Джефри Арчър
Пръв между равни (13)

12.

Главният организатор огледа колегите си, за да види кой ще изяви желание да се заеме с този неблагодарен въпрос. Видя вдигната ръка и приятно се изненада.

— Благодаря, Чарлс.

Чарлс беше споделил вече с Фиона, че ще поиска да отговаря за един от спорните въпроси при последните избори — влизането на Англия в Общия пазар. Всички присъстващи разбираха, че това ще бъде най-тежкият маратон на парламента, и въздъхнаха облекчено, когато Чарлс доброволно прие това задължение.

— Не е работа за някой със семейни проблеми — чу той да казват. Поне в това отношение съм добре, помисли Чарлс, но си отбеляза в тефтерчето да купи цветя на жена си тази вечер.

— Защо всички избягват този въпрос? — попита Фиона, докато подреждаше нарцисите във вазата.

— Защото за разлика от доста депутати на опозицията не всички наши поддържат вечната амбиция на Едуард Хийт да събере Англия с Европа — каза Чарлс и пое доста пълната чаша бренди. — Като добавим и проблема със закона за обуздаване на профсъюзите, надяваме се депутатите от лейбъристката партия да гласуват с нас по въпроса за Европа. Затова министър-председателят настоява постоянно да го държат в течение на работата по закона за Европа, независимо че законопроектът може да не влезе в пленарната зала още една година. Той иска периодично да го осведомяват колко от нашите депутати продължават да са против и колко от депутатите на опозицията ще ни подкрепят, като се стигне до гласуване.

Предстоящите дебати за влизане в Европа бяха дискутирани от пресата до втръсване. Въпреки това депутатите съзнаваха, че изпълняват историческа задача. И поради необичайния спектакъл организаторите бяха неспособни да контролират гласуването, оживлението и възбудата в залата, които растяха с всяка измината седмица и месец.

Чарлс продължи да изпълнява задълженията си към петдесетте депутати при гласуването на другите закони, но поради приоритета на закона за влизането в Общия пазар го освободиха от останалите ангажименти. Той знаеше, че това е единственият му шанс да изкупи вината си за нещастния коментар по икономическите въпроси, който, както подозираше, още не е забравен.

— Аз залагам всичко на този закон — каза той на Фиона. — И ако загубим при гласуването, това значи да остана на последните редове до края на живота си.

— А ако спечелим?

— Много ще им е трудно да ми попречат да седна на първите банки — отговори Чарлс.

 

 

Робърт Фрейзър беше едно от тези пискливи деца, които още от първите седмици звучат, като че са на първите редове в парламента.

— Въпреки всичко ще стане политик — направи своето заключение Луиз, наведена над сина си.

— Защо мислиш така? — попита Андрю.

— Не спира да крещи на всички, зает е само със себе си и заспива моментално, щом друг се опита да изкаже мнение — отговори тя.

 

 

— Мисля, че съм успяла да намеря къща, каквато ни трябва — съобщи Джойс.

Реймънд взе влака за Лийдс следващия петък щом тя му съобщи това. Беше подбрала четири къщи, но той се съгласи с нея, че само тази в Чапъл Алъртън беше точно това, което търсеха. Тя беше и далеч по-скъпа от другите.

— Можем ли да си позволим да я вземем? — нетърпеливо попита Джойс.

— Вероятно не, но един от проблемите, когато видиш четири къщи, е, че накрая желаеш да имаш най-скъпата.

— Мога да продължа да търся.

— Не, намерила си точно каквато ни трябва, сега аз трябва да измисля как да я платим и мисля, че имам идея по въпроса.

Джойс не каза нищо, изчака той да продължи.

— Можем да продадем къщата на площад „Лансдаун“.

— Но къде ще живеем, когато сме в Лондон?

— Мога да наема малко апартаментче между парламента и адвокатската ми кантора, докато ти се оправиш с дома ни тук.

— Но няма ли да се чувстваш самотен?

— Разбира се, че ще се чувствам. — Реймънд се опита да се изрази убедително. — Но почти всеки депутат северно от Бирмингам е разделен от жена си през седмицата. Както и да е, ти винаги си искала къща в Йоркшир и това вероятно е най-добрият ни шанс. Ако клиентелата ми се разрасне, ще можем да купим къща в Лондон по-късно.

Джойс го слушаше с разбиране.

— Още едно предимство — каза Реймънд, — като стоиш в Лийдс, никога няма да си загубя мястото в парламента.

Тя се усмихна, защото се чувстваше по-сигурна, когато той даваше и най-малък знак, че има нужда от нея.

