Джефри Арчър
Пръв между равни (9)

8.

Колеги министри предупредиха Андрю, че първият ден за отговаряне на питанията, постъпили по служебната поща, ще бъде паметен.

Въпроси за шотландския кабинет се появяват в сряда на всеки четири или пет седмици и всеки министър отговаря от името на своето министерство между 14:35 и 15:20 часа. Обикновено има четири или пет министри, без да се смята юридическият съветник на правителството за всяко министерство. В този интервал от четирийсет до шейсет минути се очаква министрите да отговорят на около двайсет и пет въпроса, но истинският проблем са допълнителните въпроси. Всеки депутат може да постави въпроса си чрез канцеларията и да го зададе така, че да изглежда съвсем невинен: „Кога министърът смята пак да посети Абърдийн?“. Министърът, към който е отправен въпросът, може да отговори: „Следващата седмица“ или „Не предвиждам такова пътуване в близко бъдеще“, но когато депутатът, поставил въпроса, се изправи в парламента по време на разискване, той може абсолютно да промени същността му. — „Знае ли министърът, че Абърдийн има най-висок процент безработни в Обединеното кралство, и какво смята да направи неговото министерство, за да се справи с този проблем?“ Безпомощният министър трябва в момента да отговори задоволително.

Преди обяд в министерствата има кратки съвещания, на които се обсъждат внимателно всички записани въпроси, оглеждат се внимателно от всички страни, за да се избегне евентуална клопка. Различните варианти на възможните допълващи въпроси и подходящите отговори се поставят в папката на министъра. Министрите могат, разбира се, да се обърнат направо към колегите си за въпроси, зададени от съпартийци, но депутатите от опозицията използват времето за отговори да поставят на изпитание някой министър, да открият слабите му места и да направят така, че правителството да изглежда некомпетентно.

Андрю употреби много време в подготовка за първата среща с питанията от служебната поща, въпреки че по-старите и по-опитни чиновници от шотландската канцелария се съгласиха да се справят с всеки въпрос, който изглежда подвеждащ.

За него остана само един от въпросите на опозицията и четири от собствената му партия. Като се имаше предвид малкото време за отговори, на въпрос двайсет и трети, зададен от опозицията, едва ли щеше да му дойде редът до три и двайсет, когато правителственият юрисконсулт за Шотландия започваше да отговаря.

Андрю отговори гладко на четирите въпроса: номер пети, девети, единайсети и четиринайсети. Отвори тъмносинята си папка и със задоволство установи, че го бяха подготвили добре за всичко, което се изсипа върху него. Към три и петнайсет, след като отговори на въпрос номер деветнайсет, Андрю седна и за първи път този ден започна да се отпуска. Правителственият юрисконсулт за Шотландия влезе в препълнената зала. Когато минаваше покрай дългата маса в центъра, леко се наведе, за да не пречи на председателя на Камарата да вижда правителствените банки. За министър-председателя беше определено място между председателя на камарата на лордовете и министъра на външните работи. Правителственият юрисконсулт изчака, докато часовникът покаже три и двайсет.

Председателят на Камарата на общините прочете въпрос номер двайсет и едно, но депутатът, който го бе задал, не присъстваше. Той мина на номер двадесет и втори, но депутатът, задал въпроса, отново отсъстваше. Всеки от тях вероятно беше сметнал, че за въпросите им времето до три и двайсет няма да стигне. В три и осемнайсет председателят прочете въпрос двадесет и трети — сърцето на Андрю спря да бие — въпросът беше: „Канен ли е министърът на посещение в Кинрос Нърсинг Хоум?“.

Андрю се изправи, отвори папката и каза:

— Не, сър.

— Никой в парламента не би останал изненадан от такъв отговор на министъра — каза Джордж Йънгър, депутат на Еър, — защото в този приют за стари хора има четирийсет и девет обитатели, четирийсет и седем от тях имат собствени телевизори и министърът е изискал още четирийсет и седем разрешителни за телевизори. Ако обитателите се събираха в една стая, щеше да се плаща разрешително само за един телевизор. Може би това е друг пример от програмата на лейбъристката партия: „Грижи за възрастните“, за която се говори толкова много напоследък?

