Джефри Арчър
Пръв между равни (16)

15.

— Със или без държавни служители? — попита Саймън, когато Андрю влезе в кабинета му.

— Без, ако обичаш.

— Добре — каза Саймън и натисна бутон на апарата за вътрешна връзка. — Не искам да ме безпокоят, докато съм с господин Фрейзър — каза той и посочи удобно кресло в ъгъла на кабинета. — Елизабет ми поръча тази сутрин да попитам как е Робърт.

— Следващия месец ще празнуваме втория му рожден ден; над нормата на тегло — отговори Андрю. — Докъде стигна с търсенето на място за следващите избори?

— Доникъде. Трите нови района дори не ми предложиха интервю. Изобщо не мога да си го обясня, освен ако нямат местни хора предвид.

— Все още има време. Сигурно дотогава ще си намериш място.

— Може и да не намеря, ако министър-председателят реши да направи обиколка из страната, за да провери позициите си спрямо профсъюзите.

Влезе млада жена с две кафета, постави ги на ниска сервизна масичка и излезе.

— Имаше ли време да погледнеш папката? — продължи Андрю.

— Да. Прегледах я миналата вечер между домашното на Питър и поправката на кораба на Майкъл.

— И как се справи? — попита Андрю.

— Не много добре. Не мога да се оправям с математиката, която учат, а мачтата на кораба падна, когато Елизабет го пусна във ваната.

Андрю се засмя.

— Изглежда, имаш съдебен прецедент — каза сериозно Саймън.

— Да — каза Андрю. — Исках да говоря с теб насаме, защото смятам, че нито един от нас не може да извлече политически дивиденти от това дело. Нямам намерение да поставям в неудобно положение министерството ти, а в интерес на моите избиратели е да си сътрудничим учтиво.

— Благодаря — каза Саймън. — И така, оттук нататък какъв е проблемът?

— Имам намерение да поискам от твоето министерство да ми разреши едно разследване. Ако то доведе до същото заключение, каквото предполагам, ще очаквам да наредиш преразглеждане на делото.

Саймън се поколеба.

— Ами ако разследването не потвърди очакванията ти, ще се съгласиш ли да няма репресии срещу Министерство на вътрешните работи?

— Давам ти дума.

— Мога ли да повикам вече държавните служители?

— Да, моля.

Саймън се върна на бюрото си и натисна бутон от уредбата. Почти моментално влязоха трима служители в почти еднакви костюми, бели ризи с колосани яки и дискретни връзки. Трудно би било да ги разпознае човек.

— Господин Фрейзър — започна Саймън — моли да му се разреши…

 

 

— Можеш ли да обясниш защо Саймън Кързлейк пропусна гласуването вчера?

Чарлс погледна главния организатор на масата срещу него.

— Не, не мога — каза той. — Раздадох седмичната програма на всички членове от моята група.

— Защо се е получило така?

— Мисля, че горкият човек губи много време в търсене на избирателен район за следващите избори.

— Това не е извинение — каза главният организатор. — Задълженията в парламента са на първо място, всеки депутат го знае. Той пропусна гласуването на важна клауза от закона за Европа миналия четвъртък, когато всички от твоята група проявяваха благонадеждност. Знаеш, че почти за всяка клауза мнозинството ни ще се брои с единици. Изглежда, се налага аз да поговоря с него?

— Не, не — каза Чарлс, страхувайки се да не прозвучи много настоятелно. — Мисля, че е мое задължение. Аз ще говоря с него и това няма да се повтори.

— Добре, Чарлс, щом искаш така. Слава богу, скоро ще свърши, но и занапред трябва да внимаваме за всяка клауза. Лейбъристите знаят много добре, че ако ни провалят на ключова клауза, могат да объркат закона и ако загубим с един глас такава клауза, ще отрежа главата на Кързлейк или на този, който е виновен.

— Ще го накарам да разбере положението — каза Чарлс.

— Как реагира Фиона на всички твои закъснения? — попита той, след като се поуспокои малко.

— Много добре, като се има предвид в какви късни часове се прибирам. Сега, като ми го споменавате, осъзнавам, че никога не се е държала по-добре.

