Джефри Арчър
Пръв между равни (21)

20.

Реймънд беше между първите, които чуха съобщението и се почувства зашеметен. Харолд Уилсън подава оставка, преди да изтече половината от петгодишния мандат на парламента и без явна причина, освен че току-що е навършил шейсет години. Той предложил да остане министър-председател само докато лейбъристите си изберат нов лидер. Реймънд и Кейт седяха залепени за телевизора и поглъщаха и най-незначителната подробност. Те разискваха последствията до късно през нощта.

— Добре, а значи ли това реабилитация за нашия забравен герой?

— Казва ли ти някой?

— Ако ти не можеш, кой би могъл?

— Новият лидер — каза Реймънд.

 

 

Борбата за ръководството беше открита битка между лявото и дясно крило на партията — Джеймс Калахан от дясното и Майкъл Фут от лявото. Андрю и Реймънд предпочитаха един и същ кандидат и с радост приеха победата на Калахан, който успя, независимо че бе изгубил на първия тур. Кралицата възложи на Калахан да образува кабинет.

Както изисква традицията, Андрю изпрати молбата за оставка на „Даунинг стрийт“, така постъпиха и всички други от кабинета, за да позволят на новия министър-председател да подбере състава на ново правителство.

Реймънд беше в съда и слушаше заключението на съдията, когато неговият стажант-адвокат му подаде бележка: „Моля, обади се при първа възможност на «Даунинг стрийт».“ Съдията продължи да говори още тридесет минути, като педантично обясняваше на съдебните заседатели определението за непредумишленото убийство според закона. Най-после Реймънд успя да се измъкне. Той се затича надолу по коридора и влезе в една телефонна кабина. Стори му се, че завъртането на пластмасовата шайба след всяка набрана цифра отнема цяла вечност.

След като му се обадиха последователно трима човека, чу глас:

— Добър ден, Рей — позна прегракналия глас на новия министър-председател. — Мисля, че е време отново да влезнеш в правителство — Реймънд спря да диша — като министър на търговията.

„Само на крачка от кабинета“, помисли си Реймънд.

— Рей, чуваш ли ме?

— Да, министър-председателю, с радост приемам.

Той постави слушалката обратно и моментално я вдигна пак, за да набере номера на „Чейс Манхатън Банк“. Свързаха го с Юро Бонд, мениджър.

 

 

Андрю напусна кабинета и се прибра у дома. Искаше да е далеч от коридорите на камарата, където кореспонденти кръжаха като хиени или хукваха през глава да съобщават на вестниците си слух след слух. Беше избран новият кабинет и сега бе ред на министрите. Единственото, което Андрю знаеше, бе, че мястото му във вътрешното министерство е дадено на друг.

— Защо не отидеш да поиграеш футбол с Робърт? — предложи Луиз. — И да престанеш да ми се мотаеш из краката.

— Да, татко, да, татко, да, татко — заповтаря синът им тичайки нагоре по стълбите, за да се появи след малко с екипа на Ливърпул, който си беше купил сам със спестените за единайсет седмици джобни пари.

— Отивай, Андрю, ще те извикам веднага, ако се обадят.

Андрю се усмихна, свали си сакото и си обу старите спортни обувки, които Робърт му бе донесъл. След малко той слезе в градината и завари петгодишния си син да дриблира нагоре-надолу по тясната ивица между лехите с цветя. Малката врата, която беше купил на Робърт за Коледа (или за себе си?), беше вече поставена в далечния край на тревата и започнаха да пазят подред. Андрю винаги заставаше пръв на вратата. Той потриваше ръце и наблюдаваше как Робърт дриблира към него. Излезе малко напред, готов да посрещне шут във вратата, но Робърт ритна топката надясно и се втурна наляво. Баща му се просна на земята, а той с лекота вкара топката във вратата.

— Това се казва „финт“ — триумфално извика Робърт, като минаваше покрай баща си.

Андрю се изправи бавно.

— Зная как се казва — засмя се той. — Изглежда, забрави кой те е учил. Дай да видим можеш ли да го направиш втори път — викна той и застана пак на вратата.

