Джефри Арчър
Пръв между равни (3)

2.

Реймънд беше свел поглед над поканата. Никога не беше виждал как изглежда отвътре сградата на „Даунинг стрийт“ 10. През последните тринайсет години много малко социалисти бяха канени там. Той подаде на жена си луксозната покана през масата.

— Какво ще кажеш, Рей, да приема, или да откажа? — попита тя с подчертан йоркширски акцент.

Тя беше единственият човек, който го наричаше Рей, и дори нейният опит да се пошегува го подразни. Гръцките трагедии се изграждат на базата на фатална грешка, а той нито за миг не се съмняваше каква беше неговата.

Запозна се с Джойс на танци, организирани от медицинските сестри на градската болница в Лийдс. Той не искаше да отиде, но негов приятел от Раундхей, втора година студент, го убеди, че ще бъде приятно и забавно. В училище обръщаше малко внимание на момичетата, защото майка му непрекъснато повтаряше, че ще има достатъчно време за това, когато завърши университета.

На танците беше седнал в един от ъглите на залата, украсена с балони и гирлянди от разтегателна хартия. Смучеше жадно безалкохолна напитка със сламка и всеки път, когато виждаше приятеля си да танцува с различни момичета, той му се усмихваше широко. Очилата му бяха в джоба и не беше много сигурен дали точно на него се усмихва. Рей размисляше в колко часа да си тръгне, за да не пропадне напълно вечерта му и нямаше изобщо да си направи труда да й отговори, ако не беше познатият акцент.

— И вие ли сте от университета?

— И аз като кого? — попита той, без да я погледне.

— Като приятеля ви — отговори тя.

— Да — каза той, погледна я и помисли, че сигурно е на негова възраст.

— Аз съм от Брадфорд.

— Аз от Лийдс — призна той, чувствайки, че се изчервява.

— Казвам се Джойс — продължи тя.

— Аз — Рей, Реймънд — поправи се той.

— Хайде да танцуваме.

Искаше му се да й каже, че много рядко е бил на танци през живота си, но не му стигна смелост. Последва я като кученце към подскачащите под звуците на оркестъра младежи. Толкова по въпроса за вроденото му чувство на водач.

За първи път я огледа както трябва едва когато отидоха на дансинга. Всеки йоркширски младеж би признал, че тя не изглежда зле. Беше висока около метър и шейсет, с вързана на опашка кестенява коса, което много добре подчертаваше топлите й кафяви очи, с малко силен грим. Беше начервила устните си с розово червило, също като розовата й къса поличка, под която се виждаха много хубави крака. Те изглеждаха още по-привлекателни, когато поличката се усукваше при танцуването под ритъма на студентския оркестър. Реймънд откри, че когато я завърта много силно, вижда горния край на чорапите й. Остана на дансинга повече, отколкото бе мислил, че е възможно. Когато музикантите си прибраха инструментите, Джойс го целуна за довиждане. Той се прибра в малката стая над месарницата на баща си.

Следващата неделя покани Джойс на разходка с лодка по Еър, но умението му да гребе се оказа по-лошо и от умението му да танцува, и всичко плаващо по реката го изпреварваше, включително и един безразсъден плувец. Той поглеждаше с крайчеца на окото си към Джойс, за да долови дали в очите й не се таят подигравателни искрици, но тя само се усмихваше. Непрекъснато говореше колко много й липсва Брадфорд и колко много й се иска да работи там като медицинска сестра. Само няколко седмици след като влезе в университета в Лийдс, Реймънд осъзна, че иска да го напусне, но не го призна пред никого.

След разходката Джойс го покани на чай в квартирата си. Той се изчерви, когато минаха покрай хазайката. Джойс го побутна и му даде знак да се качва по-бързо нагоре по изтърканата каменна стълба към нейната стаичка. Реймънд седна на края на тясното легло, а Джойс направи две чаши чай без мляко. Известно време двамата едва отпиваха, сетне тя се премести до него и постави ръце в скута си. Реймънд се престори, че съсредоточено слуша воя на минаваща по улицата линейка, докато съвсем заглъхне в далечината. Джойс се наведе към него и го целуна, поставяйки едната му ръка върху коляното си.