— Не бих могъл да кажа същото за жена си, непрекъснато се оплаква от „детските глупости“, както нарича продължителните ни заседания. Обещах за компенсация да я заведа в Уест Индийс тази зима. Добре, оставям те тогава да се оправяш с Кързлейк. Бъди твърд, Чарлс. Не забравяй, че на този етап не можем да губим нито един глас.

 

 

— Норман Едуардс? — повтори Реймънд невярващ. — Генералният секретар на профсъюза на шофьорите?

— Да — каза Фред Паджет, изправяйки се зад бюрото.

— Но той изгори на клада книгата ми „Пълна трудова заетост на всяка цена?“, и то в присъствие на всички журналисти, до които успя да се добере.

— Зная — каза Фред, връщайки папката в кантонерката. — Аз съм само твой агент, не мога да обяснявам човешките мистерии.

— Кога иска да ме види?

— Колкото може по-скоро.

— Покани го да дойде у дома около шест часа.

Реймънд имаше тежък приемен ден в събота сутринта и поради редовното нападение на марсианците можа само набързо да хапне сандвич в бара, преди да се отдаде на любимото си развлечение. Този път „Лийдс“ играеше срещу „Ливърпул“. Всяка втора седмица Реймънд насърчаваше местния футболен отбор, седнал в директорската ложа, да се покаже пред избирателите. По-късно, когато се срещна с момчетата в съблекалнята, откри, че неусетно им е заговорил с йоркширски акцент, без никаква прилика с начина, по който се обръщаше към съдиите през седмицата.

„Лийдс“ спечели с три на два и Реймънд се почерпи с директорите в заседателната зала. Той беше толкова възбуден по повод една странична засада, при която за малко не загубиха точка, че едва не забрави за срещата с Норман Едуардс.

Когато се върна вкъщи, намери Джойс в градината да показва първите кокичета на профсъюзния лидер.

— Съжалявам за закъснението — извика той. — Бях на мача.

— Кой спечели? — попита Едуардс.

— „Лийдс“, разбира се, с три на два.

— По дяволите — каза Норман, акцентът му не оставяше съмнение, че е прекарал много нощи извън Ливърпул.

— Влизай да пием по бира — каза Реймънд.

— Предпочитам водка.

Двамата влязоха вътре. Джойс остана да се занимава в градината.

— Добре — каза Реймънд, наливайки водка „Смирноф“ на госта си. — Защо измина толкова път от Ливърпул, щом не е било заради мача? Вероятно искаш екземпляр от книгата ми с автограф за следващата клада.

— Не започвай кавга, Рей. Пропътувах толкова път, защото имам нужда от помощта ти, в това е цялата работа.

— Целият съм в слух — каза Реймънд.

— Вчера имахме заседание и един от братята забеляза един член от закона за Общия пазар, който може да ни остави без работа.

Норман подаде копие от закона на Реймънд с въпросния член, отбелязан с червено. Той даваше възможност на министъра да променя транспортните разходи и наредби и да ги представя пред парламента като законно установени и неподлежащи на промяна.

— Ако този член мине през парламента, моите хора здравата ще загазят.

— Защо? — попита Реймънд.

— Защото проклетите французи много добре знаят, че ни дели Ламанша, и ако законът принуждава моите момчета да преспиват по една нощ от двете страни на канала, единствено хотелиерите ще имат полза от това.

— Каква е скритата картинка? — попита Реймънд.

— Те искат ние да разтоварваме на нашия бряг и те да го прекарват на другия.

— Няма ли да е същото, когато те прекарват стока за нас?

— Не, техните разстояния са много по-дълги и при всички положения трябва да преспиват, да не говорим, че съотношението е осем към едно в тяхна полза. Това е дяволски подло.

Реймънд изучаваше текста подробно, а Норман си доливаше водка.

— Този член не ви забранява да преминавате отсреща на следващия ден.

— И колко ще се увеличат разходите от тези престои? — попита Реймънд.

— Достатъчно, за да ни направят неконкурентоспособни — отговори профсъюзният лидер.

— Разбрах същността — каза Реймънд. — Защо вашият депутат не постави въпроса?

