— Не, разбира се. Няма нищо общо със самото предложение, но ми дава възможност да променя живота си, да не се нося по течението. Не разбираш ли, че е заради теб?

— Заради мен напускаш Лондон и отиваш в Ню Йорк.

— Да работя в Ню Йорк и да помисля за бъдещето си. Реймънд, не забелязваш ли, че са минали пет години?

— Зная колко време е минало и колко пъти съм ти предлагал да се оженим.

— И двамата знаем, че това не е решение. Джойс не може да бъде отстранена толкова лесно. И може да се окаже единствена причина за проваляне на кариерата ти.

— Можем да преодолеем този проблем с времето — опита се да я убеди Реймънд.

— Сега звучи чудесно, докато не спечелите следващите избори и по-малко способните от теб получат възможност да определят бъдещата политика.

— Нищо ли не мога да направя, за да си промениш решението?

— Нищо, скъпи. Аз подадох оставката си и започвам на новото място след месец.

— Само четири седмици — каза Реймънд.

— Да, четири седмици. Трябваше да отлагам този разговор, докато изпълня всички споразумения и подам оставката си, така че да не можеш да ме разубедиш.

— Имаш ли представа колко много те обичам?

— Надявам се достатъчно, за да ме оставиш да си отида, преди да е станало твърде късно.

В друг случай Чарлс би отказал поканата. Напоследък намираше коктейлите за място, където ядеш глупави малки хапки, никога не ти предлагат подходящо питие и много рядко изпитваш удоволствие от тривиалните разговори. Но като погледна на лавицата над камината и видя „У дома“ от лейди Карингтън, реши, че тази покана може да се окаже приятна промяна на установения начин на живот след раздялата с Фиона. Освен това имаше желание да разбере още неща около разправиите в кабинета заради съкращаването на разходите. Той си оправи вратовръзката пред огледалото, взе един чадър от закачалката и напусна дома си. Запъти се за площад „Овингтън“.

С Фиона бяха разделени от почти две години. Чарлс беше чул от няколко места, че жена му се е преместила и сега живее открито с Далглиш въпреки нежеланието му да съдейства за развод. Той дискретно мълчеше за новия живот на жена си, освен за едно-две подбрани нещица, казани в ушите на подходящи бъбривки. По този начин получаваше симпатиите на всички кръгове на обществото и в същото време оставаше великодушен, лоялен съпруг.

Чарлс прекарваше повече от времето си в камарата и последната му реч за бюджета беше посрещната добре от парламента и пресата. Когато разглеждаха финансовия закон в комисията, той се съгласи да бъде натоварен с тази неблагодарна работа. Клайв Ренолдс му посочваше несъответствията в някои клаузи от закона, а Чарлс от своя страна ги предаваше на благодарния финансов министър. Така Чарлс получаваше похвали за спасяване на правителството от неудобни положения. В същото време се разграничаваше от „грешниците“, както министър-председателката наричаше колегите, които не поддържаха безрезервно финансовата й политика. Ако продължава да съдейства със същата енергия, беше сигурен, че ще бъде предпочетен при първото преустройство на кабинета.

Чарлс прекарваше до обяд в банката, следобедите и вечерите в камарата и успяваше да съчетава тези два свята с почти несъществуващия личен живот.

Той пристигна у лорд Карингтън малко след шест и четирийсет и пет. Отвори му домашната прислужничка и го въведе направо в дневната, която можеше да побере петдесет души. Почти толкова се бяха събрали вече.

Чарлс дори можа да получи подходяща марка уиски, преди да отиде при колегите си от двете камари. Видя я за първи път над плешивата глава на Алек Пимкин.

— Познаваш ли я? — попита Чарлс, без да очаква, че Пимкин може да я познава.

