбраха се за нещо с очи и едва тогава приближиха. Единият улови момичето за ръка и тихо рече:

— Хайде, сестро. Закъсняхме.

Лаят на кучетата пак се разнесе, но сега Герасим и не мислеше за преследвания елен. Укорните думи на момичето още звучаха в него. И като видя, че тя не изчезва, той извика:

— Ей, хора! Чакайте!

Мъжете спряха.

Спря и момичето.

Герасим дотича до тях и все още задъхан, заговори бързо:

— Отгатнах! Вие сте богомили! Някога познавах вашия дедец Никодим. Не се страхувайте от мен.

Както при появяването си на поляната, и сега двамата мъже се спогледаха, разбраха се с очи и оня, който държеше момичето за ръка, едва чудо рече:

— Който и да си ти, щом те знае светият човек Никодим, ела с нас.

Наблизо течеше поток.

А от другата страна на потока, сред черната елова гора, се гушеха ниски землянки. Преследвани от ромейските властници, богомилите всяка година сменяха убежищата си, търпяха лишения, но въпреки това тайното учение имаше все нови и пови привърженици.

Пред колибата на дедеца бяха наредени няколко покрити с жълтеникав мъх камъни — те служеха за столници.

Двамата мъже заведоха Герасима там, после заедно с момичето изчезнаха между землянките.

Той искаше пак да извика, да ги спре, да спре най-вече нея, но тук всичко беше толкова странно, толкова тихо, че неволно изпита неудобство да наруши тона дълбоко спокойствие.

Чу леко покашляне и се обърна.

И видя едър старец с тъмни, пронизващи очи, бледо, удължено лице и дълга, побеляла брада.

Това ли беше Никодим?

— Добре дошел при Христовите ученици — с дълбок гръден глас рече дедецът и като размаха дългия посох, стори крачка напред.

— Аз… преди години много пъти съм слушал за тебе. А сега излъгах двамата млади богомили, че те познавам, за да ме доведат тук…

— При мене или при нашата света църква?

Какво да му каже?

Нима през тия единадесет години бе мислил, че ще дойде тук? Нима някога беше искал да падне на колене и да излее душата си пред някого?

Не, не бива сам себе си да лъже.

Но всичко, което се случи през този ден, беше толкова странно, че той се запита: докога ще живея като в подземие, докога ще скривам мислите и желанията си, докога, докога?

И в гърдите му нещо се скъса, пред очите му притъмня.

 

 

Не беше припадък, а само миг на слабост.

После настъпи онова състояние на претръпване, когато говориш за себе си като за някакъв чужд човек и затова може да кажеш всичко, което си крил дълги години…

 

 

— Да, аз станах богат и знатен човек. Патриций съм, един от първите морски военачалници съм… Не проумях думите на оня пътуващ проповедник, който някога в манастира ми каза, че съм кремък, който не знае огнената сила, скрита в него…

— Проумял си, че можеш да вършиш злини!

— Какво знаеш ти, свети човече? Живееш си сред планината, гледаш да не настъпиш някоя мравка, за да не попречиш на духовното си съвършенство. А пък аз тръгнах по света с открита душа и чисто сърце. С какво ми отвърнаха ли? С мъка и страдания. Ако не бях станал господар, щях да бъда роб!

— Виждаш ли оня сипей? Там едно камъче повлича цял поток. Така е и с човешките дела. Една злина повлича друга, първото престъпление — второ… докато най-сетне сам не можеш да ги преброиш.

— Не мога! И защо ми трябва? Не е ли един и същ краят? Ти ме плашиш с отвъдния мир, но аз живях — и сега живея! — сред хора, които се молят на различни богове, и всеки от тях различно приказва за задгробния живот. Някои казват, че всичко свършва тук!

— Всички страдаме от плътта, която Сатанаил е сътворил. И аз, дедецът, страдам… Живея сред планината, на мравките път сторвам, но страдам заради хилядите люде, които няма да познаят благодатта на светия дух, защото Сатанаил здраво се е вселил в душите им…

— … Тогава да се поклоним на тоя чер бог, защото чистотата на душата се изразява в чистотата на лицето! И защото красотата е, която отваря небесните двери. Черният бог отваря вратите към убежището на белия бог!

— Ти бълнуваш, страннико! Ти нищо не знаеш за нашето учение!

