Джефри Арчър
Пръв между равни (5)

4.

Когато Алисън Маккензи се премести да живее при Андрю Фрейзър в апартамента му на „Чейни Уок“, всички, включително и баща й, министърът на Шотландия, предположиха, че скоро ще бъде обявен годежът им.

През изминалите три месеца Андрю бе потънал до гуша в работа в комисията по законопроекти, свързани с Шотландия, които щяха да бъдат внесени след това в съответните комисии на парламента. По-голямата част от работата в комисията му се струваше скучна, защото много от депутатите повтаряха, само че по-заплетено, мненията на свои колеги и от известно време забелязваше напредък само в краснописа си. Дори при това положение енергията и чарът му го направиха популярен през дългите летни месеци и съвсем скоро набра достатъчно самочувствие. Започна да прави предложения в комисията — в началото за незначителни, а по-късно за съществени промени. Несъответствието между наказателното право на Англия и Шотландия го смущаваше доста отдавна и той настояваше за изменения, които да доближат двете правни системи. Много бързо откри, че депутатите на шотландските лейбъристи са много по-традиционни и по-привързани към партията си от торите.

Когато сесията приключи, Андрю покани Алисън да прекарат края на седмицата с родителите му в дома им в Стърлинг.

— Очакваш да спя под един покрив с бившия кмет? — запита тя.

— Защо не? Ти спиш със сина му вече шест месеца.

— Под същия покрив вероятно да, но няма да можем да сме в едно легло.

— Защо не? Торите може да са сноби, но не са лицемери.

Алисън не искаше да признае, че всъщност се притесняваше от бащата на Андрю, защото повече от двайсет години често чуваше родителите й да говорят против него.

Когато накрая се срещна с бившия кмет, Алисън от пръв поглед го хареса. Той толкова много приличаше на собствения й баща, а лейди Фрейзър нямаше нищо общо с „малка снобка със сатър в ръка“, както я описваше майка й.

Веднага бе решено да не се говори за политика. В петък Андрю и Алисън прекараха по-голяма част от следобеда в разходки по покритите с изтравниче близки хълмове и обсъждаха подробно съвместното си бъдеще. В събота сутринта бащата на Алисън позвъни на сър Дънкан и ги покани на вечеря в Бут Хаус — официалната резиденция на министъра на Шотландия.

След толкова години противопоставяне двете семейства се чувстваха нервни при срещата, но, изглежда, децата им щяха да хвърлят моста през разделящата ги политическа пропаст. За да се разведри атмосферата, Маккензи бе поканил на вечерята още две единбургски семейства, едното от фамилията Форсайт, притежаваща универсален магазин на улица „Принсес“, и семейство Менис, което управляваше най-голямата верига за разпространение на печата.

Андрю беше решил да използва случая и да направи важно съобщение в края на вечерята. Отиде за покупки, изгуби повече време, отколкото бе планирал, и пристигна последен в Бут Хаус.

След като откриха картичките с имената си около дългата маса, четиринайсетте гости заеха определените им места и в пълна тишина изслушаха един музикант, който изпълни тъжна шотландска мелодия на кавал. Почти веднага влезе сервитьор. На голям сребърен поднос носеше нарязана шотландска агнешка саздърма и я поднесе на домакина за проверка. След това домакинът поиска мнението на сър Дънкан: „Топла, богато опушена!“, произнесе се той. Това беше първият случай, когато двамата мъже искрено изразяваха едно и също мнение.

Андрю не яде колкото другите, защото не можеше да отдели погледа си от гостенката срещу него. Тя не му обръщаше много внимание, но постоянно говореше, смееше се и забавляваше гостите до себе си. За последен път беше видял Луиз Форсайт на хокеен мач да записва головете. Спомняше си я като дребно закръглено момиче с дълги плитки, което непохватно улавяше не топката, а нечий глезен. Сега смолисточерната коса беше късо подстригана и накъдрена, а тялото й бе слабо и грациозно. След вечерята Андрю не успя да поговори с нея. Той с облекчение разбра, че Алисън ще остане да спи в Бут Хаус, и тръгна с родителите си за Стърлинг.

— Много си мълчалив за социалист — подхвърли баща му по пътя.

— Влюбен е — вметна майка му с умиление.

Андрю не откликна.

На следващия ден отиде при агента си в Единбург. Министърът бил взел първия самолет за Лондон, но беше оставил съобщение за него. Молеше го, ако му е възможно, да го посети в десет часа по „служебен въпрос“ в Доувър Хаус, лондонската резиденция на шотландската канцелария.

Андрю беше поласкан, но това не промени отношението му.