— Нямаме му доверие. Той е за закона на всяка цена.

— Ами подкрепяният от профсъюзите депутат в парламента?

— Том Карсън? Сигурно се шегуваш. Той е толкова ляв, че дори неговите хора стават подозрителни, когато поддържа някоя кауза. Пратих го в парламента, за да ми се махне от главата. — Реймънд се засмя. — Моят комитет иска да знае дали ще приемеш да се бориш в парламента срещу този член? Не че можем да си позволим хонорара, на който си свикнал в адвокатската професия — добави той.

— Няма да има хонорар — каза Реймънд, — но съм сигурен, че ще можете да ми се отплатите по същия начин в бъдеще.

— Надушвам идеята ти — каза Едуардс, докосвайки с показалец носа си. — Какво трябва да направя?

— Връщаш се в Ливърпул и се надяваш да съм по-добър на дългите пасове от твоя отбор.

Норман Едуардс си облече шлифера и започна да го закопчава. Той се усмихна на Реймънд:

— Може да се ужасявам от твоята книга, Рей, но това не значи, че не й се възхищавам.

 

 

Председателят погледна към първите редове.

— Мистър Андрю Фрейзър.

— Номер седем, сър — каза Андрю.

Председателят погледна списъка, за да провери въпроса, зададен към министъра на вътрешните работи.

Саймън излезе да отговори на въпроса. Отвори папката си и каза:

— Да, сър.

— Господин Андрю Фрейзър — извика отново председателят.

Андрю отново се изправи на предните банки на опозицията, за да зададе допълнителен въпрос.

— Искам да благодаря на министъра, че се съгласи да бъде направено разследване, и да го помоля, ако разследването установи, че моят избирател господин Пади О’Халоран е осъден несправедливо, да нареди незабавно преразглеждане на делото.

Саймън отново стана.

— Да, сър.

— Благодаря на почитаемия депутат — каза Андрю, като се понадигна от мястото си.

Всичко свърши за по-малко от минута, но по-възрастните депутати, които слушаха разменените помежду им реплики, не се усъмниха, че тази минута е имала сериозна предварителна подготовка от двете страни.

 

 

— Чарлс, той пак пропусна важно гласуване. Трябва да му бъде за последен път. Много дълго го защитаваш.

— Повече няма да се случи — убедително обеща Чарлс. — Искам да му дам още един шанс. Позволете ми.

— Много си лоялен към него — каза главният организатор, — но следващия път аз ще разговарям с него.

— Няма да се случва повече — повтори Чарлс.

— Хм — продължи главният организатор, — следващият ми въпрос е има ли спорни членове от закона за следващата седмица?

— Да — отговори Чарлс, — членът за транспорта, който Реймънд Гулд оспори. Той изнесе блестящи аргументи по него и спечели на своя страна всички свои и половината от нашите.

— Но той не се ползва с поддръжката на профсъюза — изненада се главният организатор.

— Предполагам, че профсъюзът е решил да не разчита на Том Карсън и сега той подскача от яд.

— Колко умно от тяхна страна да ангажират Гулд. Той непрекъснато напредва като оратор и никой не може да му излезе насреща, когато въпросът опира до закона.

— Значи ли това да се примирим, че може да изгубим тази клауза?

— Не, разбира се. Ще прередактираме проклетата клауза, за да я направим приемлива и човечна. Моментът е подходящ да се покажем защитници на интересите на профсъюзите. Така ще попречим на Гулд да обере овациите. Още тази вечер ще говоря по този въпрос с премиера — и не забравяй какво ти казах за Кързлейк.

Чарлс се върна в кабинета си и реши, че за в бъдеще трябва да е по-внимателен, когато съобщава на Саймън Кързлейк дали е образувал с някого двойка. Реши, че засега няма да може да прилага повече този номер.

 

 

Саймън четеше окончателния доклад, приготвен от министерството по делото О’Халоран, а Елизабет се опитваше да заспи. Като прегледа подробностите, разбра, че трябва да нареди преразглеждане на делото, ново разследване на случая и на полицейските служители, участвали в предишното разследване.