— Много неща знам, отче. Като бях монах, четях и вашите книги. Тайно, разбира се, но с настървение, за да открия своя път сред толкова много човешки пътища…

— Чел си мерзката „Паноплия догматика“! А ни дума не знаеш за нашето свети йоаново евангелие!

— … Знам, прекалено много знам. Вие искате да превърнете целия свят в една нова вселенска църква от постници. Всички да станем „съвършени“, да не се женим, да не създаваме деца, да не се веселим, да не живеем с греховете и радостите си, а да умираме непрекъснато! Това е то, вашето учение — силни, когато отричате богатствата и земните блага, и целия този ред, създаден от земните царе и техните слуги, вие говорите с бълнувания за утрешния ден. А той, този утрешен ден, не е ваш. Не е, не е!

— Ти си дотолкова заразен от лъжехристовото учение, че не намирам думи да нарека болестта ти. Но и други, по-зле пропаднали от теб, са намирали път към нашата църква, защото ние сме единствената чиста божия светлина. Ние учим да се спазват евангелските повели, да се молим, да постим, да се въздържаме от всякакви пороци, да говорим истината, да се обичаме помежду си, да понасяме злото на света…

— … Ето тъкмо това не мога. Не мога да понасям чуждото зло! По-добре сам да създавам злини, отколкото да търпя злото, което другите ми причиняват! Но мога да обърна лицето си за още една плесница!

— Грешно е да се върши не само человекоубийство, но и убийство на каквато и да било земна твар. Само змия може да убиеш, защото тя е причинителят на първородния грях.

— Ха-ха-ха! Само змия! Ами хората змии! Ха-ха-ха…

 

 

Когато той стана от каменната столница, слънцето вече бавно захождаше.

Отсреща по белия сипей играеха червени отблясъци. Там се насъбираше кръв, засега само капчици кръв. После те щяха да станат малки ручеи… Кървав поток щеше да се спусне от отсрещния склон, за да залее съня на патриция Баткуниос.

„Понякога мисълта за смъртта е по-страшна от самата смърт“ — каза си той, преди да тръгне към землянката, която дедецът му посочи да пренощува.

 

 

Богомилите отдавна бяха прочели вечерната си молитва, а Герасим още не можеше да се успокои. В землянката беше задушно и като разбра, че скоро няма да се унесе в сън, той се наметна с дрехата си и излезе навън.

Толкова думи издумаха с дедеца, а думите по-силно от вино опиват, когато си убеден в онова, което говориш.

Къде беше момичето?

Изведнъж той се прегърби. Сега пак беше ловец и войн — с дебнещи стъпки, с ръка върху дръжката на меча.

Съвсем леко открехна вратичката на най-близката землянка и надникна вътре.

На светлината на малкия глинен светилник видя двама мъже, прострели се върху одрите в нямо съзерцание.

Пфу! — без малко не изруга той и продължи по-нататък.

Надничаше през пролуките на вратите, обикаляше землянките и едно глухо озлобление непрекъснато растеше в него; те искаха да скрият от него момичето, те искат и него да приковат тук, сред тия кървави сипеи, но не ще успеят. Глава носи на раменете си патрицият Баткуниос и меч държи в ръка!

Дишаше тежко, промъкваше се между землянките, душеше като ловджийско куче…

… и я откри!

Тя седеше на малко трикрако столче до огнището в дъното на своята землянка и шиеше. Беше една нежна сянка с огряно от огъня лице. Пееше си съвсем тихо, по-скоро си говореше на глас.

Като чу изскърцването на плетената вратичка, тя се обърна с цяло тяло и закри светлината на огъня.

 

 

По-късно тя нищо свързано не можеше да разкаже за тази нощ. Помнеше само, че цялата трепереше от страх и от неизпитана дотогава радост.

Какво бе видяла до тоя ден? Едно селце от кирпичени къщи долу в полето, после планински върхове и стръмни пътеки… и хората от тайното богомилско селище, което всяка година се местеше на ново място. Баща си и майка си не помнеше те бяха умрели през една отдавнашна гладна година. Богомилите я прибрали — отначало една старица, после леля Божана и леля Неделя… И ония вечно замислени мъже, които, щом тя отрасна, започнаха да я наричат „сестро“ и да й обясняват тайните богомилски книги.