В понеделник сутринта, преди да тръгне за Лондон, Реймънд внесе капаро за къщата в Чапъл Алъртън, след като се спазариха през седмицата по телефона и уговориха цена със собственика. До четвъртък той обяви и тяхната къща за продан и се изненада, когато агентът му каза каква цена биха могли да вземат.

Оставаше само да си намери апартаментче под наем.

 

 

Саймън изпрати благодарствено писмо до Рони, че го държи в течение на нещата в „Недъркоут енд Къмпани“. Бяха минали осем месеца от оставката, след влизането му в правителството, но Рони имаше грижата да го информират най-подробно за съвещанията на борда. Той можеше да ги чете в удобно за него време. Удобно за него време — Саймън се засмя на този израз.

Кредитът от банката му бе станал малко над 72 000 паунда, но понеже Рони имаше намерение да пусне акциите по пет паунда, когато компанията стане държавна, Саймън реши, че има място за наваксване. Акциите би трябвало да му донесат 300 000 паунда. Елизабет го предупреждаваше да не харчи нито пени от печалбата, докато парите не отидат на сигурно място в банката. Той беше доволен, че жена му не знае за размера на заема.

По време на един от случайните им обеди в Риц Рони го посвети в плановете за бъдещето на компанията.

— Сега, когато торите са на власт, смятам да направя компанията държавна след около година и половина. Тази година печалбите пак се вдигнаха и изгледите за следващата година са още по-добри. Така че смятам 1973 за идеална.

Саймън изглеждаше обезпокоен и Рони веднага реагира.

— Саймън, ако имаш някакви проблеми, ще те освободя от твоите акции по пазарната им цена. Така ще можеш да реализираш поне малка печалба.

— Не, не — каза Саймън. — Ще ги запазя, нали съм чакал толкова време.

— Както искаш — каза Рони. — Разкажи сега как се чувстваш като заместник-министър.

Саймън остави вилицата и ножа.

— От трите големи министерства това е свързано най-много с хората, така че е голямо предизвикателство, независимо че на моменти ми действа доста потискащо. Вкарване на хора в затвори, анатемосване на емигранти и депортиране на безпомощни чужденци не е моята представа за приятна работа. В министерството на вътрешните работи, изглежда, никога не са имали намерение някой да се радва на много свобода.

— Какво ще кажеш за Ирландия?

— Какво да кажа за Ирландия? — каза Саймън, повдигайки рамене.

— Аз бих върнал Севера на Ирландия — каза Рони — или бих им дал независимост и много пари, за да започнат наново. Това, което правите в момента, е само прахосване на пари.

— Ние говорим за хора — каза Саймън, — не за пари.

— Деветдесет процента от гласоподавателите ще ме подкрепят — каза Рони, палейки цигара.

— Всеки си въобразява, че деветдесет процента от гласоподавателите ще го подкрепят, докато не види резултатите от изборите — каза Саймън. — Проблемът с Ирландия е твърде отговорен, за да се гледа лекомислено на него. Искам да подчертая, говорим за хора — осем милиона — и всички имат право на справедливост, както ти и аз. И докато аз съм в това министерство, имам намерение да отстоявам това им право.

Рони не каза нищо.

— Съжалявам, Рони — продължи Саймън. — Твърде много хора имат лесно решение на ирландския въпрос. Но ако имаше лесно решение, проблемът нямаше да се влачи над двеста години.

— Не се извинявай — каза Рони. — Много съм глупав, чак сега разбирам защо си в това министерство.

— Ти си типичен новоизлюпен фашист — пошегува се Саймън.

— Може и да си прав, но няма да си сменя отношението към смъртната присъда. Твоите хора трябва да върнат бесилките, улиците не са безопасни вече.

— За богаташи като теб, гонещи бързи печалби!

И двамата се разсмяха.

 

 

— Андрю, ще дойдеш ли да обядваш?

— Идвам, почакай минутка.

— Така ми казваш от един час.

— Зная, той почти го направи. Дай ми още няколко минути. — Луиз ги наблюдаваше, но Робърт отново падна.

— Няма съмнение, че очакваш да играе футбол в отбора на Англия след две години.

— Не, разбира се — каза Андрю, понесъл сина си на ръце към къщи. — Ще играе ръгби за Шотландия.

Луиз беше трогната, че той отделяше време за малкия. С гордост разказваше на невярващите си приятелки как Андрю го храни, къпе и дори му сменя пелените нощем.

— Нали е много красив? — попита Андрю, завързвайки сина си за столчето.

— Да — засмя се Луиз.

— Така е, защото прилича на мен — каза Андрю, като обгърна жена си през кръста.