След като прегледа пощата и отхвърли някои проблеми на избирателите, напусна кабинета си и отиде в Ню Клъй. Оттам се обади по телефона на Луиз. Зарадва се, че я намери вкъщи. Тя неохотно се съгласи да обядва с него. Андрю остана да чака четирийсет и пет минути, като постоянно поглеждаше часовника на дядо си, преструвайки се, че чете вестник. Когато накрая един стюард въведе Луиз, Андрю знаеше, че това е жената, с която иска да изживее живота си. Щеше да се изсмее, ако някой му бе казал предишната вечер, че може да промени добре подредените си планове само след една вечеря. Но нали досега не бе срещал жена като Луиз и беше убеден, че и в бъдеще няма да срещне.

— Госпожица Форсайт — каза стюардът, облечен в зелената униформа на клуба, леко се поклони и ги остави.

Луиз се усмихна и Андрю я заведе на ъглова маса.

— Много любезно, че се съгласихте да дойдете — възбудено каза той.

— Не — отвърна Луиз — много глупаво от моя страна.

Обядът, който той поръча, остана недокоснат. Андрю разбра, че Луиз Форсайт е сгодена за негов приятел от университета и че са решили да се женят идващата пролет. Преди да се разделят, той успя да я убеди да се видят поне още веднъж.

Андрю взе самолета за Лондон в пет и десет и остана да чака в апартамента си. Алисън пристигна малко след девет часа. Поиска да разбере защо не е пътувал с нея от Шотландия или поне не й се е обадил по телефона. Андрю веднага й разкри истината. Тя избухна в сълзи, а младият мъж стоеше безпомощен до нея. След по-малко от час си събра нещата и напусна апартамента му.

В десет и половина Андрю пак позвъни на Луиз.

На следващата сутрин се отби в Камарата на общините, за да си прибере пощата и да провери при партийния организатор за колко часа са насрочени гласуванията днес.

— Едно за шест и едно за десет — се провикна заместникът му от бюрото си. — И няма да чакаме ни секунда, така че гледай да си наблизо, ако ни потрябваш.

Андрю кимна с глава и тръгна.

— Между впрочем, честито.

— За какво? — озадачи се Андрю.

— По дяволите, още едно прегрешение в началото на седмицата. Записано е с молив — каза преброителят, почуквайки върху лист хартия пред себе си.

— Какво е записано? — попита нетърпеливо Андрю.

— Назначението ти за личен секретар на Хю Маккензи. Само, моля те, не издавай, че съм ти казал!

— Няма — обеща Андрю, въздъхвайки с облекчение. Той погледна часовника си, точно навреме ще отиде в Доувър Хаус за срещата с министъра.

Той си подсвиркваше на път към Уайтхол. Портиерът го поздрави още от вратата. Тук, изглежда, също бяха научили. Андрю се опитваше да не показва, че знае. В горния край на каменното стълбище го посрещна секретарят на министъра.

— Добро утро — поздрави Андрю, стараейки се гласът му да звучи нормално, като че нищо не знае.

— Добро утро, господин Фрейзър — отговори секретарят. — Министърът ме помоли да ви предам извиненията му, че няма да може да ви приеме. Извикаха го неочаквано на заседание на правителството, ще има разискване по отпускането на новия кредит.

— Да, разбирам — каза Андрю. — Определи ли друг час за срещата?

— Не, не определи — отговори секретарят изненадан. — Каза само, че вече не е важно и съжалява, че ви е загубил времето.

 

 

Чарлс Сеймор пое с удоволствие новата си длъжност на заместник-говорител на опозицията. Наистина не той вземаше решения за бъдещата политиката, но поне имаше възможност да слуша и да се чувства по-близко до същността на нещата. Винаги когато в камарата имаше дебати по жилищните проблеми, можеше да сяда на първите банки. На заседание на постоянната комисия той стана причина да се отхвърлят две поправки на закона за градското и селищно строителство и предложи поправка на закона за защита на горите, когато законът бе готов за гласуване в парламента. Не е като да се предотврати световна война, беше признал пред Фиона, но е важно, защото, ако спечелим изборите, сигурно ще ми предложат място и тогава ще имам истински шанс да правя политика.

Фиона продължаваше да играе своята роля, организираше всеки месец вечери в дома им на площад „Итън“. Към края на годината всеки член на правителството в сянка беше посещавал поне веднъж дома им, а Фиона не облече два пъти един и същи тоалет и не повтори нито едно меню.

