Джефри Арчър
Пръв между равни (35)

34.

Прокламацията на Нейно Величество мина през Камарата на лордовете и Камарата на общините без гласуване.

След първоначалната изненада нацията насочи вниманието си върху изборите. Първите проучвания сочеха на първо място консервативната партия, с два процента пред лейбъристката. Пресата обясни това с факта, че широката общественост не познава новия лидер, но до края на седмицата торите изтърваха един процент и вестниците решиха, че Реймънд Гулд започва добре.

— В политиката една седмица е дълъг период — подхвърли той.

— А има още две седмици — напомни Джойс.

Политическите наблюдатели изтъкваха, че Реймънд е увеличил популярността си през първата седмица благодарение на неговата реч след избирането му за лидер. Но самият той предупреди пресцентъра на Транспорт Хаус, че това може да се окаже най-краткият регистриран досега меден месец и не бива да се очаква, че до края на трите седмици ще се отнасят към него като към младоженец. Първата заплаха за брака дойде, когато Министерството на труда съобщи, че инфлацията се е покачила след деветмесечен застой.

— И кой е министър на финансите през последните три години? — настоятелно питаше Саймън в речта си в Манчестър.

Реймънд се помъчи да не обръща внимание на цифрите, но на следващия ден Саймън заяви, че има и други лоши новини.

Когато Министерството на търговията оповести най-високия дефицит от четиринайсет месеца насам, Саймън бе признат за пророк и торите минаха напред, но заедно със социалдемократите, които грабнаха по един процент от двете партии.

— Меден месец, разбит брак и развод, всичко в разстояние на четиринайсет дни — иронично отбеляза Реймънд. — Какво ли ще настъпи през последните седем?

— Помирение, може би? — предположи Джойс.

По време на кампанията тримата лидери успяха да посетят голяма част от стоте странични депутатски райони, където резултатът се узнава на самите избори. Нито един от тях не можеше да си позволи да губи много време в тревоги за всяко едно от онези 550 от всичко 650 места, които не можеха да сменят победителя без промяна на съотношението най-малко с осем процента.

Андрю реши да направи изключение от правилото за осемте процента с мястото на Алек Пимкин в Литълхамптън, което от известно време насам смяташе за уязвимо. Социалдемократите бяха избрали за свой кандидат един способен млад мъж, който се грижеше прилежно за района през последните три години и нямаше търпение да измести Пимкин.

Алек Пимкин накрая посети Литълхамптън, само че след като местният председател го откри в лондонския му апартамент и го уплаши, че положението е безнадеждно.

— Жълтите линии на коалицията върху листовете с резултатите от агитацията са почти толкова, колкото и сините на консерваторите — каза му той.

— Не разбираш ли, че имах сериозни ангажименти в камарата? — заяви Пимкин. — Никой не би могъл да предположи, че депутати могат да бъдат извикани за специалната прокламация на монарха.

— Всеки знае за това — каза председателят. — Но законът на кралицата мина на трите четения миналата седмица без гласуване.

Пимкин прокле наум деня, в който бяха разрешили на телевизията да влезе в парламента.

— Не се тревожи — успокои го. — Ще дойде часът и избирателите ще си спомнят, че аз имам дълга, забележителна парламентарна кариера. По дяволите, стари приятелю, забрави ли, че бях кандидат за лидер на партията?

„Не съм забравил също колко гласа събра“, помисли си председателят, но не каза нищо, само пое дълбоко въздух и повтори настоятелното си искане Пимкин да замине в най-скоро време за Литълхамптън.

Той пристигна седем дни преди изборите и както в предишните кампании, се настани в уютния бар „Суон Армс“ — единственото свястно място в целия избирателен район, уверяваше той хората, които си правеха труда да дойдат при него и да искат мнението му по някои въпроси.

— Но кандидатът на коалицията посети всички барове в района — възропта председателят.

— Можем да кажем, че си търси оправдание, за да обикаля кръчмите — отговори Пимкин, смеейки се гръмогласно.

От време на време Пимкин отиваше до главната квартира и на консервативната партия. Там заварваше предани сътрудници да лепят пликове и да сгъват агитационни материали. Единственият път когато се осмели и излезе на главната улица, с ужас видя Андрю Фрейзър, покачен на обърнат сандък, да възхвалява добродетелите на техния кандидат. Пимкин се приближи, за да чуе какво казва, и не остана никак доволен, като разбра, че никой от натрупаните хора около Андрю не го позна.

— Измамник — изкрещя Пимкин.

Андрю махна с ръка.