Когато Андрю чу новината, че преразглеждането на делото ще стане в Лондон, той помоли Реймънд да се заеме с него.

— Поласкан съм от признанието — каза Реймънд, който продължаваше да смята Андрю за един от най-изтъкнатите оратори в Камарата.

Успя да вмести делото „О’Халоран“ в натоварената си програма. То продължаваше трети ден, когато съдията изслуша показанията на госпожица Блоксам. Тогава той прекъсна делото и накара съдебните заседатели да променят решението и да обявят осъдения за невинен.

Андрю получи похвали от всички политически кръгове. Благодари за голямата помощ, която му бе оказал Саймън Кързлейк и Министерството на вътрешните работи. „Таймс“ излезе с уводна статия на следващия ден, в която се подчертаваше, че депутатът Андрю Фрейзър правилно е използвал влиянието си в защита на свой избирател.

Няколко месеца по-късно съдът обезщети О’Халоран с 25 000 паунда. Единственото неприятно последствие беше, че всички майки на осъдени в неговия избирателен район се нареждаха на опашка в приемните му дни, за да му разказват за невинно осъдените си синове. Но тази година той взе само едно дело и започна да го проверява обстойно.

 

 

През лятото на 1972 година парламентът гласуваше клауза след клауза закона за Общия пазар. Депутатите често оставаха да работят през цялата нощ. В някои случаи се получаваше мнозинство от пет-шест гласа, но законът остана непокътнат.

Чарлс се прибираше понякога в три часа сутринта, намираше Фиона заспала и излизаше, преди да се е събудила. Ветераните в парламента, служители и депутати, казваха, че не е имало такова нещо от Втората световна война насам.

След последното гласуване маратонът свърши. Законът за Европа мина през Камарата на общините и отиде в Камарата на лордовете, за да получи одобрението на техни светлости лордовете. Чарлс се чудеше какво ще прави през свободното и време занапред.

Когато през октомври законът получи одобрението на кралицата, главният организатор даде тържествен обяд в „Карлтън“, за да благодари на целия си екип.

— И специално на Чарлс Сеймор — добави той, вдигайки чаша по време на импровизираната реч.

Когато обядът свърши, той предложи на Чарлс да го закара обратно в камарата с държавната си кола. Те минаха по „Пикадили“, надолу по „Хеймаркет“, през площад „Трафалгар“ и „Уайтхол“. Точно когато камарата се показа, черният ровър зави по „Даунинг стрийт“, както Чарлс предположи, за да остави главния организатор на номер 12. Но когато колата спря, главният организатор каза:

— Министър-председателят те очаква след пет минути.

— Какво? Защо? — учудено попита Чарлс, като слезе с колегата си пред номер 10.

— Точно навреме, нали? — каза той и продължи към номер 12.

Чарлс остана да чака сам пред номер 10. Отвори му мъж с дълго черно сако.

— Добър ден, господин Сеймор.

Министър-председателят прие Чарлс в кабинета и както винаги не загуби време във формален разговор.

— Благодаря ви за всеотдайната работа по европейския закон.

— Беше невероятно предизвикателство — каза Чарлс, търсейки подходящи думи.

— Както и следващата работа, която искам да ви предложа — каза господин Хийт. — Да поемете Министерството на промишлеността и търговията.

Чарлс онемя от изненада.

— Заедно с всички проблеми, които ще ни сервират профсъюзите през следващите месеци, сигурно няма да ви остане свободна минута.

— В това не се съмнявам — каза Чарлс.

Още не бе поканен да седне, когато министър-председателят стана. Беше ясно, че срещата е свършила.

— Трябва да дойдете на вечеря с Фиона веднага щом се настаниш на новото място — каза министър-председателят, като го изпращаше до вратата.

— Благодаря ви — каза Чарлс.

Като стъпи отново на улицата, един шофьор отвори задната врата на блестящ остин уестминстър. Минаха няколко секунди и Чарлс разбра, че колата е за него.

— В камарата ли, сър?

— Не, искам да мина за няколко минути през дома си на площад „Итън“ — каза той, седна отзад, щастлив от мисълта за новата длъжност.