Тя разтвори устни и езиците им се докоснаха, а той откри, че усещането е особено възбуждащо. Очите му останаха затворени, докато тя внимателно го докарваше до все по-силна възбуда. Сетне разбра, че не би могъл да се въздържи, и извърши това, което майка му веднъж бе нарекла „смъртен грях“.

— Следващият път ще ти бъде по-лесно — срамежливо го насърчи Джойс и стана от тясната кушетка, за да вдигне хвърлените в бързината на пода дрехи.

Права беше, след по-малко от час той отново я пожела и този път държа очите си широко отворени.

Минаха шест месеца и Джойс заговори за общото им бъдеще. Реймънд се беше отегчил от нея и вече бе хвърлил око на една умна дребничка математичка от Сърп, студентка последна година.

Точно когато събираше кураж да й каже, че между тях всичко е свършено, тя му съобщи, че е бременна. Баща му беше готов да вдигне касапския сатър срещу него, ако посмееше да посъветва Джойс да направи незаконен аборт. Майка му се успокои, като разбра, че момичето е от Йоркшир. Госпожа Гулд не одобряваше момичета от другаде.

Реймънд и Джойс се венчаха през ваканцията в черквата „Сейнт Мерис“ в Брадфорд. Когато проявиха снимките от сватбата, Реймънд видя колко нещастен вид има той и колко щастлива изглежда Джойс. Те по-скоро приличаха на баща и дъщеря, отколкото на съпруг и съпруга. След церемонията в църквата младоженците заминаха за Дувър, за да се качат на нощния ферибот. Първата им брачна нощ беше пълен провал. Реймънд се оказа много слаб мореплавател. Джойс се надяваше Париж да остане незабравим за тях — и наистина остана. Тя направи спонтанен аборт на втората вечер от сватбеното им пътешествие.

— Вероятно от прекалените вълнения — каза майка му, когато се завърнаха у дома. — Нали ще можеш да имаш друго бебе? Така роднините няма да кажат, че е дошло малко рано…

Джойс отиде да се прегледа. Реймънд не проявяваше желание да стане баща. Минаха десет години от този паметен ден на сватбеното им пътешествие. Той избяга в Лондон и стана адвокат, но много преди това беше разбрал, че е обвързан до края на живота си. Независимо че беше само на трийсет и две, тя вече трябваше да крие хубавите си някога крака, с които го беше пленила в началото. Как можеше да бъде толкова жестоко наказан за тази грешна страст? Искаше му се да пита боговете. За колко зрял се мислеше, а колко неопитен излезе! Един развод щеше да означава край на амбициите му за политическа кариера. В Йоркшир не биха помислили да изберат за свой депутат разведен мъж. Все пак в името на справедливостта трябваше да признае, че положението не беше съвсем отчайващо — местните хора обожаваха Джойс, а родителите му сякаш се гордееха с нея почти колкото и с него. Тя се сработваше с членове на профсъюзите и с ужасните им съпруги много по-успешно, отколкото самият той успяваше да го направи. Трябваше да признае пред себе си, че тя беше основният фактор за успеха му в изборите — над 10000 гласа. Чудно му беше, че е толкова естествена през цялото време, а никога не му минаваше през ум, че тя всъщност се държи искрено.

— Защо не си купиш нова рокля за случая? — попита Реймънд след закуска.

Тя се усмихна. Не беше й предлагал такова нещо, откакто се бяха оженили. Джойс не си правеше илюзии за чувствата на своя съпруг, но се надяваше поне да разбере един ден, евентуално да осъзнае, че може да му бъде полезна, за да постигне амбициите си.

За коктейла на „Даунинг стрийт“ Джойс положи всички усилия да изглежда по възможност най-добре. Сутринта отиде в „Харви Никълс“ да си купи подходящ за случая тоалет. Избра костюма, който й хареса още с влизането в магазина. Размерът не й отговаряше напълно, но продавачката увери Джойс, че „мадам изглежда великолепно в костюма“. Тя се надяваше преценката на Реймънд да е наполовина ласкава. Преди да се прибере, съобрази, че нямаше нищо подходящо, с което да допълни новия си тоалет.

Реймънд закъсня, но като видя, че Джойс е готова, се зарадва. Той премълча, че обувките не отиват на цвета на костюма. В колата, на път за Уестминстър, преговори с нея имената на членовете на кабинета. Тя ги повтаряше като дете.