— Изобщо не прилича на теб — твърдо заяви Луиз.

Тряс. Купичката с каша падна и се счупи на пода. Робърт започна да размазва по лицето и косата си останалата в лъжичката каша.

— Виж, като че току-що са го извадили от бетонобъркачка — каза Андрю.

Луиз се взря в сина си.

— Вероятно имаш право. В някои моменти наистина прилича на теб.

 

 

— Какво мислиш за изнасилването? — попита Реймънд.

— Не мисля, че има връзка — отговори Стефани Арнолд.

— Мисля, че там ще ме атакуват — каза Реймънд.

— Защо?

— Ще могат да ме притиснат до стената и да навредят на репутацията ми.

— И какво ще спечелят от това? Не могат да докажат липса на съгласие.

— Може би, но могат да го използват за база, върху която да изградят останалата част от обвинението.

— Ако си изнасилил някого, не доказва, че си го убил.

Реймънд и Стефани, която наскоро постъпи в адвокатската колегия, продължиха да обсъждат първия си общ случай на път за Олд Бейли. Тя остави в него впечатление, че й е приятно да я води. Двамата щяха да защитават един работник, обвинен в изнасилване и убийство на заварената си дъщеря.

— Очевидно престъпление, за съжаление — каза Реймънд, — но ще накараме обвинението да обоснове аргументите си по неопровержим начин.

Когато делото се проточи втора седмица, Реймънд започна да мисли, че съдебните заседатели са много лековерни и може да успеят да отърват клиента си. Стефани беше сигурна, че ще го отърват.

Един ден преди произнасянето на присъдата Реймънд покани Стефани на вечеря в парламента. Ще си обръщат главите след нас, помисли си Реймънд. Няма скоро да видят жена в бяла риза и черни чорапи, която да изглежда толкова добре. Особено пък председателят.

Стефани беше поласкана от поканата и по време на блудкавата вечеря в столовата за гости нескрито се впечатляваше от хвърчащите насам-натам бивши министри, всички кимащи за поздрав.

— Как е новият апартамент? — попита Стефани.

— Върши работа — отговори Реймънд. — Малката крепост е много близо до парламента и съда.

— Съпругата ти хареса ли го? — непринудено попита тя и запали цигара, без да го гледа в очите.

— Тя не стои много в Лондон напоследък. Повече време прекарва в Лийдс.

Последвалото тягостно мълчание беше прекъснато от внезапно звънене на звънци.

— Да не сме се запалили? — възкликна Стефани, гасейки набързо цигарата си.

— Не — каза през смях Реймънд. — Време е за гласуването в десет. Трябва да те оставя за малко. Ще се върна след петнайсет минути.

— Да поръчам ли кафе?

— Не, не си прави труда — каза Реймънд. — Кафето тук не струва. Може би… може би ще се съгласиш да пием кафе в новия ми дом? Тогава ще произнесеш присъдата си.

— Най-вероятно още един безспорен случай — усмихна се тя.

Реймънд отговори на усмивката й, преди да последва колегите си по коридора. Той нямаше време да обясни на Стефани, че му трябваха шест минути, за да стигне до съответния коридор. Тъй като нямаше представа за какво ще се гласува, последва лейбъристките си колеги. Звънците спряха и заключиха вратите.

Винаги когато има гласуване в края на дебатите, председателят поставя въпроса и в момента, в който стигне до думите: „Мисля, че предложението се приема“, виковете „не“ на неодобряващите предложението означаваха, че ще има гласуване в десет. Звънене на звънци се разнасяше из парламента и достигаше до близките ресторанти и до домовете на депутатите, живеещи в района.

След това депутатите се втурват към коридорите за „да“ или „не“, преди да се чуе провикването „заключвай вратите“. Щом се заключат вратите, всеки депутат се регистрира при двама чиновници, седнали на високи бюра в далечния край на коридора. Реймънд отмина чиновниците и пристъпи към изходните врати, които образуваха тунел. През него можеше да мине само един депутат. Организаторът, който изпълняваше ролята на преброител, съобщаваше номера на гласувалия. Когато Реймънд мина покрай него, той извика: „Седемдесет и три“. Единственото специално правило при гласуването беше, че депутатите не можеха да носят шапки и палта. Един чиновник беше обяснил на Реймънд, че това правило е от времето, когато мързеливи депутати изпращали шофьорите си с нахлупени шапки и закопчани до носа връхни палта да минат по коридора и да регистрират името на господаря си. Някои от тях сигурно са изглеждали далеч по-добре от самите парламентаристи, си мислеше често Реймънд.

