Джефри Арчър
Пръв между равни (12)

11.

Когато се събуди на следващата сутрин след изборите, Саймън се чувстваше едновременно възбуден и изтощен. Остана да лежи в леглото и се помъчи да си представи как се чувстват министрите лейбъристи, които до вчера бяха сигурни, че ще се върнат в кабинетите си.

Елизабет се размърда в леглото и сънливо се прозя. Саймън погледна към жена си. През изминалите седем години от брака им тя не бе изгубила нито едно от качествата, с които го привличаше. Той продължаваше да изпитва удоволствие, дори само като я гледаше как спи. Дългите й руси коси бяха разпилени на възглавницата, слабото й стегнато тяло нежно се извиваше под копринената нощница. Той започна да я гали по гърба и тя лениво отвори очи. Когато съвсем се събуди, притисна се до него и той я обгърна с ръце.

— Възхищавам се на енергичността ти — каза тя. — Ако все още са ти останали сили след тези три седмици препускане, трудно бих могла да се оправдая с главоболие.

Той се усмихна в този миг на нежност след напрежението в кабинета и изморителното тичане около изборите. Нищо не можеше да попречи на този рядък миг на наслада.

— Мамо — чу глас зад себе си. Саймън бързо се обърна и видя Питър, застанал по пижама на вратата. — Гладен съм.

 

 

По обратния път към Лондон Елизабет го попита в колата:

— Какъв пост мислиш, че ще ти предложи?

— По-добре да не очаквам нищо предварително — каза Саймън. — Но се надявам да стана заместник-министър на жилищното строителство и органите на местно управление.

— Не си ли сигурен, че ще ти предложат пост?

— Изобщо не. Никой не би могъл да знае с какви промени и с какъв натиск трябва да се съобразява един министър-председател.

— С какви например? — настоя Елизабет.

— Ляво и дясно ориентираните крила на партията, северната и южната част на страната — безбройните задължения към хора, които имат претенции, че са допринесли за влизането му на „Даунинг стрийт“.

Саймън се прозя.

— Да не искаш да кажеш, че може да те остави вън от правителството?

— О, да. Но ще побеснея, ако го направи, и със сигурност ще искам да зная на кого са дали мястото ми и защо.

— И какво би могъл да направиш, ако постъпи така?

— Нищо. Абсолютно нищо не може да се направи и това го знае всеки бекбенчер. Правата на министър-председателя да покровителства когото иска, са абсолютни.

— Наистина няма да можеш да направиш нищо, ако продължаваш да караш по средата на пътя — каза тя. — Сигурен ли си, че не искаш да те сменя на волана?

 

 

В петък сутринта Луиз остави Андрю да полежи. Знаеше, че той очаква да заеме по-висок пост в следващото правителство и се чувства разбит от изборните резултати.

Когато се събуди, часовникът показваше единайсет часа. Седна на масата по халат, небръснат и започна да си бели твърдо сварено яйце. Пред него лежеше неотворен вестник „Таймс“.

— Благодаря ти за голямата подкрепа — каза той, когато второто кафе му подейства.

Тя се усмихна.

Един час по-късно, облечен в спортно сако и сива фланела, той обиколи избирателите си с кола с високоговорител, за да благодари за връщането си в парламента. Луиз беше до него и често го подсещаше за имена, които той не можеше да си спомни.

След раздялата с избирателите прекараха почивните дни спокойно в Стърлинг със сър Дънкан, който не успя да свали самодоволната усмивка от лицето си.

 

 

Реймънд беше изумен от изборните резултати. Не можеше да повярва, че предвижданията в пресата ще излязат толкова погрешни. Не беше споделял с Джойс, че се надява лейбъристите да спечелят и отново да влезе в правителство, след като стоя доста време на задните редове.

— Не ми остава нищо друго — каза той, — освен да започна да правя кариера като адвокат. Може да минат години, преди да дойдем пак на власт.