Тази вечер въздухът беше прохладен и свеж. Реймънд паркира колата в „Ню Палас Ярд“ и те тръгнаха към „Даунинг стрийт“ пеша през Уайтхол. На вратата стоеше полицай. Като видя Реймънд, полицаят почука веднъж с месинговото чукче и вратата пред младия парламентарист и неговата съпруга се отвори.

Реймънд и Джойс стояха сковано в коридора като ученици, застанали пред кабинета на директора. Накрая ги упътиха към първия етаж. Те бавно се изкачваха по стълбището, което се оказа по-малко впечатляващо, отколкото си го представяше Реймънд, поглеждайки към закачените портрети на бивши премиери. — „Твърде много тори“ — изропта Реймънд, минавайки покрай портретите на Чембърлейн, Чърчил, Идън, Макмилън и Хюм. Атли беше единствената компенсация.

В горния край на стълбището Харолд Уилсън с лула в устата посрещаше гостите. Реймънд се готвеше да представи жена си, когато министър-председателят каза:

— Как си Джойс? Много се радвам, че успя да дойдеш.

— Да съм успяла? Очаквах с нетърпение това събитие. — Откровението накара Реймънд да трепне и да не забележи, че Уилсън развеселено се усмихна.

Реймънд разговаряше със съпругата на премиера за трудностите да се публикува поезия, но скоро дамата се извини и отиде да посрещне следващия гост. Той пък отиде в хола и се включи в разговора между няколко министри, лидери на профсъюзи и съпругите им. Предпазливо поглеждаше към Джойс, която бе видимо погълната от разговора си с генералния секретар на конгреса на профсъюзите.

Реймънд се спря при американския посланик, който споделяше с Андрю Фрейзър колко много му е харесал тазгодишният единбургски фестивал. Реймънд завиждаше на Фрейзър за непринуденото му клубно държание и отчиташе, че шотландецът сигурно ще бъде един от силните съперници сред връстниците му.

— Добър вечер, Реймънд — поздрави го Андрю. — Познавате ли се с Дейвид Брус? — попита той, сякаш бяха стари приятели.

— Не — отговори Реймънд, потърквайки длан в панталона, преди да подаде ръка. — Добър вечер, Ваше Превъзходителство — каза той зарадван, че Андрю ги остави, без да се сбогува. — Четох последното комюнике на Джонсън за ескалацията на войната във Виетнам и го намирам много интересно, трябва да ви призная, че…

Андрю беше забелязал министъра на Шотландия и отиде да побъбри с него.

— Как се чувстваш, Андрю? — попита Хю Маккензи.

— Никога не съм се чувствал по-добре.

— Как е баща ти?

— В страхотна форма.

— Това не ме радва — каза министърът с усмивка. — Създава ми куп неприятности около Хайланд и Комисията за развитие на Исландия.

— По принцип е добър човек — каза Андрю, — независимо че възгледите му са малко погрешни. — И двамата се засмяха.

Към тях се приближи стройна, привлекателна жена с дълга коса и застана до министъра. Беше облечена с бяла копринена блуза и пола от шотландско каре.

— Познавате ли се с дъщеря ми Алисън?

— Не — каза Андрю, протягайки ръка. — Не съм имал удоволствието.

— Аз зная кой сте — каза тя с лек шотландски акцент и светнали очи. — Андрю Фрейзър, мъжът, който дава сигурност на Камбълс. Тайният агент на торите.

— Не би могъл да е много таен, щом шотландската канцелария го знае — каза Андрю.

Келнер в безупречен смокинг се приближи със сребърен поднос и им предложи сандвичи на хапки.

— Бихте ли взели сандвич с пушена сьомга? — закачливо попита Алисън.

— Не, благодаря. Отказах се от тях заедно с миналото си на тори. Трябва да внимавате, ако изядете много от тях, няма да харесате вечерята.

— Нямам намерение да вечерям.

— О, мислех, че ще се съгласите да хапнете с мен в Сигис Клъб — подразни я Андрю.

Алисън се поколеба за миг и после каза:

— За първи път ме свалят на „Даунинг стрийт“ 10.

— Много неприятно, че нарушавам традицията — каза Андрю. — Но защо да не ангажирам маса за осем часа?

— Да не се окаже едно от скривалищата за аристократи?

— Не, опазил ме бог, прекалено хубаво е за техните компании. Да тръгнем след петнадесет минути? Трябва да разменя по някоя дума с един-двама души.