Андрю се изправи. Чуха се гласове от опозицията: „Да отговори Андрю“. Той прегледа набързо, още докато седеше, съответната страница в папката си. Имаше отговори за медицински материали, за пенсиите на възрастните, за дневния порцион, таксите за медицинско обслужване, но нищо за разрешителни за телевизори. Стоеше объркан и за първи път осъзна в какви клопки можеш да попаднеш, ако не си подготвен както трябва. Такава система вероятно изглежда страхотно демократична за външен наблюдател, помисли си той, докато не се окажеш подобно на християните изправен пред 300 гладни лъва.

От първите банки му предадоха бележка на държавен служител, който седеше в официалната ложа зад стола на председателя. Без да губи време да я чете предварително, Андрю стисна палци и прочете на глас:

— Това е станало при предишната администрация, чийто член беше почитаемият депутат, задал въпроса. Не е имало повод за ревизиране на решението — прочете той и помисли, че в този момент прилича на папагал. Андрю седна, облекчен и доволен от одобрителните шушукания, които се дочуваха от банките на правителството.

Господин Йънгър се изправи и му бе разрешено да зададе втори допълващ въпрос.

— Господин председател, свикнахме с такива неточности на това правителство. Решението, за което става дума, беше взето точно миналата година от неговия приятел, достопочтения министър на външните работи, и ако направи по-внимателно проучване, министърът ще открие, че тогава на власт беше неговата партия.

Опозицията изрази с викове задоволството си.

Андрю се изправи и стисна краищата на куфарчето със служебната поща, за да не се забелязва, че трепери от неудобство.

Някои от членовете на правителството бяха навели глави. Опозицията тържествуваше. В този момент му дойдоха наум думите на лорд Атли: „Когато те хванат натясно в парламента, признай си, извини се и си седни на мястото“.

Андрю изчака виковете да утихнат и тогава отговори.

— Министърът на външните работи ме беше предупредил, че всеки нов министър никога не забравя първото си отговаряне на въпроси пред парламента, сега съм готов да се съглася с него. — Той знаеше, че атмосферата в парламента може изведнъж да се промени и почувства, че бе успял да го постигне. Преди да си седне, добави: — На въпроса за телевизорите в „Кинрос Нърсинг Хоум“, поднасям извинения на почитаемия депутат на Еър за допуснатата грешка, обещавам да се заема със случая веднага и да му отговоря писмено до двайсет и четири часа.

— Браво, браво — ехтяха възгласи от неговите редици, а опозиционните бяха утихнали.

Господин Йънгър искаше отново да го прекъсне, но Андрю не отстъпи и той трябваше да си седне на мястото, защото председателят нямаше да му даде думата — вече минаваше три и деветнайсет.

Андрю изчака да настъпи тишина и тогава каза:

— Аз обвинявам баба си за това, че управляващият „Кинрос Нърсинг Хоум“ — предан консерватор, е бил привърженик на повишаването на пенсиите, а не на фалшивите субсидии, които никога не могат да са справедливи за всички.

Преди да се доизкаже, лейбъристите се разсмяха и всички глави от предните редове се обърнаха към новия министър, който продължи да стои на мястото си, докато в парламента настъпи тишина.

— Моята баба би била много доволна, ако научи, че тази администрация увеличи пенсиите с петдесет процента през трите години на управление.

Сега най-силно викаха от задните банки на лейбъристите, а опозицията се чумереше и мълчеше.

Стрелките на часовника показваха точно три и двайсет, когато председателят подкани за въпроси към правителствения юрисконсулт.