В коридора разбра, че се гласува клауза от закона за профсъюзите, засягаща законността предприятията да приемат на работа само членове на профсъюза. По този въпрос той безусловно подкрепяше своята партия.

Веднага след гласуването се върна в столовата за гости и намери Стефани да се оглежда в огледалцето си — тя имаше малко кръгло лице, зелени очи и кестенява коса. Поправяше очертанията на устните си с червило. Изведнъж Реймънд се почувства доста дебел за мъж под четирийсетте.

— Да тръгваме ли? — попита той, спокоен, че е подписал закона.

С пристигането Реймънд пусна плоча на Шарл Азнавур и отиде в малката кухничка, за да приготви кафе. Той изобщо не забелязваше, че е станал по-привлекателен за жените. Малко повече килограми и посребрели коси на слепоочията не разваляха вида му и ако не друго, придаваха му повече тежест.

— Няма съмнение, че е ергенски апартамент — забеляза Стефани, като седна в удобното кожено кресло до стойката за лули.

— Предполагам, защото наистина е такъв — замислено каза Реймънд, поставяйки пред нея табла с кафе и две доста пълни тумбести чаши с коняк.

— Не се ли чувстваш самотен? — попита тя.

— От време на време — каза той и наля кафето.

— А междувременно?

— Черно ли? — попита той, без да я гледа.

— Черно — каза тя.

— Захар?

— За мъж и бивш министър на кралицата си прекалено несигурен с жените.

Реймънд се изчерви, но вдигна глава и я погледна в очите.

В настъпилата тишина прозвучаха думите на Азнавур: „Ти си позволи да се влюбиш…“.

— Иска ли моят уважаван приятел да танцува? — тихо каза тя.

Реймънд все още си спомняше последния път, когато бе танцувал. Този път беше решил да е различно. Държеше я така, че телата им се докосваха и не танцуваха, а по-скоро се поклащаха под звуците на Марсел Стелмън. Тя не забеляза кога Реймънд си свали очилата и ги постави в джоба на сакото. Наведе се и я целуна нежно по врата. Тя въздъхна и каза:

— Да се надяваме, че това е само между другото.

 

 

Чарлс прегледа таблицата с имената на 330 консерватори. Беше сигурен за 217, несигурен за около петдесет и четири и почти беше изгубил надежда за петдесет и девет. От сведенията, които успя да събере за лейбъристите, разбра, че се очаква петдесет социалисти да не се подчинят на организатора си и да подкрепят правителството при гласуването.

— Единственият тъмен облак на ясния небосклон, който може да провали предвижданията — оплака се Чарлс на главния организатор — е законът за реформи в профсъюзите. Левите се мъчат да убедят социалистите, които продължават да подкрепят закона, че няма толкова важна причина, заради която да влязат в един и същи коридор с торите — профсъюзните преследвачи.

Той продължи да излага опасенията си, че ако правителството не смекчи закона за профсъюзите, може да изгуби след това при гласуването за влизането на Англия в общността.

— Алек Пимкин не помага много, като се опитва да събере около себе си колебаещите се от нашите.

— Няма никакъв шанс министър-председателят да смекчи дори и едно изречение от закона — каза главният организатор и допи джина с тоник. — Той го обеща в речта на партийната конференция. Искам да ти кажа, Чарлс, че никак няма да му харесат твоите заключения за Пимкин. Той държи на закона за профсъюзите почти толкова, колкото и на закона за Европа. — Чарлс се готвеше да протестира. — Не се оплаквам, ти свърши дяволски добра работа. Само продължавай да работиш върху тези петдесет колебаещи се. Заплашвай, увещавай, бий, подкупвай. Опитай всичко, но ги вкарай в нашия коридор, включително и Пимкин.

— Какво ще кажеш за секс? — попита Чарлс.

— Много американски филми гледаш — каза засмян главният организатор. — А и нямаме какво да предложим, освен секретарката ми.

Чарлс се върна в кабинета си и прегледа отново списъка. Показалецът му спря на буквата „П“. Излезе в коридора и се огледа в двете посоки, жертвата му я нямаше там. Провери в залата — нито следа от него. Отмина библиотеката. Няма защо да проверява там, помисли той и продължи към пушалнята, влезе и завари своя човек да си поръчва нова чаша джин.

— Алек — сърдечно се обърна той към него.

Тумбестата фигура се озърна наоколо. Ще започна с подкуп, помисли си Чарлс.

— Позволи ми да те почерпя.

— Много добре, стари приятелю — каза Пимкин и нервно оправи вратовръзката си.

— Вярно ли е това, което чувам? Щял си да гласуваш срещу закона за Европа.