Робърт дриблира далече от баща си, докато стигна края на градината, след това се обърна към него. Започна бавно да напредва и в този момент чуха звъненето на телефона.

Андрю погледна към прозореца за жена си точно когато Робърт ритна топката и тя го удари в лицето. Андрю падна пред вратата.

Луиз отвори прозореца на кухнята и извика:

— Майка ми беше.

Лицето още го болеше от удара.

— Ще ти го върна, да знаеш — закани се той на сина си. — Твой ред е да пазиш.

Робърт се затича да заеме място между гредите, подскачаше нагоре с опънати ръце и се опитваше да достигне напречната греда с върха на пръстите си. Андрю започна да напредва към сина си много бавно. Когато беше само на метър от него, финтира надясно и се спусна наляво, но Робърт беше видял движението му, отскочи към топката и викна:

— Няма гол!

Андрю се върна още веднъж в края на градината, като обмисляше каква маневра да използва сега. Той се спусна изведнъж към Робърт и силно ритна топката към горния десен ъгъл на вратата. Но още веднъж Робърт предвиди удара и хвана топката над главата си, после я прегърна и извика:

— Няма гол, татко!

Той подхвърли уверено топката към краката на баща си.

— Добре, край на шегите — каза неубедено Андрю и леко запрехвърля топката от крак на крак, опитвайки се да изглежда много сръчен.

— Хайде, татко — оплакваше се Робърт.

Този път Андрю напредваше с решителен израз на лицето. Той опита да смени темпото, за да накара сина си да разкрие вратата по-рано. Робърт тръгна напред, Андрю ритна топката по-силно и по-високо от предишния път. Едновременно с това чу, че телефонът отново иззвъня и се обърна към прозореца. Не видя, че топката удари горния десен ъгъл на вратата и отскочи встрани.

— Министър-председателят — извика Луиз от прозореца.

Андрю тръгна бързо към къщи. С периферното зрение видя, че топката подскача по пътеката към пътната врата.

Робърт вече тичаше след нея.

— Аз ще я донеса, татко, аз ще я донеса.

— Не — изкрещя Андрю с всички сили и се спусна след сина си.

Луиз замръзна от ужас на прозореца, все още със слушалката в ръка. Тя видя как Андрю беше на крачка от сина им. Топката отскочи на паважа и Робърт се спусна след нея, секунда преди баща му да се хвърли върху него.

Луиз видя как шофьорът на огромната цистерна удари спирачки и изви волана — твърде късно, за да ги избегне. Краят на широкия метален калник блъсна Андрю и Робърт и ги отхвърли заедно. Претърколиха се няколко пъти и паднаха в канавката.

— Андрю, чуваш ли ме — викаше в слушалката министър-председателят.

Луиз пусна слушалката и се затича към улицата. Съпругът й лежеше в безсъзнание до бордюра, стиснал в прегръдките си Робърт с топка на гърдите. Тя ги прегърна, кръвта на Андрю течеше върху ризата на Робърт и по ръцете й.

Тя коленичи и можа само да каже:

— Господи, нека живеят, моля те, дай им да живеят.

Робърт хлипаше тихо, стискаше топката и гледаше баща си.

 

 

Когато след два дни „Таймс“ публикува пълния списък на министрите, единственото незаето място беше това на министъра на отбраната. Политическият коментатор на вестника Дейвид Ууд изказваше предположение, че мястото сигурно се пази за Андрю Фрейзър, който се очаква да излезе от болница в края на седмицата. В последния абзац на статията Ууд пишеше:

Политици от всички партии изказаха възхищението си от изключителната смелост на господин Фрейзър, който се хвърли пред движещ се камион, за да спаси единствения си син Робърт, изскочил на улицата след топката си. Двамата били закарани веднага в болницата „Сейнт Томас“, където били оперирани през нощта. Животът на господин Фрейзър бил спасен.

Както писа вчера вестникът, петгодишният му син Робърт е починал още същата нощ, преди господин Фрейзър да дойде в съзнание.