Андрю Фрейзър успя да набере политически актив и докато смехът ехтеше в парламента, един от депутатите в края на първите редове прекара пръсти през червената си коса и помисли: „Дали някога ще успея да достигна Андрю и да се справя с подобна ситуация?“. На последните банки на опозицията Саймън Кързлейк си каза, че трябва да внимава, когато реши да постави остър въпрос на Андрю Фрейзър.

 

 

След като правителственият юрисконсулт свърши с въпросите, Саймън излезе от парламента и тръгна към булевард „Уайтчапъл“. Пристигна няколко минути след четири часа. Съвещанието на борда на „Недъркоут енд Къмпани“ беше започнало. Седна тихо на мястото си и заслуша как Рони Недъркоут описва следващия голям удар.

Тази сутрин той беше подписал договор за петнайсет милиона паунда за мероприятия в първостепенен градски квартал. Това гарантираше доход от годишни ренти над един милион и сто хиляди през първите седем години от двайсет и една годишния срок на договора, с право за ревизиране на рентите през седем години.

Саймън го поздрави официално и попита дали този договор има връзка с намерението му да направи компанията държавна.

— Защо питаш? — отговори Рони.

— Защото продължавам да мисля, че трябва да се изчакат резултатите от следващите избори. Ако консерваторите спечелят, каквито са предвижданията, може условията за превръщането на компанията в държавна да се променят.

— Ами ако не спечелят, няма да издържа още дълго и ще се наложи да станем държавна.

— Аз не се противопоставям и на такова решение — каза Саймън.

Когато съвещанието завърши, отидоха в кабинета на Рони да се почерпят.

— Благодаря ти, че ме представи на Харолд Самуел и Луис Фридман — каза Рони. — Така сделката мина много по-гладко.

— Значи ли това, че мога да купя още акции?

Рони се поколеба за миг.

— Защо не? Ти си ги заслужи. Но само за десет хиляди. Не се увличай, Саймън, другите директори ще започнат да завиждат.

На път за болницата, откъдето щеше да вземе Елизабет, Саймън реши да изтегли нов заем срещу къщата на улица „Бофорт“, за да събере пари за новите акции. Реши да не безпокои жена си с тези подробности. След това мислено предвкуси перспективата консерваторите да спечелят следващите избори и вероятността да му бъде предложен пост в правителството. Това означаваше благоприятни условия за продажба на акциите и край на тревогите за образованието на синовете. Може би ще могат да си позволят и ваканция във Венеция, за която Елизабет толкова често говори.

Когато стигна болницата, Елизабет вече чакаше пред входа.

— Дано не закъснеем! — бяха първите й думи.

— Няма — каза Саймън, погледна часовника на таблото и зави по посока на улица „Бофорт“.

Пристигнаха пет минути преди да вдигнат завесите. Поводът беше участието на синовете им в училищно представление. Двамата увериха родителите си, че имат главни роли. Поставяха пантомима по Чарлс Кингсли, „Морските бебета“, в която Майкъл играеше роля на рак. Той не напусна сцената и лежа по корем през цялото време, без да каже абсолютно нищо. Питър, който цяла седмица наизустяваше ролята си, беше едно неубедително морско бебе, застанало на края на редица от дванайсет деца. Ролята му беше само от едно изречение: „Ако продължават така, големите ще изядат всичката риба в морето и за мен няма да остане нищо“. Царят на морето, Нептун, обърна властелински взор към него и каза: „Не вини мен, твоят баща е член на парламента“ — при което Питър наведе глава и се изчерви не по-силно от Елизабет, когато публиката пред тях се обърна усмихната към Саймън, който се притесни повече, отколкото ако бе в центъра на яростни дебати в парламента.

След това на чаша кафе директорът призна, че шегата е прибавена без одобрението на покойния Чарлс Кингсли. Когато Елизабет и Саймън се прибраха с децата у дома, настояха Питър да повтори още няколко пъти ролята си.

 

 

— Ако правителството направи завой в политиката и допусне паундът да девалвира, заместник-министърът би ли сметнал за възможно да остане в кабинета?