— Литълхамптън има нужда от депутат, който живее в района — вметна той и продължи речта си.

Пимкин тръгна обратно към уютното си убежище. Та нали, както го беше уверил собственикът на „Суон Армс“, и магаре със синя лента да издигнеш за кандидат на консервативната партия в Литълхамптън, пак ще го изберат. Пимкин не беше много възхитен от сравнението.

Шест дни преди изборите Андрю имаше среща с либералите, за да обсъдят тактиката си.

Когато Чарлс поиска среща със Саймън, той веднага прие.

Чарлс пристигна в кабинета му следващата сутрин. Това беше първата лична среща на двамата след битката им за лидерство. Къдриците на Чарлс бяха започнали да се прошарват и дълбоки бръчки омекотяваха изражението на лицето му. Саймън не можеше да не забележи леко прегърбената му стойка. Ако човек ги погледнеше отстрани, никога не би допуснал, че са били съперници. Искането на Чарлс изненада Саймън. Той нито за миг не беше допускал, че най-големият му съперник ще се кандидатира за такъв пост.

— Но аз бих искал да се върнеш на първите банки и да станеш мой министър на финансите — каза Саймън. — Трябва да знаеш, че искрено желая да се върнеш в екипа.

— Много мило от твоя страна — каза Чарлс, — но бих предпочел спокойния живот на арбитър пред този на участник в спорове. Изгубих желание да бъда винаги в атака. Повече от двайсет години до твоето рамо са Елизабет и двамата ти синове и те са твоята здрава опора. А аз съвсем отскоро имам Хари.

 

 

Всеки депутат има велик момент в кариерата си. За Алек Пимкин такъв бе настоящият. Избирането на председател в Камарата на общините е забележително събитие. По стара традиция никой не трябва да показва, че желае тази чест. Рядко са били предлагани повече от един кандидат за длъжността. По време на Хенри VI за една година били обезглавени трима председатели. В по-нови времена често тежките задължения са причина за преждевременна смърт. Тази традиция на съпротива срещу краля е вековна и по тази причина председателят често не узнава с чия подкрепа е спечелил избора.

Облечен в елегантен син костюм, с червен карамфил на ревера и любимата си розова папийонка на бели точки, Алек Пимкин се изправи от мястото си при бекбенчерите и обяви, че достопочтеният Чарлс Сеймор ще заеме поста председател на камарата. Неговата реч беше задълбочена, остроумна, информативна, ярка. Пимкин задържа вниманието на камарата в продължение на девет минути.

— Накара стария си приятел да се гордее — тихо каза един депутат на своя колега през пътеката, когато Пимкин сядаше.

Наистина изражението на Чарлс не остави съмнение, че се гордее. Той бе одобрен. По традиция трябваше да повлекат избрания към председателския стол. Тази обикновено комедийна сцена, съпровождана от дюдюкания, смехове и подвиквания, се превърна в още по-голям фарс, когато дребният, топчест Пимкин и лейбъристкият представител повлякоха високия метър и деветдесет и три сантиметра Чарлс от последните банки към председателското място.

Той огледа залата от новото си място. След това благодари за високата чест, с която камарата го удостояваше. Щом се изправи с целия си ръст, на всички депутати стана ясно, че са избрали най-подходящия човек за парламентарен ръководител. Нямаше го вече острият му език, но бяха останали стегнатата му реч и вроденото му достойнство. Може би заради тях никой не се съмняваше, че председателят — господин Сеймор, имаше намерение да се грижи за „реда“ още дълги години.

Консерваторите запазиха мястото си след допълнителните избори в Кройдън Норт Ийст и спечелиха едно второстепенно място шест седмици по-късно. Вестниците писаха, че торите трябва само да се обединят с коалицията между социалдемократи и либерали, за да изравнят гласовете на правителството и опозицията и да оставят седемнайсет ирландски депутати да решават съдбата на парламента. Реймънд бе решил правителството да удържи още няколко седмици, за да представи третия си бюджет, който по негово мнение щеше да послужи за стартова площадка на изборната борба.

Андрю отчиташе значимостта на следващия лейбъристки бюджет за изборната победа и побърза да предложи официална среща на опозицията, на която да се обсъди предложение за гласуване на „недоверие“ на правителството в парламента.

Саймън се съгласи с предложението на Андрю и поиска дебатите да се насрочат за края на март. Ако спечелят, това ще им осигури предсрочни избори преди представянето на следващия бюджет.