Но книгите не я привличаха. По време на дългите молитви й се доспиваше. Обичаше да седи сама край огъня в колибата си и да шие нови ризи на братята и сестрите — мярка не вземаше, правеше едни по-големи, други по-тесни, и всеки си избираше, която риза му подхожда.

Понякога всичко това толкова много й дотягаше, че тя тръгваше наслуки из гората, не мислеше за връщане, вървеше, докато от умора започнеше да преплита крака. После внезапно и домъчняваше за уютната топлина на землянката, за тихите стъпки, които усещаше и в съня си, и със затаен плач в гърдите тръгваше по обратния път.

Веднъж, когато на близката полянка прегръщаше елена — същия тоя елен, който непознатият ловец искаше да убие! — тя цялата потръпна от желанието еленът да я понесе далече оттук. Смътно виждаше и един висок млад мъж, който съвсем неочаквано ще застане на пътя й, ще спре лудия бяг на елена и ще я поеме със силните си ръце, за да я отнесе някъде другаде, където ще е още по-топло и уютно от нейната землянка…

И ето, този мъж дойде!

Дойде и й каза: върви с мен! Не се страхувай, аз знам къде да те отведа.

Тя и не искаше да научи той къде ще я отведе. Нощта беше задушна, топла до премаляване. Пътеките се сплитаха надолу по планинските склонове.

Когато се зазори, тя вече нямаше сили да стори дори крачка. И тогава той я взе на ръцете си — тя очакваше това да стане, знаеше, че рано или късно това ще стане.

И заспа сън на уморена птица…

 

 

— Ти не си Калуда, ти си Агния!

— … Аз…

— Ще дойдеш с мене през морето!

— Ще дойда…

— Ти си…

— Аз съм Агния…

Всичко плува в млечна мъгла.

Целият свят пътува нанякъде, понесен на нечии здрави ръце.

А елените в гората плачат без сълзи, тичат по околните пътеки и заплитат рогата си в ниските храсти.

 

 

Андроник Комнин, научил, за завръщането на патриция Баткуниос — и най-вече узнал за „златната птичка“ от далечните български планини, — побърза да дойде в замъка Намрун. Той носеше скъп подарък — аксамитен плат на новата наложница на Баткуниос. Беше наумил да й каже как да ушие дрехата, какви украшения да носи. В цялата империя едва ли имаше друг мъж, който така тънко да разбира тия работи, и той предварително беше доволен, че и в тази противна Киликия най-сетне му се удава случай да покаже умението и вкуса си.

Но момичето не разбираше на думица гръцки. Стоеше свитичко в новата си копринена туника и само слушаше какво см говорят двамата мъже, застанали сред потъналата в златни тъкани и в златни украшения приемна зала.

Андроник Комнин заговори за новото си увлечение — принцеса Филипа Антиохийска — и забрави за момичето.

 

 

Когато Андроник Комнин си отиде, патрицият Баткуниос взе аксамитения плат и го преметна върху раменете на момичето.

От допира на твърдия тежък плат или може би от докосването на ръцете му тя потръпна.

Той забеляза това и се навъси.

Ако дадеше воля на думите, които напираха сега в него, би трябвало да закрещи: какво искаш повече, не живееш ли в дворец, не си ли доволна, че вместо в ония диви планини си в дома на един патриций!

Не, не беше доволна. Нямаше нужда да я пита, за да разбере това. Всичко тук й беше чуждо. Не стеснителност, а страх се четеше в очите й, когато черните роби отваряха безшумно пред нея вратите на многобройните стаи.

Тази промяна стана още като пристигнаха, още първия ден, още първата нощ. Докато пътуваха, в кочията от Баткун до Тесалоника и после по морето, на дракара, тя беше все онова същото момиче от планината, което му се довери, което го гледаше с ням възторг и без думи отгатваше желанията му.

… Тъй е. Всичко това й е чуждо.

Но трябваше да отпусне мислите си още повече, докрай, до оня възел, който отдавна носеше в себе си, за да признае, че и той тук винаги се е чувствувал на чуждо място.

… Е, и какво? Да се махнат?

Къде ще отидат?

 

 

Вече можеше да признава в мислите си, че са му омразни бреговете, край които се разнасяше славата му на морски главатар. Ни веднъж не стъпи в таверната „Тавърски леопарди“. Бързо кипваше, ругаеше с лоши думи, но не посягаше толкова често към ножа, както преди.