Реймънд Гулд застана нащрек, като чу въпроса на Саймън Кързлейк. Способността му да се справя със закона и натрупаните в миналото знания стигаха за всичко освен за съвсем ясен или напълно предпазлив опит за обвързване. Реймънд имаше ахилесова пета поради твърдо изразените си възгледи в „Пълна трудова заетост на всяка цена?“ — там нямаше никакъв намек, че правителството ще пристъпи към девалвиране на паунда. Отново и отново нетърпеливите депутати от последните редове щяха да търсят повод да се счепкват по този въпрос с него, но Саймън Кързлейк беше този, който срази своя опонент.

Седналият на първия ред Андрю веднага импровизира наум остър отговор в защита на колективната отговорност на правителството, но Реймънд Гулд отговори тромаво:

— Политиката на правителството на Нейно Величество е сто процента против девалвацията на паунда, ето защо такъв въпрос не е повдиган.

— Ще поживеем и ще видим — извика Кързлейк.

— Моля за тишина — обърна се председателят към Саймън, когато Реймънд си сядаше на мястото. — Уважаемият колега много добре знае, че не може да се обръща към парламента от мястото си. Има думата заместник-министърът.

Реймънд отново се изправи.

— Това правителство вярва в твърдия курс на паунда, което остава най-силната ни надежда за поддържане на безработицата на ниско ниво.

— Какво ще направиш, ако кабинетът разреши да се девалвира паундът? — попита Джойс на следващата сутрин, когато прочете в „Таймс“ отговора му на въпроса на Саймън Кързлейк.

Реймънд вече се готвеше за такава възможност. Силният долар, довел до рекордно ниво вноса, и в добавка големият брой стачки през лятото на шейсет и седма година станаха причина чуждите банки да питат кога, а не дали ще има девалвация.

— Ще трябва да си подам оставката — отговори той.

— Защо? Другите министри няма да го направят!

— Страхувам се, че Кързлейк е прав. Аз съм документирал позицията си и той само искаше да го потвърдя пред всички. Не се безпокой, Харолд няма да позволи да се девалвира паундът. Много пъти ми го е казвал.

— Достатъчно е веднъж да смени становището си.

 

 

През следващата седмица натискът върху паунда силно се увеличи и Реймънд започна да се страхува, че Джойс ще излезе права.

Андрю Фрейзър беше чел „Пълна трудова заетост на всяка цена?“ и я смяташе за сбито изразено убеждение, въпреки че не беше съгласен с всичко, написано вътре. Лично той беше за девалвация на паунда, но смяташе, че това трябваше да стане още през първата седмица след изборите, когато можеха да оставят отговорността пред вратата на торите, докато сега, след три години и две изборни победи, такова внушение би изглеждало оскърбително.

 

 

Времето за раждане наближаваше и Луиз ставаше по-едра с всеки изминал ден. Андрю гледаше да я предпази от всякакво напрежение, но този път реши да не прави никакви предварителни приготовления, защото мислеше, че необузданият му ентусиазъм беше допринесъл за предишните неприятности. Опитваше се да взема червената кутия колкото се може по-често у дома, но въпреки това много рядко се прибираше преди единайсет.

— Да се гласува всяка вечер в десет часа, а понякога след полунощ, е система, на която останалият свят не би подражавал — каза Андрю на Луиз след едно изтощително заседание на парламента. Той дори не си спомняше за какво бяха гласували, независимо че не си го призна пред нея. Но понеже никое правителство, на която и да е партия, не бе се замисляло сериозно над идеята да се ограничи работното време на парламента, „войските“, както наричаха депутатите от задните редове, продължаваха да пълнят коридорите всеки ден.

— Като необуздани деца — каза тя с упрек.

Когато влезе в болницата една седмица по-рано, Елизабет Кързлейк я увери, че няма причини за безпокойство и след два дни Луиз роди красива дъщеря.