— Това няма ли да те задоволи?

— Трябва да бъда реалист — каза бавно той. — Но няма да позволя Хийт да ни въвлече в Общия пазар, без да се боря с всички сили.

— Може би ще ти предложат пост в правителството в сянка?

— Не, там местата са доста по-малко и при всички положения ще предпочетат оратори като Фрейзър, а такива като мен ще вдигат само шум от задните банки и ще чакат следващите избори.

Реймънд се чудеше как да започне това, което наистина искаше да каже на жена си, и се опита да прозвучи естествено:

— Вероятно е време да си имаме собствен дом в Лийдс.

— Мисля, че ще бъде излишно харчене на пари — каза Джойс, — още повече че къщата на родителите ти напълно ни задоволява. А освен това няма ли да ги обидим, ако го направим?

— Първото ми задължение е да се грижа за избирателите и имам възможност да им покажа искрената си ангажираност. Естествено е родителите ми да проявят разбиране.

— Не бихме могли да си позволим да поддържаме две къщи — каза неуверено Джойс.

— Разбирам, но нали ти винаги си искала да живееш в Лийдс и това ще ти спести пътуванията от Лондон всяка седмица. Защо не влезеш във връзка с няколко жилищни агенции и да видиш какво има на пазара?

— Добре, ако наистина така си решил — каза Джойс. — Започвам от следващата седмица.

 

 

Чарлс и Фиона прекараха спокойни почивни дни във вилата си в Съсекс. Чарлс се опита да се занимава с градината, но непрекъснато се ослушваше за телефона. Фиона разбра колко е неспокоен, като видя през отворените френски прозорци изящните си делфиниуми, изскубани като плевели.

Чарлс реши да остави на мира плевелите, влезе вътре и включи телевизора, за да види как Модлинг, Маклауд, Тачър и Карингтън влизат на „Даунинг стрийт“ 10. Влязоха сериозни, а излязоха усмихнати. Основните места в правителството бяха заети, кабинетът се сформираше. Новият министър-председател махна с ръка на събраното множество и се качи в служебния си автомобил.

Дали щеше да си спомни, че той беше организирал гласуването за него, преди да стане лидер на партията?

— Кога искаш да тръгнем за „Итън“, Чарлс? — попита Фиона от кухнята.

— Зависи — отговори Чарлс.

— От какво?

— От това дали ще ми позвънят.

 

 

Саймън седеше вторачен в телевизора. След толкова упорита работа сега министър-председателят беше предложил поста на друг. Остави телевизора да работи цял ден. Не съобщиха на кого е дал мястото, само разбра, че екипът се запазва.

— Защо ли се ядосвам? — каза той на глас. — Цялата работа е един фарс.

— Какво каза, скъпи? — попита Елизабет, влизайки при него.

Телефонът пак иззвъня. Беше новоназначеният министър на вътрешните работи, Реджиналд Модлинг.

— Саймън?

— Реджи, моите поздравления — не че беше голяма изненада за мен.

— Точно по този повод те търся, Саймън. Би ли приел да станеш заместник-министър?

— Бих ли приел? Иска ли питане, с най-голямо удоволствие.

— Слава богу, че се съгласи — каза Модлинг. — Отне ми дяволски много време, докато убедя Тед Хийт да те освободи от жилищното строителство и органите на местното управление.

 

 

Когато Андрю и Луиз се прибраха след двата почивни дни, в дневната го чакаше червената кутия. „Заместник-министър на външните работи за Шотландия“ беше напечатано със златни букви отстрани на кутията.

— Ще дойдат по-късно да я приберат — каза той на Луиз. Отключи кутията и видя малък плик в единия й ъгъл. Беше адресиран: За Андрю Фрейзър. Отвори го. Вътре имаше кратка, написана на ръка бележка от постоянния секретар — държавен служител в канцеларията на Шотландия:

По традиция на министрите се подарява последната червена кутия, с която са работили. Довиждане. Без съмнение отново ще работим заедно.