— Боже Господи — тъжно въздъхна Елизабет, — колко ужасно!

— Какво е ужасно? — попита Саймън и седна на масата за закуска.

Тя подаде вестника на съпруга си и посочи снимката на Робърт.

— Горкото момченце — каза Саймън, преди да е дочел статията.

— Пред такова нещастие нашите тревоги изглеждат бели кахъри. Ако се беше случило с Питър или Майкъл, тогава щяхме да разберем какво е страдание.

Известно време мълчаха. След това Елизабет попита:

— Много ли се страхуваш?

— Да — каза Саймън. — Чувствам се като осъден на смърт, който си яде последната закуска, и най-лошото е, че сам отивам на бесилката.

— Чудя се дали някой ден ще се смеем над тези неприятности?

— Сигурно, когато си получа първата парламентарна пенсия.

— Ще можем ли да се издържаме с нея?

— Едва ли. Няма да я получа, преди да съм навършил шейсет и пет, така че трябва да чакаме още двайсет и пет години, за да разберем със сигурност. — Той стана от масата. — Искаш ли да те закарам до болницата?

— Не, благодаря. Искам поне още една седмица да се радваме на удобството да имаме две коли.

Саймън се усмихна, целуна жена си и тръгна за срещата с главния организатор.

Елизабет изтича след него.

— Забравих да ти кажа, Рони звъня, когато беше в банята.

— Ще му се обадя от камарата.

Саймън тръгна и докато караше по „Чейни Уок“, си мислеше за Андрю Фрейзър и нещастието му. Трябва веднага да му напише съболезнователно писмо. Когато мина през портала, полицаят го поздрави:

— Добро утро, сър.

— Добро утро — отговори Саймън.

Паркира колата на втория етаж на новия подземен гараж и взе асансьора за служебния вход. „Преди десет години сигурно щях да използвам стълбището“ помисли той. Продължи нагоре по мраморното стълбище през гардеробната до фоайето за членове на камарата. По навик зави наляво и влезе в малката стая на куриерите, за да провери дали има поща за него.

— Проверете за господин Кързлейк — каза по вътрешната уредба мъжът зад преградата.

След няколко секунди донесоха в табличка пакет и връзка писма, завързани общо. Саймън остави писмата и пакета с надпис „Икономически институт — Лондон“ на бюрото в стаята си и погледна часовника. Оставаха четирийсет минути до срещата. Отиде до най-близкия телефон и набра „Недъркоут енд Къмпани“. Отговори му Рони.

— Съкратих телефонистката миналия петък — обясни той. — Останахме само аз и секретарката.

— Обаждал си се, Рони — с малка надежда в гласа попита Саймън.

— Исках да ти кажа колко ужасно се чувствам. Опитах се да ти пиша през уикенда, но не ме бива в писането. — Той замълча за малко. — Изглежда, и в смятането. Исках да ти кажа, че страшно съжалявам. Елизабет ми каза, че имаш среща с главния организатор тази сутрин. Ще си мисля за теб.

— Благодаря, Рони, но аз съвсем съзнателно се забърках в това. Като пропагандатор на личната стопанска инициатива. Не мога да се оплаквам, че станах една от жертвите й.

— Твърде философско за рано сутрин.

— Как са нещата при теб?

— Съдия-изпълнител проверява книгите. Продължавам да вярвам, че ще успеем да платим на всичките си кредитори. Така поне ще успея да си спестя позора от банкрут. — Последва дълга пауза. — Господи, колко съм нетактичен.

— Не се безпокой, Рони, превишеният кредит си е само моя грешка.

Саймън съжали, че не може да е така искрен с жена си.

— Хайде да обядваме заедно някой ден през следващата седмица.

— Аз ще трябва да си взема ваучерите — каза тъжно Саймън.

— Пожелавам ти късмет, приятелю — каза Рони.