Реймънд прие поканата да произнесе реч пред голям лейбъристки митинг в Кардиф една седмица преди дебатите за гласуване на „недоверие“. Той взе влака от Падингтън, настани се в купето и започна да преглежда речта си. Когато влакът спря в Суиндън, служител от железниците влезе в купето и поиска да поговори насаме с министъра на финансите. Реймънд внимателно го изслуша, прибра речта си в куфарчето, слезе от влака, прекоси перона и се върна обратно в Лондон с първия възможен влак.

По пътя той се опита да пресметне всички последствия от току-що получените новини. Когато пристигна в Падингтън, трябваше да си проправя път между чакащите го журналисти и фотографи, без да отговаря на въпросите им. Изпратена за него кола го закара в болницата „Уестминстър“. Заведоха Реймънд в стаята на министър-председателя. Завари го седнал в леглото и облегнат на възглавницата си.

— Виж, не се стряскай — каза премиерът, преди Реймънд да отвори уста. — Аз съм в чудесно състояние, като имаш предвид, че прехвърлих шейсетте и че миналата година бяхме подложени на страшно напрежение.

— Все пак какво е състоянието ти? — попита Реймънд, сядайки на стола до леглото.

— Старата работа се повтори, само че този път операцията ще бъде сложна. Ще изляза от болницата след месец, най-много след шест седмици. Казаха, че след операцията съм щял да живея колкото Харолд Макмилън. Сега за по-съществените неща. Искам отново да поемеш моите задължения, което значи да говориш вместо мен, когато ще се обсъжда вотът на „недоверие“ на правителството. Ако изгубим при гласуването, ще подам оставка.

Реймънд се опита да възрази, защото вече бе преценил последствията от боледуването на лидера. Но министър-председателят го спря, като му даде знак с ръка, и продължи:

— Нито една партия няма да тръгне на избори с лидер, който ще бъде на легло шест седмици, въпреки че може да е много добре, когато излезе от болницата. Ако ще има избори, избирателите имат право да знаят кой ще води партията в парламента. В такава екстрена ситуация съгласно точка пет/четири от устава на партията — продължи министър-председателят — изпълнителният комитет на партията се събира и автоматично избира теб за лидер на партията.

Реймънд вдигна глава.

— Да. Обърнаха ми внимание на тази точка и подточка.

Министър-председателят се усмихна.

— Джойс, без съмнение.

— Всъщност името й е Кейт.

Министър-председателят сякаш се озадачи и след миг добави:

— Трябва да свикнеш, струва ми се, с мисълта, че вероятно ти ще се състезаваш за министърпредседателското място след три седмици. Защото ако изгубим в сряда при гласуването на вота на „недоверие“, аз нямам друг избор, освен да посъветвам кралицата да поиска общи избори.

Реймънд продължаваше да мълчи.

— Мога да те уверя, че Изпълнителният комитет няма да иска вътрешни драматични сътресения три седмици преди избори. Нищо не би гарантирало по-сигурна изборна победа на торите. Ако обаче спечелим при вота на „недоверие“, положението ще е друго, защото аз ще се върна и ще поема кормилото много преди великденската ваканция. Така ще имаме достатъчно време да обявим избори, след като ти представиш третия бюджет. Затова гледай да спечелиш в сряда.

— Не бих могъл да изразя колко много ще липсва твоето лидерство на всички — искрено каза Реймънд.

— Понеже всеки депутат в камарата освен ирландците ще знае в кое фоайе ще гласува много преди да започнат дебатите, моето лидерство може да се окаже по-маловажно от всеки отделен глас. И не забравяй, че телевизионни камери ще влязат за първи път в парламента, така че Джойс да ти избере една от модерните ризи, които понякога обличаш.

Последните няколко дни преди гласуването на вота на „недоверие“ Реймънд писа речта си. Той отмени всички срещи, които бе записал в дневника си, с изключение на вечерята, която председателят даваше по случай шейсет и пет годишния рожден ден на кралицата, на която трябваше да присъства вместо министър-председателя.

В понеделник и вторник главните организатори на правителството и опозицията питаха всеки депутат поотделно дали ще бъде в камарата в сряда, десет часа вечерта. Политическите журналисти подчертаваха, че ако резултатът е равен, председателят, господин Сеймор, както съвсем ясно е дал да се разбере, ще остане верен на вековната традиция и ще даде решаващия си глас за управляващата в момента партия. Чарлс знаеше за такива прецеденти още от времето на председателите Адингтън през осемнайсети век и на Денисън през деветнайсети век, които в такива случаи са постъпвали по същия начин.