— Предполагам, ще може да се ползва като кутия за пикник — каза Луиз, застанала на вратата.

— Или за тоалетни принадлежности — предложи Андрю.

— Или за много малко детско креватче — добави Луиз, като се опитваше думите й да прозвучат съвсем небрежно.

Андрю погледна към нея и видя, че цялата сияе.

— Казах на родителите ти миналата вечер, но на теб бях решила да го кажа днес на вечеря.

Андрю я прегърна.

— Между другото, измислихме име.

 

 

Когато се прибра в Линкълнс Ин, Реймънд каза на чиновника, че ще го затрупа с работа. По време на обяда със сър Найджъл Хартуел, който беше начело на адвокатските кантори, той обясни, че едва ли скоро лейбъристите ще се върнат на власт.

— Възрастта е на твоя страна, Реймънд. След изтичане на мандата на този парламент ще си едва на четирийсет, така че можеш да се надяваш още много години да работиш в следващи кабинети.

— Дано да е така — каза Реймънд доста колебливо.

— Добре, няма да ти се наложи да чакаш за работа. Започнаха постоянно да се обаждат, откакто разбраха, че си се върнал на работа за по-продължително време.

Реймънд се поуспокои.

Джойс му се обади следобед и му каза, че не е намерила нищо подходящо засега, но от агенцията я уверили, че очакват нови продажби през есента.

— Добре, продължавай да търсиш — каза Реймънд.

— Не се безпокой, продължавам — каза Джойс. Тази работа като че ли й доставяше безкрайно удоволствие. — Ако намерим подходящо жилище, вероятно ще можем да помислим… — започна тя колебливо.

— Вероятно — рязко я прекъсна Реймънд.

 

 

Най-накрая позвъниха и на Чарлс, но не от „Даунинг стрийт“ 10, а от номер 12, кабинета на главния организатор. Тъй като неговият пост не беше официален, плащаха му като на министър на финансите и работеше на номер 12. Министър-председателят и министърът на финансите като първи и втори министър в кабинета живееха на „Даунинг стрийт“ съответно на номер 10 и 11.

Главният организатор се обади, за да каже, че се надява Чарлс да бъде заместник главен организатор. Когато долови разочарование в гласа на Чарлс, той добави — за известно време.

— Известно време — повтори думите му Чарлс и затвори телефона.

— Поне си член на правителството. Не са те забравили съвсем — каза развеселено Фиона.

— Права си — съгласи се той.

— През следващите пет години много хора ще идват и ще си отиват от това правителство.

Чарлс се съгласи с жена си, но това не намали разочарованието му. Връщането в камарата като член на правителството всъщност се оказа много по-приятно, отколкото предполагаше. Този път неговата партия вземаше решенията.

 

 

В ранното юлско утро кралицата потегли с ирландската официална карета към Камарата на лордовете. Съпровождаше я ескорт от кралската кавалерия, следван от други официални държавни карети, които превозваха имперската държавна корона и други кралски одежди и декорации. Чарлс си спомни как като малко момче беше наблюдавал тези церемонии по улиците. Сега сам участваше в тях. Когато кралицата пристигна в Горната камара, придружена от председателя на Камарата на лордовете, влезе през парадния вход за суверена в салона, където придворните дами се заеха с преобличането и подготвянето й за церемонията.

Чарлс винаги беше смятал откриването на парламента за тържествено събитие за двете камари. Като партиен организатор наблюдаваше как депутатите заемат местата си в камарата и чакат пристигането на висшия чиновник от Камарата на лордовете. Когато кралицата седна на трона, великият шамбелан заповяда на носителя на черния жезъл от Камарата на лордовете да извести Камарата на общините, че Нейно Величество кралицата ги очаква в Камарата на лордовете. Висшият чиновник от Камарата на лордовете, носител на черния жезъл, облечен с черна къса пелерина, черна жилетка, черни бричове до коленете, черни чорапи и обувки, приличаше повече на съветник на дявола, отколкото на кралски вестоносец. Той мина сам по огромния коридор, свързващ двете камари, стигна пред вратите на Камарата на общините и две крачки преди да влезе, затръшнаха вратата под носа му.