Колата мина покрай камарата, продължи по „Виктория“ в посока към „Итън“. Искаше да зарадва Фиона, да й каже, че целият му упорит труд е възнаграден. Чувстваше се виновен, че напоследък прекарва малко време с нея, а на новото място едва ли щеше да е по-свободен с предстоящото профсъюзно законодателство. Той още се надяваше, че ще има син. Може би и това щеше да стане. Колата спря пред къщата. Чарлс изтича по стълбите и влезе в хола. Дочу гласа на жена си на първия етаж. Изкачи стълбите през две-три стъпала наведнъж и отвори вратата на спалнята.

— Аз съм новият министър на търговията и промишлеността — извика той.

Фиона лежеше в леглото.

Александър Далглиш вдигна поглед към него. С нищо не показа, че се интересува от издигането на Чарлс.

 

 

Когато се обади на Ангъс Синклер от прокуратурата, Андрю научи, че той не знае нищо за Рики Ходже и потвърди, че няма криминално досие. Андрю разбра, че е попаднал на дело с интернационална връзка.

Тъй като Рики Ходже беше в турски затвор, всякакви запитвания трябваше да минават през Министерството на външните работи. Андрю нямаше същите отношения с министъра, каквито имаше със Саймън, и реши, че е най-добре да подходи директно. Записа въпрос в парламента и внимателно го редактира: „Какви действия смята да предприеме министърът на външните работи за конфискуван британски паспорт на избирател от Единбург Карлтън. Детайли по случая са му били предоставени“.

Когато следващата сряда въпросът бе поставен на заседанието на камарата, министърът на външните работи се изправи да отговаря. Той погледна над полукръглите си очила и каза:

— Правителството на Нейно Величество прави издирване по установения дипломатически път.

Андрю скочи чевръсто.

— Съзнава ли достопочтеният джентълмен, че моят избирател е в турски затвор вече шест месеца, без да му е връчено обвинение?

— Да, сър — отговори външният министър. — Аз помолих турското посолство да ни снабди с повече подробности по случая.

Андрю пак скочи.

— Колко време ще остане забравен моят избирател в Анкара, преди външният министър да е направил нещо повече от това да помоли за подробности по случая.

Външният министър се изправи, без да даде признак за притеснение.

— Ще осведомя почитаемия депутат веднага щом това стане възможно.

— Кога? Утре? Следващата седмица? Следващата година? — извика ядосан Андрю.

— Кога? — започнаха да викат в хор лейбъристките бекбенчери, но председателят обяви следващия въпрос.

След около час Андрю получи написана на ръка бележка от Министерството на външните работи. Вътре пишеше: „Ако господин Фрейзър бъде така любезен да телефонира, министърът на външните работи с удоволствие ще го приеме веднага“.

Андрю се обади по телефона и беше поканен на среща в Уайтхол.

Външното министерство имаше своя специфична атмосфера. Независимо че беше заемал министерско кресло, Андрю се впечатли от великолепието на това министерство. Посрещнаха го на входа, мина по дълги мраморни коридори и се изкачи по внушително двукрило мраморно стълбище. В горния му край го чакаше личният секретар на министъра.

— Сър Алек веднага ще ви приеме, господин Фрейзър — каза той и поведе Андрю покрай великолепни картини и гоблени, окачени от двете страни на коридора. Влязоха в красив кабинет. Външният министър стоеше пред старинна камина, над която бе окачен портрет на лорд Палмерстън.

— Фрейзър, колко любезно, че се отзовахте толкова скоро. Надявам се, че не съм ви обезпокоил. — „Баналности, помисли си Андрю. Сега глупакът сигурно ще спомене баща ми.“

— Не мисля, че сме се срещали преди, но разбира се, с баща ви се познаваме от дълги години. Седнете, моля!

— Зная, че сте много зает. Можем ли да пристъпим към въпроса? — помоли Андрю.

— Разбира се — любезно отговори сър Алек. — Извинете ме, че ви отнемам време. — Без нито дума повече той подаде на Андрю папка с надпис: „Ричард М. Ходже — поверително“. — Депутатите са подчинени на закона за служебната тайна. Зная, че ще се съобразите с класификацията на тази папка.