— Аманда Уолас — каза Пимкин, поглеждайки през рамо. — Мога да ти кажа някои неща за… — но Чарлс остави колегата си по средата на изречението. Женственото излъчване на красавицата привличаше непрекъснато заинтригувани млади мъже, които се въртяха около нея като нощни пеперуди около запалена свещ. Ако Чарлс не беше един от най-високите мъже в стаята, може би изобщо нямаше да забележи този притегателен пламък. Необходими бяха десет минути, за да се добере до другия край на стаята, където Джулиан Ридсдейл, колега от камарата, едва успя да го представи и жена му го дръпна настрани.

Чарлс гледаше новата си позната и мислеше, че би изглеждала красива във всичко — от бална рокля до хавлия за баня. Бяла копринена рокля подчертаваше красивата й фигура. Русата й коса докосваше голите рамене. Но най-силно го порази прозрачната й гладка кожа. За пръв път от години той се затрудни да поведе разговор.

— Предполагам, имате вече ангажимент за вечеря? — попита Чарлс в краткия момент, преди лешоядите да се скупчат около нея.

— Не — каза тя и му се усмихна насърчаващо.

Аманда се съгласи да се срещнат след един час в „Уолтънс“. Чарлс започна прилежно да обикаля из залата, но не след дълго обърна поглед към нея. Всеки път, когато тя се усмихваше, той се усещаше, че отговаря на усмивката й, но Аманда не забелязваше, защото през цялото време някой я ласкаеше. Когато си тръгваше след един час, и тя му отговори и този път той й се усмихна директно.

Чарлс седя сам на ъглова маса в „Уолтънс“ цял час. Почти беше готов да признае поражението си и да се върне у дома, когато един келнер я доведе на масата. Раздразнението му изчезна веднага щом тя се усмихна и го поздрави: „Хелоу, Чарли“.

Той не се изненада, като разбра, че неговата висока и елегантна дама е манекен. Доколкото виждаше, тя можеше да рекламира всичко — от паста за зъби до бельо.

— Ще пием ли кафето у дома? — попита Чарлс накрая на спокойната вечеря.

Тя кимна одобрително, той поиска сметката и плати, без да я проверява.

Чарлс изпита удоволствие, ако не изненада, когато тя отпусна глава на рамото му по пътя към „Итън“. Докато стигнаха до къщата, повечето от червилото на Аманда бе изчезнало. Таксиметровият шофьор благодари на Чарлс за щедрия бакшиш и не устоя на желанието да подхвърли: „Приятно прекарване, сър“.

Изобщо не се стигна до кафе. Когато се събуди на следната сутрин, той се изненада, че я намира още по-привлекателна, и за първи път забрави да слуша по радиото „Вчера в парламента“.

Елизабет внимателно следеше указанията на мъжа от специалния отдел как действат устройствата за сигурност. Тя се опита да внуши на Питър и Майкъл да не докосват червените бутони, които се виждаха във всички стаи и щяха да докарат моментално полиция. Електротехници бяха прекарали проводници във всички стаи в къщата на улица „Бофорт“ и сега привършваха същото в Пъкълбридж.

Пред дома им на улица „Бофорт“ денонощно стоеше униформен полицай. Понеже къщата в Пъкълбридж беше отдалечена, заобиколиха я с осветителни тела, които светваха веднага след сигнал за нарушение.

— Сигурно е много неприятно — каза Арчи Милбърн по време на вечерята. Когато влизаше, бе проверен от охраната с кучета пред къщата.

— Неприятно е меко казано — отговори Елизабет. — Миналата седмица Питър счупи стъкло с топка за крикет и цялата къща светна като коледна елха.

— Оставате ли изобщо насаме? — попита Арчи.

— Само когато сме в леглата. Дори тогава може да се събудиш, олизан от някой вълчак.

Арчи се разсмя.

Всяка сутрин откарваха Саймън на работа, придружаван от двама телохранители. Една кола се движеше отпред и една зад неговата кола. Винаги беше смятал, че има само два пътя от улица „Бофорт“ до парламента. През първите двайсет и един дни като министър не пътува два пъти по един и същи маршрут.