Той почука три пъти със сребърния връх на черния жезъл. В отговор на почукването отвътре отвориха вградено във вратата малко прозорче, за да видят кой чука. „Не се различава много от долнопробните нощни заведения“, беше коментирал веднъж баща му. Отвориха вратата и носителят на черния жезъл влезе в Долната камара. Той се приближи до масата и направи три дълбоки поклона пред креслото на председателя и каза:

— Господин председател, кралицата заповяда уважаемите депутати незабавно да отидат при нея в Камарата на лордовете.

След това носителят на жезъла поведе председателя, облечен в дълга дворцова тога от черен атлаз със златна бродерия, към Камарата на лордовете. Следваха ги държавният чиновник на Камарата на общините и капеланът на председателя, след тях вървеше министър-председателят, придружен от лидера на опозицията, после министрите от правителството с тези от правителството в сянка и накрая толкова бекбенчери, колкото можеха да се натъпчат в Камарата на лордовете.

В Горната камара ги очакваха лордовете, облечени в червени мантии с хермелинови яки. Приличаха на милосърдни дракули, до тях благородните им съпруги, облечени с богато украсени дълги рокли, със златни диадеми на главите, по които святкаха диаманти. Кралицата седеше на трона в пълно церемониално облекло, с императорската кралска корона на главата, изработена за крал Джордж IV. Тя изчака, докато процесията изпълни камарата и настъпи тишина.

Лорд-канцлерът пристъпи напред и клякайки на едното коляно, й подаде напечатан документ. Това беше речта, изготвена от новото правителство. Кралицата беше прочела копие от документа и не беше правила поправки, защото нейната роля в момента беше само церемониална. Тя погледна към поданиците си и започна да чете.

Чарлс беше доста назад, но понеже беше висок, не се затрудни да следи цялата церемония. Лордовете бяха по местата си, юристите от камарата седяха на местата в центъра, привилегия, получена с указ от 1539 година. Лорд-канцлерът стоеше от едната страна на натъпкана с вълна възглавница, традиция от времето, когато това е било основната стока на Англия. По време на сесия лорд-канцлерът има почти същите функции като председателя на Камарата на общините.

Чарлс забеляза баща си, граф Бриджуотър, да клюма глава по време на речта на кралицата, която обещаваше Англия да положи всички усилия да стане постоянен член на Общия пазар. Моето правителство има намерение да внесе закон за реформиране на профсъюзите, заяви тя. Чарлс като всички депутати от Камарата на общините броеше вероятните закони, които щяха да се гласуват през следващите месеци, и много бързо си направи извод, че канцеларията на главния организатор ще има доста напрегната сесия.

Когато кралицата прочете речта, Чарлс още веднъж погледна към баща си, той беше заспал спокойно. Чарлс се ужасяваше, че идва моментът, когато щеше да види на това място брат си, облечен в мантия с хермелинови кожи. Единствената компенсация, която би могъл да получи, бе да има син, който един ден да наследи титлата, защото вече беше ясно, че Рупърт няма да се ожени.

Не че не бяха опитвали с Фиона. Той вече мислеше да я посъветва да посети лекар специалист. Много се страхуваше да не би да й кажат, че никога не ще може да има деца.

Кралицата напусна Камарата на лордовете, следвана от принц Филип и принц Чарлс. В другия край на Камарата на лордовете процесията на депутатите се водеше от председателя. Те напуснаха по двойки червените банки на лордовете, за да се върнат на зелените банки в Камарата на общините.

Когато сформира своя кабинет в сянка, лидерът на опозицията покани Андрю за втори човек в Министерството на вътрешните работи и за негов говорител. Андрю беше много доволен от новите си задължения, особено като разбра, че неговата длъжност в правителството изпълнява Саймън Кързлейк.