Когато през октомври започна новата парламентарна година, политическите наблюдатели постоянно споменаваха името на Чарлс. Беше от забележителните депутати. „Той прави нещата“, казваха най-често за него. Не можеше да мине по коридорите, без да го спре някой журналист и да го помоли за мнение по определен въпрос. Фиона изрязваше от вестниците всяка статия, където се споменаваше името му, и не можеше да не забележи, че ако за някой от новите депутати се пишеше повече във вестниците, то това беше младият социалист от Лийдс на име Реймънд Гулд.

Името на Реймънд престана да се появява в политическите колони на вестниците наскоро след успеха му в дебатите по приемане на бюджета. Колегите му предположиха, че е зает с адвокатската си работа. Когато минаваха покрай стаята му, чуваха тракането на пишещата машина и не можеха да се свържат с него по телефона, защото той го оставяше отворен.

Всяка вечер можеше да бъде намерен в ергенската му квартира, където пишеше страница след страница и сверяваше безкрайно своите доказателства с разхвърляните по бюрото справочници. Когато излезе книгата му „На всяка цена пълна трудова заетост? Разсъждения на човек, образован след трийсетте“, тя моментално предизвика сензация. Внушението, че профсъюзите ще станат безсилни и на лейбъристката партия ще се наложи да стане по-радикална, за да печели гласове, не можеше да го направи по-симпатичен на партийните активисти. Реймънд очакваше, че ще предизвика буря от недоволство сред профсъюзните лидери и дори сред ляво ориентираните си колеги. Но А. Р. Тейлър написа в „Таймс“, че изследването му е най-задълбоченото и реалистично след това на Антъни Кросланд в книгата му „Бъдещето на социализма“ и че Реймънд Гулд е честен политик с изключителна смелост. Реймънд скоро усети дивидентите от своята стратегия и упорит труд. Той стана постоянна тема в разговорите на политически вечери в Лондон.

Джойс нарече книгата великолепен пример за ерудиция и изгуби много време да убеждава различни профсъюзни активисти, които бяха прочели само цитати от книгата в „Сън“ и в „Дейли Мирър“ вън от контекста им. Тя настояваше, че Реймънд Гулд всъщност показва гореща загриженост за съдбата на профсъюзите, като в същото време реалистично разглеждаше бъдещето на лейбъристката партия през следващото десетилетие.

Главният организатор на лейбъристката партия извика насаме Реймънд и му каза:

— Ти предизвика хубаво раздвижване на духовете, момче. Сега стой кротко някой и друг месец и ще видиш, че всеки член на кабинета ще започне да те цитира, като че това е било партийна политика.

Реймънд послуша съвета, но не се наложи да чака няколко месеца. Само три седмици, след като се появи книгата му, министър-председателят цитира цял пасаж от нея на митинга на миньорите от Дърам. Няколко седмици след това Реймънд получи официално писмо от „Даунинг стрийт“, в което му възлагаха да прегледа речта на министър-председателя за предстоящата конференция на конгреса на британските профсъюзи и ако има някакви препоръки, да ги добави.

Саймън Кързлейк се цупи около двадесет и четири часа след неуспеха на Модлинг да спечели лидерството. След това реши да обърне недоволството и енергията си към правителствените банки. Не му трябваше много време, за да установи, че има само по петнайсет минути два пъти седмично, за да привлече вниманието със своите ораторски способности. Още от началото на новата сесия започна всяка седмица да разглежда много грижливо записаните за вторник и четвъртък първи пет въпроса към министър-председателя. А всеки понеделник подготвяше допълващи въпроси за поне три от тях. След това ги редактираше и прередактираше, така че допълващите въпроси ставаха хапливи и остроумни и най-често поставяха в неудобно положение правителството. Въпреки че подготовката на такива допълващи въпроси му отнемаше по няколко часа, Саймън правеше така, че да изглеждат като нахвърляни набързо в парламентарното време за задаване на въпроси. Елизабет го дразнеше, че губи много време за тривиални според нея неща. Той обаче й напомни коментара на Чърчил по повод възхвалите на негово брилянтно направено възражение: „Всички мои като че извадени от торбата забележки съм подготвял дни наред“.

Независимо от това Саймън се изненада, че приемат като даденост неговите проучвания, настоявания и нападки по повод всяко действие на министър-председателя. Винаги когато ставаше от мястото си, депутатите наостряха уши в очакване да го чуят и много от неговите изказвания се появяваха на следващия ден в политическите колонки на всекидневниците.

Водеше се дискусия за безработицата, когато Саймън, леко наведен напред, сочеше банките на правителството:

— С назначаването през тази седмица на нови пет министри поне министър-председателят може да претендира за пълна трудова заетост на кабинета си.