— Крои нещо Баткуниос — говореха помежду си моряците. — Нали го познаваме, всяка пролет с голям удар започва…

И всички в Киликия с нетърпение очакваха пролетта, за да видят какво ново с измислил Баткуниос.

 

 

Пролетта в Киликия идваше рано.

Планинските рекички шумно понесоха към морето водите от току-що стопения планински сняг.

Топлият вятър лудуваше край морето.

Наново накатерени „киликийските ястреби“ се полюшваха вързани с дебели въжета за каменния кей.

Но Баткуниос още не даваше заповед за тръгване.

Той чакаше Андроник Комнин да се завърне от Антиохия, за да вземе — макар и само от уважение към длъжността му — разрешение за отпътуване.

Вместо това един ден в Тарс пристигна вестител от Комнин — той съобщаваше на своя приятел, патриция Баткуниос, че скоро няма да се върне и го обявява за свой заместник „до втора вест“. Изпращаше му потвърдителна грамота за това упълномощаване и скъпи подаръци за него и за „прекрасната българка“.

Тази грамота даваше право на Герасим да разполага с императорското съкровище на цяла Киликия. Но когато повика при себе си ковчежника, той с изненада узна, че Андроник Комнин бе отнесъл със себе си всичките пари, събрани от данъците в Киликия и Кипър. В Константинопол, научили за самоволното заминаване на Андроник Комнин и най-вече за новите му любовни приключения, назначиха нов дук на Киликия — някакъв патриций, издънка на старо благородническо семейство, който по нареждане на императора трябваше (вече с височайше нареждане) да отиде в Антиохия, да се представи на принцеса Филипа и по възможност да се ожени за нея.

Това разказа на Баткуниос един арменец, който пристигна от Константинопол преди новия управител.

Тъкмо сега Герасим трябваше да се реши…

И докато заместникът на Андроник Комнин пътуваше със своята свита към Тавърските планини, една нощ патрицият Баткуниос заповяда корабите да тръгнат в открито море.

Никой — дори Касиан — не знаеше закъде заминават.

 

 

Откъде се появи тоя непознат млад моряк с жълта кърпа на главата? Той стоеше до Баткуниос, не разговаряше с никого и когато главатарят му кажеше нещо, бързаше да изпълни заповедта, без да поглежда моряците наоколо.

 

 

… Една сутрин (то ще бъде съвсем скоро, само да прекосят Архипелага!) в пристанището на Тесалоника с удивление ще видят, че приближава цяла флотилия.

Той ще заповяда да вдигнат на мачтата на дракара императорското знаме и черния флаг, който можеше да носи на корабите като знак на своята власт.

После от каменните фарове ще задимят приветствени огньове, тържествено ще забият барабаните на граничния отряд.

И докато продължава пиршеството, което стратегът на Тесалоника ще даде в чест на знатния моряк патриций, Баткуниос, придружен от младия моряк с жълтата кърпа, ще изчезне по пътя за Средец или Филипопол. Ще носят само две кожени торби, същите тия кожени торби, които сега са скрити в носовата част на дракара…

Плуваха на зигзаг из Архипелага.

Какво търсеше Баткуниос?

Касиан недоумяваше, но не запитваше предводителя. Само веднъж той се обади:

— Навлизаме в опасни води. Тук норманите се появяват често. Не бива да се отдалечаваме много от брега.

И като че за да оправдаят опасенията на опитния моряк, една сутрин на кръгозора се появиха две леки платноходки. Дълго време те следиха отдалече малкия морски керван, после изчезнаха на изток.

Преваляше пладне.

Сънната тишина на пролетния ден се нарушаваше от равномерния плясък на греблата и от редките подвиквания.

Медният диск на дракара отброяваше ударите, чуваше се тежкото дишане на гребците.

След дракара плуваше корабът на Касиан. Останалите „киликийски ястреби“ в проточена редица догонваха бързия „черен змей“.

Баткуниос стоеше до кормилото и с усмивка наблюдаваше как младият моряк с жълтата кърпа до него оглежда камшика от крокодилска кожа.

Изведнъж дежурният до мачтата извика:

— Кораби плуват към нас!

И посочи надясно от борда три тъмни петна.