Саймън реши да прекара останалите трийсет минути в библиотеката и да прегледа пресата. Влезе в зала 6, седна в ъгъла до камината, над която бе окачена табелка с молба да не се говори високо и да не се водят дълги разговори. Той прегледа вестниците, всички бяха поместили снимка на Андрю Фрейзър със съпругата и сина му. Портретът на петгодишния Робърт беше на първа страница на почти всички вестници. Права беше Елизабет, погледнато реално, те имаха късмет.

Случаят с „Недъркоут енд Къмпани“ бе разгледан детайлно на финансовите страници. Одобряваха желанието на Рони да се издължи напълно на всички кредитори. Никъде не се споменаваше името на Саймън, но той си представяше утрешните заглавия на вестниците със снимка на друг млад парламентарист и семейството му: „Възход и падение на Саймън Кързлейк“. Напълно ще пропадне десетгодишният му упорит труд и ще го забравят само след седмица.

Наближаваше часът на срещата, която не можеше да отложи. Саймън се надигна от удобното кожено кресло и бавно тръгна към кабинета на главния организатор.

Госпожица Норс, незаменимата секретарка на главния организатор, се усмихна приветливо, като го видя.

— Добро утро, господин Кързлейк — бодро поздрави тя. — Страхувам се, че шефът ще се забави при госпожа Тачър. Аз му напомних за срещата и той сигурно ще побърза. Бихте ли го почакали? Заповядайте, седнете.

— Благодаря — каза той.

Алек Пимкин обичаше да казва, че госпожица Норс има стереотипни изрази за всякакви случаи. Неговата имитация на думите й: „Очаквам да чуя нещо неприятно, господин Пимкин“ неведнъж предизвикваше смях в столовата. Сигурно преувеличава, помисли Саймън.

— Очаквам да чуя нещо неприятно, господин Кързлейк — каза госпожица Норс, без да прекъсва писането.

Саймън едва не се изсмя.

— Много неприятно наистина — каза той, мислейки си колко ли тъжни истории и случаи на пропаднали възможности е чула госпожица Норс през изминалите години.

Тя спря изведнъж да трака и погледна в бележника си.

— Забравих да ви кажа, господин Кързлейк, господин Недъркоут ви търси по телефона.

— Благодаря ви. Говорих вече с него.

Саймън прелистваше старо списание, когато главният организатор влезе забързан.

— Мога да ти отделя само минута, Саймън, минута и половина, ако си решил да подаваш оставка — каза той със смях и се отправи към кабинета.

Саймън го последва и в този момент телефонът на секретарката иззвъня.

— За вас е, господин Кързлейк — извика тя след тях.

Саймън се обърна и каза:

— Ще се обадя по-късно, бихте ли записали номера?

— Каза, че е спешно.

Саймън спря, разколебан.

— Само за момент — каза той на главния организатор, който изчезна в кабинета. Той се върна и взе слушалката от госпожица Норс. — Саймън Кързлейк на телефона. Кой, моля?

— Рони.

— Рони — с равен тон каза Саймън.

— Току-що ми се обади Морган Гренфел. Един от клиентите им иска да поеме компанията, като предлага по паунд и двадесет и пет цента за акция и ще се ангажира с пасивите ни.

Саймън започна да смята наум.

— Недей да смяташ — каза Рони. — При един и двадесет и пет ще получиш 75 000 паунда.

— Няма да е достатъчно — каза Саймън, сумата 108 000 паунда бе запечатана в главата му.

— Не се плаши. Казах им, че няма да приема под един и петдесет за акция и не по-късно от седем дни, което ще им осигури достатъчно време да прегледат книгите ни. Това прави 90 000 паунда и ще ти остане да дължиш 18 000, с което трябва да се примириш. Ако продадеш жената и втората кола, ще успееш да изплуваш.

Саймън познаваше по говора, че в момента Рони пуши пура.

— Ти си гений.

— Не аз — Морган Гренфел. И мога да се басирам, че в недалечно бъдеше неназованият клиент ще реализира голяма печалба. Той, изглежда, е много добре информиран. Ако приемеш да обядваме следващия четвъртък, няма да имаш нужда от ваучери. Аз плащам.