 

 

За кратко време Луиз отново много наедря, но Андрю се опитваше да не мисли за бременността й, защото го ужасяваше мисълта, че е възможно за трети път да мине през предишните мъки и изпитания. Той телефонира на Елизабет Кързлейк и се уговориха да се срещнат насаме.

— Не е много трудно да отговоря категорично — каза тя на Андрю, докато пиеха кафе в кабинета й на следващия ден.

— Какво ще ни посъветвате, ако Луиз за трети път загуби бебето?

Елизабет доста помисли, преди да отговори на въпроса му.

— Ако се случи пак, мисля, че не е редно да се подлага на същите изпитания — с равен глас каза тя. — Дори самото психическо натоварване може да остави последствия за цял живот.

Андрю седеше, загледан пред себе си.

— Да оставим този неприятен разговор — добави Елизабет. — Преглеждах миналата седмица Луиз и няма причини да не очакваме нормално раждане.

 

 

След първите няколко седмици на новото правителство на консерваторите Андрю и Саймън се вкопчиха в разгорещени словесни битки по няколко дискусионни въпроса и скоро започнаха да ги наричат „мангуста и гърмяща змия“. Щом едно от имената „Кързлейк“ или „Фрейзър“ се появяваше на таблото и старомодната машина го задвижваше нагоре, за да уведоми, че един от тях ще говори, депутатите влизаха в залата да го чуят.

Андрю стана постоянен посетител на бюрото за приемане на въпросите — малка стая в коридора зад председателското кресло. Депутатите депозираха въпросите си, най-често на жълтеникави листове, а всезнаещите чиновници ги приемаха дори да са написани на гърба на пощенски марки.

Чиновниците често помагаха на Андрю да редактира въпроса, така че да стане приемлив за председателя — това правеха за всеки депутат. Когато Том Карсън ги обвини веднъж в политическо пристрастие, защото му казаха, че е поставил въпроса неправилно, се наложи да го отпратят при председателя.

Него го мъмриха, а въпросът му замина в кошчето за боклук.

Щом се озоваваха зад креслото на председателя, Саймън и Андрю продължаваха да спорят духовито по въпроси, за които бяха кръстосвали саби по време на заседание. И двамата използваха често възможността да бъдат извън полезрението на журналистите, но щом се връщаха на заседанието, започваха взаимно да се разкъсват, като търсеха и най-малката слабост в аргументите на опонента.

Само по един въпрос бяха напълно единодушни. Винаги след август 1969 година, когато за пръв път бяха изпратени войски в Ирландия и парламентът преживяваше поредната си схватка заради тамошните размирици, те поддържаха една и съща позиция. През октомври 1970 година парламентът отдели цял ден за изслушване на мнения на депутати. Търсеше се разрешение на зачестилите сблъсъци между протестантските екстремисти и ИРА. Предложението беше да се поднови военната намеса в провинцията.

Андрю стана от мястото си на първите банки, за да открие изказванията на опозицията. Той заяви, че не взима страна в тези нерадостни събития, но е сигурен, че парламентът единодушно заклеймява нарастващото насилие. Колкото и упорито да е търсил решение, неговото убеждение е, че нито една от страните не иска да отстъпи нито на милиметър. „Добра воля“ и „доверие“ са само думи, които могат да бъдат изхвърлени от речника. Убедил се, че Гладстон е бил прав, като е казал: „Всеки път, когато намирах решение на ирландския въпрос, той беше отклоняван“.

Когато Андрю свърши, изненада колегите си, като напусна камарата за няколко минути.

Саймън бе избран да закрие дебатите от името на правителството и педантично бе приготвил речта си. Независимо че двете страни изглеждаха на едно мнение по основните въпроси, настроението можеше да се смени в момента, ако правителственият министър изкаже неприемливо мнение от името на правителството.