Какви бяха тия кораби? Може би венециански търговски нефове, може би ромейски… Каквито и да са, предпазливостта изисква да вземе мерки за защита.

— Последните кораби да ни настигнат — нареди Герасим.

Медният диск остро иззвъня, греблата се вдигнаха във въздуха.

Дракарът сега се плъзгаше по вълните, подтикван само, от вятъра, който опъваше голямото платно. В това време корабите придружвачи приближиха и след няколко кратки заповеди на Баткуниос малкият керван продължи да плува в две редици. Начело на първата беше дракарът, охраняван вляво и дясно от по един кораб. Във втората — останалите три „ястреба“, средният, от които беше корабът на Касиан.

Вече ясно се виждаха две галери и една дълга тясна платноходка.

„Може би идват да ни съобщят някоя вест…“ — помисли си Герасим.

Но отсъствието на каквито и да било отличителни знаци, дори на един-единствен флаг, бордовете, окичени с кръгли щитове — всичко това означаваше, че непознатите кораби ще ги нападнат.

Двете галери искаха да преградят пътя на киликийците и щяха да успеят, защото вече имаха преднина. Платноходката се стремеше да отиде в гърба на кервана.

— Пригответе железните куки? Да са готови стрелометките! — нареди Баткуниос.

Битката щеше да бъде неравна — една галера спокойно можеше да се справи с три-четири малки корабчета като „ястребите“. Единственият изход за киликийците беше първи да нападнат, да пробият обръча и да потърсят защита в най-близкото ромейско пристанище. Нападателите не можеха да бъдат ромеи — на дракара се вееше императорското знаме. Кой ромеец би дръзнал да влиза в сражение с императорски кораби!

Платноходката вече беше на хвърлей от стрела.

— Сифант! Сифант!

Норманите от платноходката викаха и размахваха оръжия.

И от двете галери подеха вика.

Няколко запалителни стрели паднаха върху дракара.

Зачаткаха стрелометките и от двете страни…

 

 

Сифант се появяваше от миналото като страшно видение.

И едва сега Герасим осъзна, че толкова години те двамата лице с лице не се бяха срещали.

Как искаше сега да го види, да прочете в очите му бъдещето си, да отгатне съдбата на киликийците…

Та Сифант също е човек като него — жесток, умен и подъл, но човек, а не някакво име, някакъв боен вик, който сплотява готовите за кървавата сеч нормани.

… И все пак не се знае. Може би Сифант не съществува. Може би това е само тоя див боен вик!

… Той идва като изпитание на здравия разум, като вечното страдание, което носиш в себе си, като разплата за греховете ти…

Киликийците се объркаха.

Гребците отпуснаха гребла, моряците се наблъскаха в трюмовете, за да се спасят от облаците запалителни стрели, които падаха върху корабите.

Но Баткуниос им напомни, че и в суматохата има една воля, на която трябва да се подчиняват. Пронизителната свирня на бойния му рог ги накара да се окопитят, да повярват, че и тоя път моряшкото щастие на Баткуниос ще им донесе победа и плячка.

— Напред! Всички кораби напред! — нареждаше той.

Киликийските кораби бяха малки, но заедно щяха да бъдат по-силни срещу двете галери. Три кораба срещу една галера — ще успеят!

Така както галерите бяха спрели, бордовете им бяха открити. Те трябваше да се извият, норманите разбраха това и започнаха само на гребла да се обръщат надясно.

В това време платноходката, дойде съвсем близо до киликийците и ги обсипа с облак от стрели и камъни.

На два „ястреба“ пламнаха пожари, моряците се хвърлиха да ги гасят, но вятърът бързо раздухваше пламъците.

Корабът на Касиан се прилепи до дракара и Герасим видя в носовата част очерненото от дима лице на първия си помощник.

Вече не можеше и да се мисли за нападение. Галерите чакаха, готови за ръкопашен бой. Дългите им железни тарани лъщяха отдалеч, по палубата се нареждаха нормани с абордажни куки в ръце.

Герасим дръпна за ръката младия моряк до себе си. Жълтата кърпа се свлече и се видя, че това е съвсем младо момиче.

— Хайде, ще те прехвърля на кораба на Касиан — викна Герасим и я вдигна на ръце.