„Пак блъфира“, помисли си Андрю. Той отвори папката. Беше истина, точно както предполагаше: Рики Ходже никога не е бил арестуван или обвиняван. Обърна на следващата страница. Рим — проституция с малолетни, Марсилия — наркотици, Париж — изнудване. Страница след страница, накрая — Турция, където Ходже е заловен с четири паунда хероин, приготвен за доставяне на малки пакетчета. На двайсет и девет години Рики Ходже беше прекарал последните единайсет в различни затвори.

Андрю затвори папката и почувства, че по челото му е избила пот. След няколко секунди проговори:

— Моля за извинение. Постъпих глупаво.

— Когато бях млад — каза сър Алек — аз направих същата грешка заради един свой избирател. Ърни Бевин беше тогава министър на външните работи. Той можеше да ме разпъне на кръст в парламента с информацията, която притежаваше. Вместо това ме покани в този кабинет. Понякога ми се иска хората да могат да виждат депутатите си в спокойни моменти, поне толкова често, колкото ги виждат и при свади.

Андрю благодари на сър Алек и се върна замислен в парламента. Вечерното издание на „Ивнинг Стандарт“ привлече вниманието му. „О’Халоран отново арестуван“. Той си купи вестник и се зачете: „Пади О’Халоран е задържан в полицейското управление на Глазгоу и е обвинен в обир на клон на шотландската банка на улица «Сохихол».“ — Андрю помисли дали приятелите му няма пак да твърдят, че е „нагласено“ от полицията. Но прочете продължението: „О’Халоран е бил арестуван на излизане от банката с пистолет и 25 000 паунда използвани банкноти. При задържането заявил, че току-що е изтеглил влога си от банката“.

Вкъщи Луиз му каза, че Рики Ходже му е направил услуга.

— Какво искаш да кажеш?

— Избягвай да взимаш толкова на сериозно работата си в бъдеще — усмихна се тя.

След две седмици, когато имаше приемен ден в Единбург, Андрю се изненада, като видя, че госпожа Блоксам си е записала среща.

Още повече се изненада, като се ръкува с нея на вратата. Госпожа Блоксам беше облечена в ярка копринена рокля и чисто нови кафяви кожени обувки. Изглежда „милостивата Света Богородица“ още дълго щеше да чака, преди да я посрещне в царството небесно. Андрю я покани да седне.

— Дойдох да ви благодаря, господин Фрейзър — каза тя, след като и той седна.

— За какво? — попита Андрю.

— За това, че изпратихте онова мило момче от „Кристис“. Те продадоха на търг масата на прабаба ми. Не можех да повярвам на късмета си — получих 1 400 паунда.

Андрю се усмихна.

— Значи можете да не се ядосвате вече за петното на най-хубавата си рокля.

Тя помълча и след това добави:

— Възнаграждението е и неудобството, че трябваше да се храня на пода цели три месеца.

 

 

Саймън предаде в парламента препоръките на новата комисия за границите на избирателните райони като процедурен въпрос и загуби избирателния си район. Неговите колеги в Ковънтри се отнесоха с разбиране и се грижеха за избирателите му, които щяха да станат техни при следващите избори, така че той имаше повече свободно време да си търси ново място.

През годината се освободиха седем места, но Саймън се заинтересува само от две. И двете бяха почти на границата с Шотландия и на двете го поставиха на второ място. Той започна да разбира как се чувстват олимпийците със сребърни медали.

Ежемесечните рапорти от съвещанията на борда на Рони Недъркоут започнаха да рисуват мрачна картина. Декретите на политиците в парламента бяха рефлектирали в реалния живот. Рони реши да отложи превръщането на компанията в държавна, докато климатът стане по-благоприятен. Саймън не можеше да противоречи на преценката му, но когато провери специалния си кредит, видя, че лихвите бяха надули заема на 90 000 паунда.

Когато безработицата надхвърли един милион и Тед Хийт нареди замразяване на заплатите и цените, избухнаха масови стачки в цялата страна.