Саймън трябваше да открие дебатите от името на опозицията, докато на Андрю бе разрешено да ги закрие. Това бе единствената отстъпка, която Саймън направи на социалдемократите и либералите, за да осигури подкрепата им. Нийл Кинок щеше да ги открие от името на правителството, а Реймънд да ги закрие.

Във вторник вечерта Реймънд прочете речта си пред Джойс. Четенето отне двайсет и четири минути, но той й обясни, че с неизбежния шум и прекъсванията в залата, ще се проточи най-малко половин час. Всъщност може би трябва да съкрати някой и друг ред през нощта.

На следващия ден депутатите започнаха да пристигат часове преди започването на дебатите. Галерията за гости бе запазена дни по-рано от посланици, дори от тайни съветници на кралицата, на които не бяха успели да осигурят места. Галерията за журналисти беше препълнена и много редактори стояха прави до бюрата на политическите си кореспонденти. Самата камара беше като трибуна на стадион, когато се играе за световната купа и са продадени двойно повече билети, отколкото са местата. Единствената разлика от дните, когато се обсъждаше бюджета, бяха ярките осветителни съоръжения, проверени десетина пъти от сутринта.

Между два и половина и три и половина, във времето за въпроси към министъра на образованието Мичър, председателят — господин Чарлс Сеймор, не успя да въдвори тишина, но в три и половина той призова за внимание.

— Лидерът на опозицията ще открие дебатите.

Саймън се изправи и неговите привърженици в залата го поздравиха с радостни възгласи. За миг яркото осветление го заслепи, макар да го бяха успокоявали, че едва ли ще го забележи. И наистина скоро свикна. Той говори петдесет минути, без да ползва записки. В един момент се нахвърляше срещу правителството, в следващия преминаваше към политиката, която смята да превърне в живо дело. В заключение нарече лейбъристката партия „партия с пропилени възможности“, след това, насочвайки поглед към Реймънд, добави, че ще бъде подменена от партия с идеи и идеали.

Той седна, аплодиран продължително от своите бекбенчери, които мислеха, че едва ли не са спечелили следващите избори. Шумът продължи още известно време, докато Чарлс успя да въдвори ред и да обяви следващия оратор.

Нийл Кинок винаги се превъзнасяше по уелските си предци и често по-старите депутати го сравняваха с Анюрин Беван. Той се нахвърли като див звяр върху лидера на опозицията. Обясняваше, тълкуваше убежденията си и предизвика одобрителните викове на своите, когато каза, че торите ще бъдат разгромени и години наред ще съжаляват за този „трик“ с недоверието.

— Достопочтеният джентълмен — каза той и посочи Саймън — има дързостта да ни нарече партия с пропилени възможности. През последните две години той е лидер на партия от опортюнисти и ще води опозицията, докато не дойде време да го подменят.

Когато Кинок седна, телевизионните режисьори имаха чувството, че заснемат сцена, в която лъвове разкъсват християни. Отново минаха няколко минути, докато залата се успокои.

Бекбенчерите също взеха думата — бивши министри цитираха прецеденти, а млади реформатори настояваха за промени, едни се стремяха да затвърдят стари позиции, други да си създадат репутация. Тази вечер камарата остана препълнена до девет часа, когато председателят покани Андрю Фрейзър да произнесе заключителната реч от името на опозицията.

Андрю засягаше болезнено и двете основни партии и трябваше да надвиква протестите от двете страни на залата.

— Съвсем скоро ще дойде време двете партии да потърсят един честен посредник — каза той накрая.

Когато в девет и половина сядаше на мястото си, четирийсет и двама депутати го аплодираха с все сила.

Дойде ред Реймънд да произнесе заключителната реч от името на управляващата партия. Всички се чудеха как ще успее да надвие шума от аплодисментите, с които го поздравяваше неговата страна. Той застана на трибуната сериозен, с наведена глава и почти шепнешком произнесе първите си думи:

— Господин председателю, зная, че целият парламент не би имал нищо против да започна речта си с това, колко много съжаляваме, че министър-председателят не е в състояние да присъства тази вечер тук. Сигурен съм, че всички депутати ще се присъединят към мен и ще изпратим на него, на съпругата и семейството му нашите най-добри пожелания за успешна операция.

В залата мигновено настъпи тишина. Като усети настроението, Реймънд вдигна глава и за единайсети път произнесе реч, която много прилежно бе подготвил. Като видя, че Саймън произнася импровизирана реч, Реймънд скъса листовете си. Той съвсем точно съобщи данните за постиженията на правителството през изминалите две и половина години и увери камарата, че е изкарал само половината от мандата си на министър на финансите.