Но тя с внезапна пъргавина се изтръгна от него и притича до мачтата.

— Нямаме време за губене! Ще ви настигна с дракара!

С помощта на двама моряци Касиан се опитваше да закрепи дървено мостче към дракара.

— Господарю! Платноходката идва към нас! — извика той.

Герасим пак улови момичето за ръцете.

— Не искам! — завика тя и за пръв път той чу колко силен е гласът й. А бе свикнал да слуша само тихото й, стеснително говорене.

Няколко запалителни стрели прелетяха съвсем ниско над дракара.

После едно огнено кълбо светна във въздуха — буре със запалителна смес.

Момичето пак се откъсна от Герасим и побягна по палубата. Но огненото кълбо вече беше паднало на кърмата.

Долетя още едно кълбо… и още едно…

Герасим се канеше да извика пак на момичето, но в същия миг само на лакът от него блесна светкавица.

Лумна пожар.

Светът се превърна в огнена пещ.

В тази пещ се стопиха силите на патриция Баткуниос, здравите му мишци, златото и скъпоценните камъни, които бе натрупал.

— Очите ми! Очите ми… — простена той и протегна обгорени ръце към лицето.

Момичето се хвърли към него.

— Боже… божичко… — повтаряше тя, с изтръпнали ръце го прегръщаше и огнените езици един по един изчезваха в трескавите прегръдки на младата жена.

 

 

Тъмнината ставаше все по-плътна.

Морето все по-силно се вълнуваше.

Дракарът се въртеше в кръг… в един огромен кръг.

 

 

… Понякога се случва така да се извие вихрушка, че морската вода започва да се върти в кръг и, не дай боже, корабът да попадне там. Не, корабът не потъва, само се върти в този широк кръг, по цели дни може да се върти и ни с гребла, ни с платна можеш да го изведеш навън. Моряците не издържат, косите им побеляват от ужас, гласовете им пресъхват от викане — към кого викат, те сами не знаят. И така — докато един след друг се хвърлят в морето.

 

 

… Не можа. Не можа да се измъкне от дяволската въртележка. Също като Йоан Стратион…

Моряците на дракара гледаха предводителя си и не знаеха какво да правят.

Корабчето на Касиан вече пореше водите далече от мястото на сражението.

Два киликийски ястреба догаряха и моряците се опитваха да се спасят с малки лодки.

Галерата само на весла заплува към „Черният змей“. Киликийците се опитаха да я посрещнат със запалителни стрели, но корабът и не спря нито за миг. Няколко отсечени заповеди на началника на гребците, бързо замахване на веслата — и дългият железен таран проби носовата част на дракара. После се отправи към кърмата на дракара за още един удар с тарана, а в същото време втората галера и платноходката продължаваха да се бият с останалите три киликийски корабчета. Стреляха с каменометки и стрелометки, като си разменяха огнени поздрави.

Калуда не можа да се опомни — дракарът изведнъж се разпадна. Няколко сковани дъски — част от палубата — се мярнаха пред погледа й и тя се хвърли към тях. Залови ги, после примъкна и постави върху им тежкото тяло на Герасим.

Морето кипеше от огнения бой, вълните се нахвърляха върху корабокрушенците.

— Здраво се дръж! — викаше Калуда в ухото на Герасима, а той само глухо стенеше и впиваше обгорени пръсти в грапавите дъски.

Малкият сал се въртеше около сражаващите се кораби, без да намери път. Норманската платноходка, попаднала между два киликийски кораба, бе запалена и потъваше бавно. Върху палубата на едната галера избухна пожар и норманите се опитваха да го угасят. Другата галера се страхуваше да приближи, сражаваше се отдалеч със запалителни стрели.

Трите „киликийски ястреба“ бързо се извиваха, за да избягват огнените поражения.

Норманите дори не помислиха да преследват кораба на Касиан, който се отдалечаваше в открито море.

Малкият сал, подет от течението, се запъти към брега на близкия остров. Но далече, твърде далече беше спасителният бряг…

Неравната битка продължаваше. Киликийците виждаха гибелта си, но и не мислеха да се предават. Знаеха какво ги очаква и затова се биеха с отчаяние и дива злоба, на каквато са способни само калени в сражения мъже. Нямаше кой да ги предвожда, нямаше го славния патриций Баткуниос, първия помощник на киликийския дук.