По време на дебатите за най-голямо учудване на всички Андрю Фрейзър няколко пъти напускаше заседанието. Саймън излезе само два пъти между три и половина и гласуването в десет, първия път, за да се обади на жена си, втория път в седем и половина, за да хапне нещо.

Когато се върна, видя, че Андрю пак отсъства и не се върна за обобщението на министъра на вътрешните работи в сянка. Когато се върна на мястото си, Саймън беше започнал речта си.

Когато Андрю влезе, един от депутатите на консерваторите се изправи от мястото си.

— Искам да кажа нещо по въпроса за реда.

Саймън моментално седна и се обърна да чуе какво ще каже колегата му.

— Сър, не е ли традиция в този парламент — започна тромаво възрастният консерватор — депутат от първите банки да има любезността да стои на мястото си по време на дебатите и да изслушва мнения, различни от неговото?

— Това не е въпрос, свързан с реда — отговори председателят, като надвикваше одобряващото „правилно, правилно“ от банките на консерваторите.

Андрю набързо надраска бележка и я предаде на Саймън. На бележката бе написано само едно изречение.

— Приемам забележката на уважаемия колега — започна Саймън — и бих протестирал, ако не знаех, че уважаемият джентълмен, депутат на Единбург Карлтън, е прекарал по-голямата част от следобеда в болницата — Саймън спря за малко, за да даде възможност думите му да окажат въздействие, — където съпругата му ражда. Аз не приемам всичко, казано от опозицията, за вярно — продължи той, — но това мога да потвърдя, защото съпругата ми е израждала бебето. — В парламента избухна спонтанен смях. — Мога да уверя моя уважаем приятел, че тя е изгубила цял следобед, за да втълпи на сина им предимствата на нашата политика, така както я разбира и неговият дядо. Ето това е причината уважаемият джентълмен да отсъства от дебатите. — Саймън изчака смеховете да утихнат. — За депутатите, които много държат на статистиката, ще добавя, че има момче и тежи почти два килограма.

Има моменти, когато и двете страни в парламента проявяват симпатии, но Андрю прие това като ирония на съдбата. По време на дебати по ирландския въпрос англичанин да показва симпатии към шотландец.

Нямаше протести, когато председателят „събра гласовете“ в десет часа и въпросът беше решен „на момента“. Саймън и Андрю се срещнаха зад председателското кресло.

— Два килограма не ми се виждат много. На твое място щях да се консултирам с министъра на здравеопазването.

— Имаш право — каза Андрю, — малкият звяр е затворен в кувьоз, но жена ти прави всичко възможно, за да го поохрани малко. Отивам да стоя до него.

— Пожелавам ти късмет — каза Саймън.

 

 

Андрю остана до кувьоза — цяла нощ. Ненавиждаше непрекъснатото кап, кап, кап в пластмасовата тръба, по която отиваше храна в коремчето на сина му. Той се страхуваше, че ако заспи, синът му ще умре, и непрекъснато отиваше да си мокри очите на чешмата, за да остане буден. Накрая изгуби битката и задряма на кревата за татковци в ъгъла на стаята.

Когато се събуди, Робърт Брус Фрейзър беше жив и го хранеха. Изпомачканият татко отиде да се възхищава на набръчкания си син, който получаваше от една дежурна сестра мляко по тръбичката.

Андрю се взираше в малкото личице. Момченцето бе наследило неговата едра челюст, но беше взело носа и цвета на косата на майка си. Той се усмихна, като си спомни колко време бе изгубила Луиз, за да измисля женски имена. Синът му ще се казва Робърт.

Робърт Брус Фрейзър се прибра с майка си и татко си у дома след три седмици, когато същата сутрин стрелката на кантарчето показа два килограма и петстотин и петдесет грама.

Елизабет Кързлейк им каза, че трябва да са благодарни, защото изследванията след раждането показвали, че Луиз няма да може да има повече деца.