 

 

Саймън се ужаси, като прочете първоначалния документ. Последствията бяха очевидни.

Намери доклада на новата комисия за границите на избирателните райони в червената кутия, за да го разгледа през почивните дни. На съвещанието в министерството се беше съгласил да го внесе в парламента колкото се може по-бързо, за да бъдат определени местата, за които ще се състезават на следващите избори. Както беше казал министърът, не трябваше да го задържа.

Саймън прочете много внимателно документа. По същество промените имаха смисъл, защото преселването на семейства от градовете в селата напоследък безспорно щеше да донесе повече места на консерваторите. Ненапразно му казаха да не бави доклада. Но как да реагира на закриването на неговия избирателен район — Ковънтри Сентръл? Ръцете му бяха вързани. Ако предложи някаква промяна, комисията с право щеше да го обвини в машинации.

Поради намаляване на градското население комисията предлагаше избирателните райони в Ковънтри да бъдат не четири, а три. Ковънтри Сентръл трябваше да изчезне, избирателите му да се разпределят между Ковънтри Уест, Ковънтри Ийст и Ковънтри Норт. Саймън разбираше, че така ще имат едно сигурно място за тяхната партия и две за лейбъристите. Никога не се бе заблуждавал колко несигурен е неговият район. Сега щеше съвсем да го загуби. Ще трябва да се мъкне из цялата страна, за да търси ново място за следващите избори и в същото време да продължава да се грижи за избирателите си от Ковънтри Сентръл. Само с едно драсване на писалката, на неговата писалка, щеше да прехвърли верността им върху друг депутат. Ако беше останал в старото министерство, щеше да се бори за запазване на четирите района.

Елизабет му съчувстваше, но го посъветва да не се тревожи, преди да е говорил със заместник-председателя на партията. Той ориентираше кандидатите към избирателни райони, за които имаше вероятност да останат свободни.

— Може да се окаже за твое добро — добави тя.

— Какво искаш да кажеш? — попита Саймън.

— Можеш да си намериш сигурен район по-близо до Лондон.

— С моя късмет сигурно ще е несигурен и на север от Нюкасъл.

Елизабет му приготви любимото ядене и цяла вечер се опитваше да му оправи настроението. След три порции пай той си легна и заспа почти моментално. Елизабет остана будна до него до късно през нощта.

Непринуденият разговор с шефа на гинекологията непрекъснато се въртеше в главата й. Независимо че не го сподели със Саймън, тя си спомняше всяка дума на завеждащия.

— Забелязах в книгата за дежурства, че сте ползвали повече свободни дни, отколкото ви се полагат, доктор Кързлейк. Трябва да решите какво предпочитате — да бъдете лекар или съпруга на политик.

Елизабет се въртеше неспокойно в леглото, докато мислеше върху проблема, но не дойде до никакво заключение, освен да не безпокои Саймън, когато е толкова претрупан с работа.

 

 

— Тези промени с избирателните райони безпокоят ли те? — попита Луиз и вдигна поглед от вестника.

Андрю тупкаше с малка гумена топчица по главата на сина си.

— Ще му повредиш мозъка, ако продължаваш така — каза Луиз.

— Зная, но си мисля за головете, които ще вкарва — скоро ще почнем да тренираме ръгби.

Робърт заплака, когато баща му престана да си играе с него, за да отговори на майка му.

— Не, Единбург не е засегнат. Много малко се е променил броят на населението там и седемте района се запазват. Единствените чувствителни промени в Шотландия ще бъдат в Глазгоу и Хайландс.

— Това е добре — каза Луиз. — Щеше да ми е много неприятно, ако трябваше да си търсиш нов избирателен район.

— Горкият Саймън Кързлейк, ще си изгуби района и не може нищо да направи.

— Защо? — попита Луиз.

— Защото е министърът, който отговаря за закона, и ако се опита да направи нещо, ще го разпънем на кръст.

— Какво ще прави?

— Ще си търси ново място или ще убеди някой стар колега да му отстъпи мястото си.

— Не мислиш ли, че министрите лесно си намират хубаво място?

— Не непременно — каза Андрю. — Много райони не обичат да им натрапват кандидат отгоре и предпочитат да изберат някой от своите хора. А други искат да изберат човек, който няма амбиции да става министър и ще има повече време да се занимава с техните проблеми.

— Андрю, обърни внимание на опозицията.

— Какво предлагаш? — попита той.

— Да го тупкаш по глупавата му глава, иначе няма да млъкне цял ден.

— Не й обръщай внимание, Робърт. Тя ще си промени мнението, когато вкараш първия гол на Англия.