Саймън затвори телефона и целуна госпожица Норс по челото. Тя беше абсолютно изненадана и нямаше готова реакция. Стоеше като зашеметена. Главният организатор бе подал глава от вратата на кабинета си:

— Оргии в кабинета на главния организатор? Ще се видите на трета страница в следващия брой на „Сън“, госпожице Норс. — Саймън се засмя. — Имам проблеми с гласуването тази вечер. Правителството се отмята от споразумението за депутатските двойки. Ще можем ли да отложим срещата, Саймън?

— Да, разбира се.

— Бихте ли дошли в кабинета ми, госпожице Норс, ако мога да ви откъсна от Джеймс 007 Кързлейк?

Саймън излезе и едва не се блъсна в най-близкия телефон. Първо се обади на Елизабет и след това на Арчи Милбърн. Арчи изобщо не се изненада.

 

 

— Не мислиш ли, че е по-разумно да престанем да се виждаме?

— Защо? — попита Реймънд. — Палмерстън имал метреса, когато бил на седемдесет, и въпреки това победил Дизраели в изборите.

— Да, но тогава не е имало дванайсет национални вестника и журналисти следователи. Честно казано, няма да им трябва повече от няколко часа, за да открият нашата малка тайна.

— Няма страшно, унищожил съм всички записи.

— Не се шегувай.

— Постоянно ме обвиняваше, че съм прекалено сериозен.

— Виж, точно сега искам да си сериозен. Много сериозен.

Реймънд се обърна към нея.

— Обичам те, Кейт, и зная, че винаги ще те обичам. Защо не престанем с криеницата и да се оженим?

Тя въздъхна.

— Стотици пъти сме говорили. Искам евентуално да се върна в Америка и освен това не ставам за съпруга на министър-председател.

— Три американки вече са били — отговори кисело Реймънд.

— По дяволите с твоите политически прецеденти, а освен това мразя Лийдс.

— Ти никога не си била там.

— Няма нужда да съм била, щом е по-студен от Лондон.

— Тогава трябва да се задоволим със сегашното положение. — Реймънд я прегърна. — Знаеш ли, някога си мислех, че да станеш министър-председател си заслужава всякакви жертви, но сега не съм много сигурен в това.

— Заслужава си — каза Кейт, — ще се увериш, когато отидеш да живееш на „Даунинг стрийт“ 10. Хайде идвай, вечерята ще стане на въглен.

— Ти не забеляза това — каза хитро Реймънд и посочи обувките си.

Кейт погледна надолу и видя новите му модни мокасини.

— Не съм се надявала на такова чудо — каза тя. — Жалко, че започна да оплешивяваш.

 

 

Когато се прибра у дома, първите му думи бяха:

— Ще оцелеем.

— Да благодарим на Бога — каза Елизабет. — Какво направи с оставката?

— Арчи каза, че ще ми я върне, когато стана министър-председател.

— Ако това стане, искам да ми обещаеш едно нещо.

— Каквото си пожелаеш — каза Саймън.

— Да не говориш повече с Рони Недъркоут.

Саймън се поколеба за миг и каза:

— Няма да е честно, Елизабет, защото не бях абсолютно откровен с теб от самото начало. — След това заведе жена си да седне на канапето и разказа цялата истина.

Сега беше ред на Елизабет да замълчи.

— О, по дяволите — каза тя, гледайки Саймън. — Дано Рони ми прости.

— За какво говориш?

— Обадих му се малко след като тръгна за камарата, и поне десет минути му обяснявах защо е най-проклетото двулично копеле, което съм срещала през живота си, и му казах, че не искам да чувам за него, докато съм жива.

Сега беше ред на Саймън да се отпусне на канапето.

— Какво каза той? — попита нетърпеливо.

Елизабет погледна съпруга си:

— Много странно, той изобщо не протестира. Само се извиняваше.

 

 

— Дали ще проговори някога?

— Господ знае, да се надяваме — каза баща му, загледан в снимката на внука си над камината. — Все още е млада, ще имате друго дете.

Андрю направи отрицателен знак с глава.

— Не, и дума не може да става за такова нещо. Лекарката отдавна ме предупреди, че е опасно.