Когато трябваше да лети за Белфаст, не го информираха нито за часа на тръгване, нито от кое летище ще излети самолетът му. Докато всичко това вбесяваше Елизабет, при Саймън ефектът беше точно обратен. Независимо от всичко той за първи път в живота си чувстваше, че не е необходимо да обяснява защо бе избрал да стане политик.

Сантиметър по сантиметър той напредваше в усилията си да събере католици и протестанти заедно. Често трудно завоюваните успехи за един месец неочаквано се изпаряваха за един ден, но никога не показа раздразнение или предразсъдъци, освен може би, когато каза на Елизабет, че има „предразсъдък за благоразумие“. „След време, мислеше Саймън, може да превъзмогна трудностите само ако успея да намеря шепа добронамерени хора от двете страни.“

По време на двустранната среща двете фракции започнаха да се отнасят с уважение към него, а насаме с привързаност. Дори говорителят на опозицията в парламента открито призна, че „Саймън Кързлейк се оказва идеалният избор за «опасното и неблагодарно Министерство»“.

Андрю също знаеше, че има нужда от шепа добронамерени хора, когато председателят на партията в Единбург Карлтън, Хеймиш Рамзи, си подаде оставката.

— Не мога да издържам на това напрежение — каза му Хеймиш. — Не съм влязъл в политиката със същата цел като тези размирници.

Андрю неохотно прие оставката и положи доста усилия, за да убеди заместника на Хеймиш, Дейвид Конот, да се кандидатира за председател. Когато накрая Дейвид се съгласи, Франк Бойл моментално стана негов опонент. Андрю разговаря с всеки член на комитета преди деня за избор на нов председател. Той пресметна, че гласовете ще са седем, което даваше възможност на Хеймиш да даде решаващия глас в полза на Конот.

Андрю се обади по телефона в дома на Хеймиш един час преди събранието.

— Ще се обадя в парламента и ще ти оставя съобщение веднага след събранието — обеща Рамзи. — Не се безпокой, този път няма нищо страшно. Поне ще те оставя със свестен председател.

Андрю тръгна от „Пелам Кресънт“, след като заведе Клариса в леглото и прочете следващата глава на „Джакоб 22“. Той каза на Луиз, че ще се върне веднага след гласуването в десет. Андрю седеше в камарата и слушаше добре аргументираното изказване на Сеймор във връзка с финансовата политика на правителството. Той невинаги се съгласяваше с логиката на доводите му и самият Сеймор не му харесваше, но трябваше да си признае, че такъв талант се губи при бекбенчерите.

По време на изказването на Сеймор Андрю получи бележка. Той отвори малкото бяло листче. Стюарт Грей, кореспондент в „Скотсмен“, искаше незабавно да говори с него. Андрю се измъкна от мястото си на първите банки, прекрачвайки краката на министрите в сянка, съсредоточени в речта на Сеймор. Почувства се като малко момче, което излиза от киното по средата на филм, за да си купи сладолед. Намери Грей в коридорите за членове на парламента.

Андрю познаваше Стюарт Грей, откакто за първи път влезе в парламента, когато журналистът му бе казал: „Аз и ти сме като хляба и маслото, защо да не направим сандвич“. Андрю се бе смял тогава и през изминалите петнайсет години само няколко пъти бяха на различни мнения. Стюарт предложи да отидат в „Бара на Ана“ и да пийнат по нещо. Те тръгнаха по коридора и слязоха по стълбите до чайната в сутерена, където беше барът, кръстен на бившата барманка.

Андрю се разположи на канапето до колоната, докато Стюарт поръчваше питиетата.

— Наздраве — каза журналистът, като остави чаша на масата пред Андрю.

Андрю отпи от уискито.

— Казвай, какво мога да направя за теб? — попита той. — Пак ли ти е досаждал баща ми?