— Разбира се. — Алисън се усмихна, като го видя как обхожда салона. Годините на симпатизант на торите го бяха научили максимално да използва коктейлите. Колегите му от профсъюзите никога нямаше да разберат, че коктейлите не са за тъпчене със сандвичи с пушена сьомга и наливане с уиски. Когато се върна при Алисън Маккензи, завари я да говори с Реймънд Гулд за съкрушителната изборна победа на Джонсън.

— Да не се опитваш да ми отмъкнеш момичето? — пошегува се Андрю.

Реймънд се засмя нервно и си побутна очилата на носа. Само след няколко минути Андрю и Алисън се отправиха към изхода, за да си вземат довиждане. Реймънд ги гледаше и се чудеше дали и той ще се научи някога да се държи така свободно. Огледа се да види Джойс. Може би щеше да е добре и те да си тръгнат.

Андрю беше настанен в Сигис Клъб на дискретна ъглова маса. Веднага си личеше, че не за първи път е тук. Келнерите се суетяха около него, като че беше министър от консервативно правителство и тя си призна, че това й прави удоволствие. След превъзходна вечеря от телешко печено, което не беше прегоряло, и чудесен крем, те отидоха да потанцуват в „Анабелс“, където останаха и след полунощ. Андрю я закара до апартамента й в Челси след два часа.

— Ще влезеш ли да пием по чаша вино? — непринудено попита тя.

— Не смея — отговори той. — Утре е първата ми реч.

— Значи отказваш — тихо каза тя, като го гледаше как се отдалечава.

 

 

В пет часа на следващия ден Камарата на общините беше пълна. Андрю застана на трибуната и се обърна към колегите си. Председателят му беше дал да ползва статии на колеги от предните банки, което беше чест за Андрю. Такава възможност нямаше да му се удаде скоро. Майка му и баща му го гледаха през перилата на галерията за посетители, когато каза, че кметът на Единбург го е учил през целия му живот как да служи на обществото, и сега е горд, че ще има тази възможност. Лейбъристите тържествуващо се присмиваха на нескритото притеснение на опозицията, чиито депутати спазиха традицията и не прекъснаха първата му реч.

Андрю беше избрал за тема на речта си необходимостта Шотландия да остане част от Обединеното кралство, независимо от откритите напоследък петролни находища. Той произнесе добре обоснованата си реч, като увери депутатите, че не вижда бъдеще за страната си като малка независима държава. Неговата блестяща реторика и забавни отклонения развеселиха депутатите от двете страни на залата. Андрю приключи речта си, без да погледне нито веднъж листовете. Отправи се към мястото си, съпроводен от бурни ръкопляскания. В този знаменит момент той погледна към галерията. Баща му се бе надвесил, поглъщайки всяка дума. За голяма своя изненада на местата за видни гости, пред майка си, видя Алисън Маккензи, поставила ръце на перилата. Той се усмихна приятно изненадан.

Успехът на Андрю пролича още по-ясно следобед, когато един друг депутат от банките на лейбъристите произнесе първата си реч. Беше Том Карсън, който не се интересуваше от никакви споразумения, а още по-малко от спазване на традицията. Не се спря пред нищо и не направи опит да избегне споровете поне в първата си реч. Той започна с нападки срещу така наречения от него конспиративен съюз, обвиняваше както министри от първите банки на собствената си партия, така и депутати от първите банки на опозицията, наричайки ги марионетки на капиталистическата система.

Присъстващите сдържаха възмущението си от думите на начумерения ливърпулски депутат. Председателят се размърда раздразнено, когато му се стори, че обвиняващият пръст сочи в негова посока. Той болезнено предчувстваше, че депутатът на Ливърпул ще създаде всевъзможни проблеми, ако е решил да има такова поведение в парламента.

Когато напусна камарата след още три речи, Андрю отиде да потърси Алисън, но тя си беше отишла. Взе асансьора за галерията и покани родителите си на чай в „Харкорт Румс“.

— Последния път, когато пих чай тук, бях поканен от Мънроу… — започна сър Дънкан.

— Това означава, че може да мине много време преди пак да бъдеш поканен — прекъсна го Андрю.

— Това означава, че трябва добре да обмислим кого да издигнем за кандидат на торите при следващите избори — реторично отговори баща му.