Той излезе от болницата десет дни след катастрофата. Първото нещо след това беше погребението на Робърт. Андрю беше с патерици, сър Дънкан подкрепяше Луиз по време на службата. Веднага след погребението Андрю отведе жена си у дома и й помогна да си легне. Сетне слезе при родителите си.

Майка му наведе глава.

— Каквото и да става, непременно се преместете оттук. Всеки път, когато Луиз погледне през прозореца, трагедията ще бъде пред очите й.

— Не бях помислил за това — каза Андрю. — Веднага ще започна да търся къща.

— Какво мислиш да правиш с предложението на министър-председателя? — попита сър Дънкан.

— Още не съм решил — отговори остро той. — Дал ми е срок до понеделник.

— Трябва да приемеш, Андрю. Ако не приемеш, политическата ти кариера ще приключи. Не можеш да стоиш вкъщи и да оплакваш Робърт до края на живота си.

Андрю погледна баща си.

— Няма гол, татко, няма гол — прошепна той и ги остави. Качи се в спалнята и седна до Луиз. Очите й бяха безизразни. Косата на слепоочията й се бе прошарила.

— По-добре ли си, скъпа? — попита той.

Никакъв отговор.

Той се съблече и легна до нея, притегли я до себе си, но тя не реагира. Беше чужда и далечна. Сълзите му се стичаха по рамото й. Заспа и се събуди в три часа през нощта. Завесите бяха дръпнати, луната грееше в прозорците и осветяваше стаята. Погледна жена си. Тя не беше мръднала.

 

 

Чарлс сновеше нервно напред-назад из кабинета си.

— Кажи ми отново цифрите.

— „Недъркоут“ са приели предложение за 7 500 000, което прави по паунд и петдесет цента на акция — каза Клайв Ренолдс.

Чарлс спря на бюрото и написа на листче цифрите. 90 000 паунда, 18 000 паунда дефицит. Не беше достатъчно.

— По дяволите — каза той.

— Бях сигурен, че бъркаме, като губим позициите си в тази компания.

— Това мнение не трябва да се чува извън тази стая — каза Чарлс.

Клайв Ренолдс нищо не каза.

— Какво стана със самия Недъркоут? — Чарлс се интересуваше и от най-малките подробности, за да разбере нещо за Саймън Кързлейк.

— Казаха ми, че пак започва, но в по-малки мащаби. „Морган Гренфел“ бяха много доволни от състоянието, в което предава компанията. Не мога да не отбележа, че им я поднесохме на тепсия.

— Можем ли да си осигурим участие в новата компания? — попита Чарлс, без да обърне внимание на коментара му.

— Съмнявам се. Капитализирана е на един милион, въпреки че „Морган Гренфел“ дават на „Недъркоут“ възможност да ползва голям кредит като част от сделката.

— Значи не остава нищо друго, освен да забравим случая.

 

 

Андрю прекара почивните дни в четене на съболезнователни писма. Имаше над хиляда писма, много от тях от непознати хора. Той отдели няколко, за да ги прочете на Луиз, независимо че не беше сигурен дали ще го чуе. Лекарят му беше казал да не я безпокои, освен ако не е наложително. След силния шок преживяваше остра депресия и трябваше да бъдат много внимателни, докато се възстанови. Луиз беше направила няколко крачки предишния ден, но днес трябваше да почива по съвет на лекаря.

Той седна в края на леглото и тихо прочете писмата от министър-председателя, от гузния Джок Макфърсън, от Саймън Кързлейк, от Реймънд Гулд и госпожа Блоксам. Нямаше признак, че е чула нещо.

— Какво да правя с предложението на министър-председателя? — попита той. — Дали да приема?

Тя не реагира по никакъв начин.

— Предложи ми Министерството на отбраната, но искам да зная ти какво мислиш? — Поседя до нея още няколко минути, без да получи никакъв отговор и я остави да почива.

В понеделник сутринта се обади на баща си и му каза, че ще откаже предложението. Не можеше да остави Луиз сама в това състояние.