— Бих го нарекъл поддръжник в сравнение с новия ти председател.

— Какво искаш да кажеш? Винаги съм смятал Дейвид Конот за разумен мъж — помпозно отговори Андрю.

— Не се интересувам от мнението ти за Дейвид Конот — каза Стюарт. — Искам мнението ти за новия председател Франк Бойл. — Журналистът говореше твърде протоколно.

— Какво?

— Той е спечелил със седем на шест тази вечер.

— Но… — Андрю млъкна.

— Хайде, Андрю. И двамата знаем, че е комунист, и моят редактор пищи да цитирам твоето мнение.

— Нищо не мога да кажа, Стюарт, нищо, докато не чуя фактите.

— Аз току-що ти казах всички факти, сега ще ми кажеш ли нещо?

— Да. — Андрю замълча. — Аз съм сигурен, че господин Бойл ще продължи да служи по най-добър начин на лейбъристката партия, и с нетърпение чакам да си сътрудничим в бъдеще.

— Вятър — каза Стюарт.

— Това е единственото, което ще чуеш от мен тази вечер — каза Андрю.

Стюарт погледна приятеля си и видя бръчки, които не бе забелязал преди.

— Съжалявам — каза той. — Изглежда прекалих. Моля те, обади се, когато му дойде времето. С това копеле за председател сигурно ще имаш нужда от помощ.

Андрю му благодари разсеяно, глътна наведнъж останалото уиски, излезе от бара и се запъти към най-близкия телефон в началото на стълбището. Набра домашния телефон на Рамзи.

— Какво, за бога, е станало? — беше всичко, което можа да каже.

— Един от нашите не се появи на събранието — каза Хеймиш Рамзи. — Каза, че са го задържали в Глазгоу и не успял да се върне навреме. Току-що се готвех да ти звъня.

— Каква безотговорност — каза Андрю. — Защо не отложи гласуването?

— Опитах, но Франк Бойл показа устава: „Всяко предложение, направено четиринайсет дни преди събранието, не може да бъде отложено без съгласието на вносителя“. Съжалявам, Андрю, бях с вързани ръце.

— Зная, че не си виновен ти, Хеймиш. Не бих могъл да имам по-добър председател от теб. Съжалявам, че не напусна мястото си като победител.

Хеймиш се засмя.

— Не забравяй, Андрю, че избирателите имат последната дума. В Единбург ти си човекът, който им е служил петнайсет години, и това лесно не се забравя.

— Можете да се обличате, госпожице Уолас — каза гинеколожката, връщайки се на бюрото.

Аманда започна да се облича в последния си тоалет от Диор, купен предишния ден за повдигане на настроението.

— Това е за трети път през последните пет години — каза Елизабет Кързлейк, прелиствайки картона на пациентката.

— Може да ме запишете в същата клиника като преди — каза делово Аманда.

Елизабет бе решила да я накара да обмисли последствията.

— Има ли някакъв шанс бащата да се съгласи да родите детето?

— Не съм сигурна кой е бащата — отговори Аманда и за първи път изглеждаше засрамена. — Вижте, това стана в края на една връзка и началото на друга.

Елизабет не направи никакъв коментар, само каза:

— Предполагам, че сте най-малко от осем седмици бременна или най-много дванайсет. — Тя погледна надолу в папката. — Мислили ли сте да родите дете и сама да го отгледате?

— Господи, не! — възкликна Аманда. — Аз си изкарвам хляба като манекен, не като майка.

— Така да бъде — въздъхна Елизабет, затваряйки папката. — Аз ще уредя всички — тя не употреби думата формалности — необходими подробности. Вие трябва да говорите с лекуващия ви лекар и да го помолите да подпише формуляра за разрешение. Обадете ми се по телефона след около седмица, вместо да идвате отново до Пъкълбридж.

Аманда кимна одобрително.