 

 

Новата парламентарна сесия се занимаваше предимно с въпроси за цените и доходите. Чарлс Сеймор беше ангажиран изцяло да утвърждава политиката на правителството. Въпреки че не успяваше да спечели всеки спор, сега поне се явяваше толкова добре подготвен на съвещанията, посветени на въпросите към него, че вече нямаше опасност да се изложи. Реймънд Гулд и Андрю Фрейзър изнасяха вълнуващи речи в защита на профсъюзите, но консервативното мнозинство надделяваше непрекъснато. Въпреки всичко министър-председателят вървеше неотклонно към сблъсък с профсъюзите и към нови избори.

Когато конференциите на трите парламентарни партии свършиха, депутатите се върнаха в камарата с чувството, че това е може би последната им сесия преди нови избори. Открито се говореше в коридорите, че премиерът чака само катализатор. Миньорите го предоставиха. По средата на студената зима те призоваха към обща стачка с искане за повишаване на заплатите, пренебрегвайки правителственото законодателство.

В интервю по телевизията министър-председателят се обърна към нацията с думите, че при такава несравнима безработица от 2 294 448 души и тридневна работна седмица се налага да поиска нови избори, за да осигури спазване на законите в страната. Вътрешният кабинет посъветва Хийт да определи 28 февруари 1974 за провеждане на избори.

„Кой управлява страната?“ бе главната тема на торите, но тя предизвика по-скоро разслоение на класите, отколкото обединение на нацията, както се надяваше Хийт.

Андрю имаше свои съмнения, но се сблъска с друга заплаха в своя избирателен район, където шотландските националисти използваха противоречията между двете основни партии, за да издигнат своята кауза. Когато се върна в Шотландия, баща му го предупреди, че шотландските националисти не трябва повече да се подценяват, и че ще има трудна кампания срещу Джок Макфърсън.

 

 

Реймънд Гулд пътува до Лийдс, спокоен, че североизточният индустриален район няма да толерира своеволията на Хийт.

Чарлс беше сигурен, че хората ще подкрепят всяка партия, която прояви смелост и се справи с профсъюзите, независимо че лявоориентираните, водени от Том Карсън, направиха голям спектакъл, като обвиниха правителството, че се опитва да смаже профсъюзите веднъж завинаги.

Чарлс замина за Съсекс и завари привържениците си доволни от възможността да поставят на място „мързеливците“.

Саймън, който беше останал без депутатско място, работи в министерството до последния ден, сигурен, че кариерата му временно е в застой.

— Ще се боря за първото място, което излезе след изборите — обеща той на Елизабет.

— Дори ако е в миньорски район в Южен Уелс? — попита тя.

 

 

Минаха няколко месеца, преди Чарлс да поведе разговор с Фиона. Нито един от двамата не искаше развод. И двамата изтъкваха като причина болния граф, независимо че неудобството и страхът, че ще изгубят достойнството си, бяха по-близо до истинската причина. На обществени места трудно можеше да се долови промяна в техните отношения, тъй като никога не бяха показвали, че са особено привързани един към друг.

Чарлс постепенно откри, че е възможно една брачна връзка отдавна да е свършила и хората наоколо изобщо да не го подозират. Старият граф със сигурност не го бе узнал, защото на смъртното си легло казал на Фиона да побърза с наследника.

— Мислиш ли, че ще можеш някога да ми простиш? — го попита веднъж Фиона.

— Никога — отговори той толкова твърдо, че не остави място за увещаване.

По време на кампанията в Съсекс двамата се справяха със задълженията си изключително професионално, което не оставяше място за истинските им чувства.

Ако някой попиташе Фиона „Как издържа съпругът ви?“, нейният стереотипен отговор беше: „Доставя му удоволствие кампанията и с още по-голямо нетърпение очаква да се върне в правителството“.

„Как е скъпата лейди Фиона?“, постоянно питаха Чарлс. „Най-добре се чувства, когато помага тук“ беше неговият отговор.

В съботите обикаляха от черква на черква, той четеше самоуверено откъси от Библията, а тя пееше „Боря се за доброто дело“ с чист контраалт.