Няколко депутати от двете страни на камарата дойдоха при тях, за да поздравят Андрю за първата му реч. Той благодари на всеки поотделно и с надежда поглеждаше през рамото на баща си, но Алисън Маккензи не се появи.

Когато майка му и баща му тръгнаха, за да хванат последния полет за Единбург, Андрю се върна в камарата, за да чуе обобщението, което бащата на Алисън щеше да направи от името на правителството. Той определи речта на Андрю като една от най-хубавите първи речи, които парламентът е чувал през последните години.

След приключване на дебатите преброителите обявиха обичайното гласуване в десет часа и Андрю напусна камарата. Той завари салона за чай, традиционното убежище на лейбъристите, все така препълнен, както и в ранния следобед.

Парламентаристите се надпреварваха кой да вземе останалите поувехнали марулеви листа в пластмасови чинийки, гарнирани с влажни парченца кашкавал, вписани на дъската с менюто като салата, на която всеки уважаващ се заек би обърнал гръб. Андрю се задоволи само с нескафе.

Реймънд Гулд беше седнал сам, отпуснат в едно кресло в дъното на салона, видимо погълнат от стария брой на „Нови държавници“. Той гледаше безстрастно как няколко от колегите отидоха при Андрю, за да го поздравят. Неговата първа реч не беше така добре посрещната миналата седмица и той го съзнаваше. Вярваше, че има право за пенсиите на вдовиците от войната, както Андрю има право за бъдещето на Шотландия, но като четеше от предварително приготвения ръкопис, той не можа да постигне ефекта на Андрювата реч, която задържаше вниманието на депутатите с всяка дума. Реймънд се утешаваше с мисълта, че Андрю ще трябва да избере много внимателно темата на следващата си реч, защото опозицията нямаше да го гали повече с кадифени ръкавици.

Такива мисли не тревожеха Андрю, когато се вмъкна в една от многото телефонни кабини и след като погледна в телефонното си тефтерче, набра номера на Алисън. Тя си беше вкъщи. Миела си косата.

— Ще изсъхне ли, докато дойда у вас?

— Косата ми е много дълга — припомни му тя.

— Значи ще карам много бавно.

Когато Андрю застана на вратата на апартамента й, тя го посрещна по дълъг домашен халат. Изсушената й коса се спускаше по раменете.

— Победителят идва за плячката си.

— Не, само за кафето си.

— Няма ли да попречи на съня ти?

— Точно на това разчитам.

Когато си тръгваше от Алисън в осем часа на следващата сутрин, вече беше решил, че ще вижда още много пъти дъщерята на Хю Маккензи. Той се прибра в своя апартамент, взе си душ, преоблече се, направи си закуска и прегледа пощата. Имаше още няколко поздравителни писма, включително едно от министъра на Шотландия, а „Таймс“ и „Гардиън“ бяха публикували кратки хвалебствени коментари.

Преди да тръгне за камарата, Андрю поработи върху една поправка, на която искаше да даде ход в комисията тази сутрин. След като преработи текста няколко пъти, събра книжата и тръгна към Уестминстър.

Пристигна по-рано за заседанието на комисията, насрочено за десет и половина, и отиде в пощата за членове на парламента, която се намираше точно след централния коридор, за да получи кореспонденцията си. После тръгна с наведена глава по коридора към библиотеката, като преглеждаше набързо пликовете. Искаше да се увери дали няма някое лично или официално писмо, на което трябва да отговори незабавно.

Когато зави по коридора, с изненада видя членове на консервативната партия, струпани около телекса. Сред тях беше и депутатът, с когото се споразумя да образуват двойка за гласуванията.

Андрю погледна високата фигура на Чарлс Сеймор, който, независимо че стоеше в периферията на групата, можеше да чете излизащото от телекса съобщение.

— Какво толкова интересно е станало? — попита Андрю, докосвайки Сеймор леко по лакътя.

— Сър Алек съобщава точките на дневния ред след избирането на нов лидер на партията.

— Всички ще чакаме със затаен дъх — каза Андрю.

— Сигурно ще чакате — каза Чарлс без сарказъм, — след още едно такова съобщение несъмнено ще последва оставката му. И тогава започва истинската политика.

— Внимавайте кого ще подкрепите — каза Андрю с усмивка.

Чарлс Сеймор също се усмихна с разбиране, без да каже нищо.