— Бихте ли проверили какъв е хонорарът на клиниката. Сигурно и те са пострадали от инфлацията като всички нас.

— Да, ще проверя, госпожице Уолас — каза Елизабет, успявайки да запази самообладание, като я изпращаше до вратата. Веднага след като пациентката излезе, Елизабет взе картона от бюрото си, отиде до кантонерката и го постави на мястото му. Може би трябваше да е по-строга с нея, но сигурно нямаше да има ефект. „Дали ако Аманда има дете, ще промени безцеремонното си отношение към живота“ — помисли тя.

Чарлс се върна у дома след дебатите и беше доволен от себе си. Получи похвали за последното си изказване и главният организатор му даде ясно да разбере, че усилията му по финансовия закон не са останали незабелязани.

Като караше към „Итън“, той отвори страничното стъкло, за да влезе чист въздух и да се проветри от миризмата на цигари. Усмихна се при мисълта, че Аманда го чака да се върне. Бяха минали два незабравими месеца. На четирийсет и осем години изпитваше неща, за които не бе и мечтал. Той очакваше увлечението му да отлети с времето, но то все повече се засилваше. Дори на следващия ден спомените изглеждаха по-хубави от всякакви очаквания.

Веднъж да си върне Холбайн на мястото в дневната, и ще говори с Аманда за тяхното бъдеще. Ако каже „да“, ще даде развод на Фиона. Той паркира колата, извади ключовете от джоба на сакото, но тя го чакаше, отвори и му се хвърли на врата.

— Защо не отидем направо в леглото? — вместо поздрав каза Аманда.

Ако поне веднъж Фиона бе изразила така чувствата си през техния петнайсетгодишен съвместен живот, Чарлс щеше да се стъписа, но Аманда го правеше съвсем естествено. Тя лежеше гола в леглото, преди той да успее да си свали дори сакото. Правиха любов, а след това тя се настани на коленете му и каза, че ще замине за няколко дни.

— Защо? — озадачено попита Чарлс.

— Бременна съм — спокойно отговори Аманда. — Записах се за аборт в една клиника. Не се тревожи. Ще се възстановя за нула време.

— Но защо да не си имаме бебе? — каза доволен Чарлс, без да откъсва поглед от сивите й очи. — Винаги съм мечтал да имам син.

— Не ставай глупав, Чарли. Още е рано да мисля за дете.

— Но ако се оженим?

— Ти вече си женен. Освен това аз съм само на двайсет и шест.

— Мога веднага да получа развод и животът с мен няма да е лош, нали?

— Разбира се, че няма да е, Чарли. Ти си първият мъж, когото истински обичам.

Чарлс се усмихна.

— Значи ще помислиш върху предложението ми?

Аманда погледна Чарлс.

— Ако имаме бебе, много бих искала да има твоите сини очи.

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита той.

— Ще си помисля. Така или иначе, ти можеш да промениш решението си до утре сутринта.

Реймънд закара Кейт на Хийтроу. Беше облякъл розовата риза, която тя му бе подарила. Тя си бе сложила колието с миниатюрната червена кутия. Той имаше толкова много неща да й казва по пътя за аерогарата, че тя почти не говори. Последните четири седмици минаха като светкавица. За първи път беше доволен, че е в опозиция.

— Всичко ще бъде наред, скъпи. Не се тревожи. Ще се виждаме, когато идваш в Ню Йорк.

— Бил съм само два пъти в Америка — каза той.

Тя се опита да се усмихне.

Предаването на багажа й, състоящ се от единайсет бройки, отне цяла вечност. След това тя получи бордовата карта.

Полет ВА 107 на изход четиринайсет.

— След десет минути може да влизате — информира я служителката.

— Благодаря ви — каза тя и отиде при Реймънд, който я чакаше между хората, плътно насядали на кръглото канапе. Беше купил две кафета в пластмасови чаши, докато Кейт се оправяше с багажа. Те вече бяха изстинали. Седнаха и стиснаха ръцете си като ученици, които се разделят след летен лагер и се връщат в различни училища.