Изискванията в селските райони са значително по-различни от тези в градовете. Всяко село, колкото и малко да е, очаква депутатът му да го посещава и да помни имената на местните председатели. Бяха настъпили някои промени, Фиона вече не му пошушваше имената, които беше забравил. Чарлс не се обръщаше към нея за съвет.

По време на кампанията Чарлс винаги звънеше на фотографа на местния вестник, за да разбере кое събитие главният редактор му е поръчал да снима този ден. Със списък на събитията и часът на започването им Чарлс пристигаше няколко минути по-рано от фотографа. Кандидатът на лейбъристите направи официално оплакване до главния редактор за това, че снимката на господин Сеймор е постоянно във вестника.

— Ако сте били на тези места, щяхме да сме щастливи да поместим и ваша снимка.

— Но те никога не ме канят — викна лейбъристкият кандидат.

Те не канят и Сеймор, искаше му се да отговори редакторът, но той някак си успява да е там. Не беше трудно да се досети, че собственикът на вестника е тори, и си затваряше устата.

До деня на изборите Чарлс и Фиона откриваха базари, присъстваха на вечери, организираха лотарии и се спираха да целуват малки дечица.

Веднъж в отговор на Фиона Чарлс й каза, че се надява да му предложат Външното министерство и място на таен съветник на кралицата.

В деня на изборите, последния ден на февруари, те се приготвиха тихо и отидоха да гласуват в избирателния си пункт, фотографът ги чакаше на стълбите и ги снима. Бяха толкова близо един до друг, колкото не бяха стояли от седмици. Чарлс знаеше, че на следващия ден тяхната снимка ще бъде на първа страница на „Съсекс Газет“, както знаеше със сигурност, че снимката на лейбъристкия кандидат ще бъде запратена назад, някъде към некролозите.

Преброяването в селските райони става винаги на следващата сутрин, по-бавно, отколкото в градовете. И Чарлс предполагаше, че като пристигне в общината, вече ще е подсигурено мнозинството на консерваторите в парламента. Но не се получи така. Резултатът продължаваше да се колебае.

Едуард Хийт не вярваше, когато говорителите по радиото и телевизията предричаха, че той няма да получи мнозинството, от което се нуждаеше. Чарлс прекара деня, обикаляйки около общината с тревожен израз. Малките купчини бюлетини скоро пораснаха и стана ясно, че ще получи най-малко 21 000 или 22 000 гласа. Той не запомни точната цифра. Но с напредването на деня ставаше все по-трудно да се определи националната присъда.

След четири часа дойде последният резултат от Северна Ирландия и коментаторът на Би Би Си съобщи:

Лейбъристка партия	301
Консервативна партия	296
Либерали	14
Привърженици на самоуправление на Северна Ирландия	11
Шотландски националисти	7
Уелски националисти	2
Други	4

Тед Хийт покани лидера на либералите на „Даунинг стрийт“, надявайки се да го убеди да образуват коалиция. Либералите поискаха обещание за избирателни реформи. Хийт знаеше, че не може да накара своите бекбенчери да го подкрепят. Сутринта в понеделник осведоми кралицата в Бъкингамския дворец, че му е невъзможно да сформира правителство. Тя извика Харолд Уилсън. Той прие пълномощието и отиде на „Даунинг стрийт“ през парадния вход. Хийт напусна през задния.

 

 

До вторник следобед всеки депутат, който очакваше развръзката на драмата, се завърна в Лондон. Реймънд увеличи мнозинството си и се надяваше министър-председателят отдавна да е забравил за оставката и да му предложи място в новото правителство.

Борбата на Андрю с Джок Макфърсън беше неприятна точно както го беше предупредил баща му. Той задържа мястото си само с 2 229 гласа.

Чарлс, все още несигурен в броя на мнозинството си, се завърна в Лондон и отстъпи мястото си на опозицията. Единствената му утеха беше, че ще си възстанови мястото в банка „Сеймор“ и смяташе, че придобитият опит като министър на търговията и промишлеността щеше да му бъде само от полза.

Саймън напусна Министерството на вътрешните работи на 1 март 1974 година с почти нищо повече освен червената кутия за десетте години в парламента.