— Не успях да постигна равноправие за три години, но съм сигурен в едно нещо, че ще представя трети бюджет независимо какъв ще бъде резултатът от гласуването тази вечер. Няма да има опортюнистично правителство на консерватори или на коалиция с нареклите се „честен посредник“. И наистина, поглеждайки коалицията, бих казал, че не съм виждал по-малко честен или по-безнадеждно фалирал посредник. Господин председателю, всички ще сме свидетели на завръщането на лейбъристкото правителство за пълен петгодишен мандат.

Реймънд седна, когато часовникът показваше десет часа. И той като ораторите преди него бе мокър от пот, заради мощните прожектори.

Председателят се изправи и думите му потънаха сред викове, когато постави въпроса:

— Този парламент няма доверие в правителството на Нейно Величество. Тези, които са на това мнение, да кажат „да“, които не са, да кажат „не“. Аз смятам, че „да“ ще победи.

— Не — викнаха от правителствените банки.

— Освободете кулоарите — надвика председателят гласовете в полза на Реймънд Гулд.

Депутатите се запътиха към определените за гласуване фоайета. Ирландските депутати изненадаха всички, като се разделиха по пътя към урните. Четиринайсет минути по-късно преброителите се върнаха в шумната зала, за да съобщят на чиновниците резултатите от гласуването, а той ги вписа в листата. Четиримата преброители застанаха един до друг и едновременно тръгнаха към трибуната. Те се спряха и се поклониха. Един от организаторите на опозицията прочете високо резултатите: с „да“ са гласували 323-ма депутати, с „не“ 322-ма — след това предаде листчето на председателя и той се опита да преодолее шума. Много малко депутати чуха думите:

— „Да“ победи, „да“ победи.

Реймънд седна на мястото си. Наблюдаваше как торите доволни скачат от радост като деца. Ако министър-председателят беше присъствал и гласувал, правителството щеше да е спасено — помисли си той.

 

 

Кралицата посети министър-председателя двайсет и четири часа след операцията. Той я посъветва да разпусне незабавно парламента и я помоли да определи датата 9 май за провеждане на избори. Обясни на кралицата, че ще подаде оставка на следващата сутрин, веднага щом станат известни резултатите от изборите, и ще напусне кабинета.

Преди да си тръгне от болницата, кралицата обсъди един личен въпрос с министър-председателя. Той й предложи следващият лидер на партията също да си даде мнението по него.

 

 

Изпълнителният комитет на лейбъристката партия се събра на тайно съвещание в Транспорт Хаус на площад „Смит“ в десет часа на следващата сутрин, за да избере нов водач.

Три часа и половина по-късно оттам предадоха на медиите съобщение от един ред: „Мистър Реймънд Гулд е поканен да води партията към следващите избори“.

Разбира се, никой не се съмняваше, че са се водили разгорещени спорове, но пресата получи кратко съобщение за единодушното мнение след края на съвещанието.

Бившият министър-председател, лорд Бродстеърс, писа в политическата страница на вестник „Сънди Експрес“: „В стремежа си да засвидетелства своето единство, лейбъристката партия напомня старомодния магически кръг на лорд Роузбъри“. Единствената изтекла информация от съвещанието беше, че речта на Реймънд при поемане на лидерството е впечатлила всички присъстващи.

По-нататък лорд Бродстеърс посочваше, че ако лейбъристката партия изгуби изборите, Реймънд Гулд може да се окаже най-кратко служилия лидер в историята на партията, защото съгласно точка пет/четири от устава й неговото назначение трябвало да се потвърди от делегатите на следващата партийна конференция през октомври.

Минаха два часа преди Реймънд да успее да се измъкне от Транспорт Хаус и да избегне срещата с представители на печата. Той отиде направо в болницата да види министър-председателя. Стори му се видимо състарен след операцията. Не беше в добро настроение и се радваше, че не му предстои изборна кампания. Като поздрави Реймънд за новия му пост, той попита:

— Тази вечер ще вечеряш с кралицата, нали?

— Да, по повод шейсет и петия й рожден ден — каза Реймънд.

— Има още нещо — каза министър-председателят и го осведоми за разговора си с кралицата предишния ден.

— Решението й ще се повлияе ли от мненията на четиримата на вечерята?

— Мисля, че да.

— Какво е твоето мнение?

— То няма значение вече, защото ще подам оставката си веднага след изборите, така че е важно какво мисли новият министър-председател, че е най-добре за страната.

За първи път Реймънд се почувства лидер на партията.