Андрю се върна в спалнята и седна на леглото до нея.

Каза й шепнешком, сякаш говори на себе си.

— Трябва ли да приема?

Луиз кимна толкова леко, че той едва го забеляза, но пръстите й се раздвижиха. Той постави ръката си между пръстите и дланта й. Тя стисна ръката му съвсем леко и повтори кимането, след което заспа.

Андрю телефонира на министър-председателя.

 

 

Реймънд надникна в червената кутия.

— Голямо удоволствие ти доставя, нали?

— Страхотно — каза Реймънд. — Знаеш ли, че…

— Не, не зная. Не си казал нито дума през последните три часа, освен как си прекарал деня с новата си метреса.

— Новата метреса?

— Министерството на търговията.

— О, това ли?

— Да, това.

— Как мина твоят ден в банката? — попита Реймънд, без да откъсва поглед от книжата.

— Имах страшно интересен ден — отговори Кейт.

— Защо, какво се случи?

— Един наш клиент поиска заем — каза Кейт.

— Заем — повтори Реймънд, все още съсредоточен в папката пред него. — Колко?

— Колко искате? — попитах аз. — „Колко имате?“ — попитаха те. — „Четиристотин и седемнайсет билиона според последния баланс“ — отговорих аз. — „Ще свършат работа като начало“ — казаха те. — „Подпишете тук“ — посочих аз. Но не можах да приключа сделката, защото банковата сметка на въпросната лейди беше 50 паунда.

Реймънд се разсмя и хлопна капака на червената кутия.

— Знаеш ли защо те обичам?

— Заради вкуса ми към мъжко облекло? — предложи Кейт.

— Не, не. Заради вкуса ти към мъжете.

— Винаги съм си мислила, че метресите получават кожени палта, ваканция на Бахамските острови, невероятни диамантени пръстени, а единственото, което получавам аз, е да те споделям с червената кутия.

Реймънд отново отвори кутията, извади отвътре малко пакетче и го подаде на Кейт.

— Какво е това?

— Защо не отвориш да видиш?

Кейт махна лилавата опаковка и отвътре се показа изящно изработено миниатюрно копие на червената кутия, окачено на златна верижка. Върху капака беше написано „само за твоите очи“.

— Независимо че в „Сънди Таймс“ не съобщават рождените дни на министерските метреси, все още си спомням деня на първата ни среща.

 

 

Андрю внесе капаро за къща на „Пелам Кресънт“ и майката на Луиз дойде, за да организира преместването.

— Дано да й помогне — каза тя.

Андрю се молеше за същото. Преместването от „Чейни Уок“ отне две седмици, а Луиз все още можеше да извървява само по няколко крачки. Майката на Луиз рядко излизаше и Андрю започна да се чувства виновен, че изпитва такова голямо удоволствие от новата си работа в Министерството на отбраната. Всяка вечер и след това сутрин опитваше да разговаря с Луиз. Тя кимаше от време на време с глава, докосваше го понякога и дори започна да му пише бележки, но никога не проговори и не заплака. Докторът стана още по-песимистичен. „Критичният период мина“ — обясни той.

Андрю седеше с часове до нея, докато работеше над червената кутия. Реактивни самолети за кралската авиация, ракети за кралската флота, танкове за армията, трябва ли да разрешат ракети „Крус“ да се инсталират на тяхна територия? Имаше толкова много неща да учи, за да стигне нивото на държавните служители и да се изправи пред колегите си в парламента. Той непрекъснато задаваше въпроси и мина година преди да научи някои от отговорите.

Той погледна жена си, тя гледаше портрета на Робърт над камината.

На шестия рожден ден на Робърт Андрю остана целия ден при Луиз. За първи път видя сълзи в очите й. Той я прегърна и пред очите му изникна камионът. Виждаше го ясно като на филмова лента. Ако не беше това обаждане по телефона, ако не беше отворена вратата, ако се беше обърнал по-рано, ако беше тичал по-бързо. „Няма гол, татко, няма гол“.

Ако беше вкарал този гол.