— Обещай ми, че няма да си сложиш контактни лещи като замина!

— Да, това мога да ти обещая — каза Реймънд, докосвайки очилата си.

— Исках да ти кажа още толкова неща — каза тя.

Той се обърна към нея.

— Заместник-президентите на банки не трябва да плачат — каза той, избърсвайки една сълза от лицето й. — Клиентите ще разберат, че са с меко сърце.

— Нито министрите от кабинета — отговори тя. — Исках да ти кажа, че ако наистина… — започна тя.

— Хелоу, господин Гулд.

Двамата погледнаха нагоре и видяха човек с широка усмивка, пристигащ от страна с топъл климат.

— Аз съм Бърт Кокс — каза той и подаде ръка, — сигурно не ме помните.

Реймънд пусна ръцете на Кейт и се ръкува с господин Кокс.

— Учехме заедно в първоначалното училище в Лийдс. Това като че беше преди милион години. Ти отиде много далеч.

„Как да се отърва от него?“, отчаяно се питаше Реймънд.

— Това е госпожата — продължаваше Бърт Кокс, сочейки жената с рокля на цветя до себе си. Тя само се усмихна, без да каже нищо. — Участва в същия комитет, в който е и Джойс, нали, мила? — каза той, без да чака отговор.

— Последно съобщение за полет ВА107. Всички пътници да се явят на изход четиринайсет.

— Ние винаги гласуваме за теб, разбира се — не спираше Бърт Кокс. — Госпожата — той пак посочи жената с рокля на цветя — мисли, че ти ще станеш министър-председател. Аз винаги казвам…

— Трябва да тръгвам, Реймънд — каза Кейт, — ако не искам да изпусна самолета.

— Ще ме извините ли за малко, господин Кокс? — каза Реймънд.

— Разбира се. Ще почакам. Не ми се случва често да говоря с депутат от парламента.

Реймънд тръгна с Кейт към бариерата.

— Съжалявам за това. Всички от Лийдс са такива, златни сърца, но не спират да говорят. Какво искаше да ми кажеш?

— Само, че бих била щастлива да живея в Лийдс, колкото и да е студено. На никого не съм завиждала в живота си, но сега завиждам на Джойс. — Кейт го целуна нежно по лицето и мина зад бариерата, преди да е успял да отговори. Не се обърна назад.

— Добре ли сте, мадам? — попита служител от летището.

— Добре съм — каза Кейт, бършейки сълзите си.

Тръгна бавно към изход четиринайсет, щастлива, че беше облякъл за първи път розовата риза. Питаше се дали е забелязал бележката под яката. Ако й беше предложил само още веднъж…

Реймънд стоеше сам, след това се обърна и тръгна умърлушен към изхода.

— Американка е, нали? Веднага познах — каза господин Кокс, като приближи към него. — Много съм добър на акцентите.

— Да — каза Реймънд нехайно.

— Приятелка ли ти е? — попита той.

— Най-добрата — отговори Реймънд.

Минаха десет дни, но госпожица Уолас не се обади и Елизабет беше длъжна сама да я потърси. Тя извади картона на Аманда и намери последния й телефон.

Елизабет вдигна слушалката и набра номера. След малко чу да й отговарят отсреща.

— 730–9712, Чарлс Сеймор на телефона. — Последва дълго мълчание. — Кой, моля?

Елизабет не можеше да отговори. Тя постави обратно слушалката и почувства, че я избива студена пот по цялото тяло. Затвори картона на Аманда и го върна на мястото му в кантонерката.

Към следващата част или към съдържанието

Джефри Арчър Пръв между равни (25)

Метаданни

Данни

Пръв между равни

Информация

История

Сваляне / Връзки

24.

Джефри Арчър
Пръв между равни (25)