Андрю беше на заседание в министерството, когато една медицинска сестра му телефонира и го поздрави по случай раждането на дъщеричката му. Той веднага извади от хладилника шампанско, което баща му бе изпратил, когато влезе в шотландския кабинет, и наля в пластмасови чаши шампанско на целия екип съветници.

— Все пак е по-добре, отколкото да пием направо от бутилките — пошегува се той, когато остави държавите служители и тръгна за болницата.

Когато пристигна, Андрю се зарадва, че Елизабет Кързлейк е на смяна. Тя го предупреди, че Луиз е още под въздействието на упойката след особено тежко цезарово сечение. Елизабет го заведе да види дъщеря си, поставена в камера под наблюдение.

— Няма причини за безпокойство — увери го отново Елизабет, — винаги вземаме такива мерки след цезарово раждане, защото правим рутинни изследвания.

Тя остави Андрю да се взира в големите синкави очи на дъщеря си и синкавочерната косичка, която по-късно може би щеше да се промени.

Той се измъкна един час по-късно, когато бебето заспа, и се върна в Дувър Хаус. Там направи второ празненство, но този път шампанското беше сервирано в кристални чаши.

Шампанското му помогна да заспи веднага дълбоко с една-единствена мисъл в главата, как да кръстят дъщеря си. Луиз беше предложила да я нарекат Клер.

Телефонът иззвъня няколко пъти, Андрю се събуди и вдигна слушалката. След разговора се облече трескаво и тръгна за болницата. Караше възможно най-бързо. Паркира колата и тръгна към познатото отделение. Елизабет Кързлейк го чакаше пред вратата. Тя изглеждаше уморена и разчорлена. Въпреки целия си стаж и опит й беше много трудно да обясни на Андрю какво се бе случило.

— Дъщеря ви почина. Преди четирийсет и пет минути сърцето й спря. Повярвайте, направихме всичко възможно.

Андрю се смъкна на пейката в коридора и няколко минути нищо не каза.

— Как е Луиз? — беше единственото, което можа да пророни.

— Още не сме й казали, не е излязла от упойката. Трябва да сте благодарни, че не видя бебето.

Андрю започна да тъпче силно, докато ходилата съвсем му изтръпнаха. Изведнъж спря.

— Аз ще й кажа — рече тихо той.

Остана да седи като вкаменен, по лицето му се стичаха сълзи. Елизабет седна до него, но не намери думи да го успокои. По-късно отиде да провери дали госпожа Фрейзър е готова да види съпруга си.

Луиз разбра веднага щом видя Андрю да влиза при нея. Мина повече от час преди да намери сили да проговори.

— Обзалагам се, че Алисън щеше да ти роди дузина синове — каза тя, опитвайки се да го накара да се усмихне.

— Да, но всичките щяха да бъдат грозни и глупави.

— Съгласна съм — каза Луиз, — но нямаше да е нейна вината.

И двамата се опитаха да се усмихнат.

Андрю се върна у дома малко след четири часа. Не можа да заспи до сутринта.

 

 

Големият оратор Йън Маклауд отбелязал веднъж, че първите две минути решават съдбата на оратора. Или приковава вниманието на парламента, или се обезверява, разсейва интереса на депутатите и много трудно може да го привлече след това. Когато Чарлс Сеймор беше поканен да направи заключителния коментар от името на опозицията след икономическите дебати, имаше чувството, че се е подготвил добре, и при все че не очакваше да спечели с доводите си правителствените бекбенчери, се надяваше пресата да отбележи, че е поставил в неудобно положение правителството и е спечелил спора. Правителството се вълнуваше от непрекъснатите слухове за девалвация и икономически проблеми. Чарлс беше сигурен, че сега е моментът да си създаде слава на оратор.

Парламентарните дебати започваха обикновено след три и половина, когато задаването на въпроси приключеше, но можеха да се забавят, ако има министерски изявления. Министърът, за чието министерство се отнася дискусията, произнася встъпително слово от около трийсет минути, след него говорителят на опозицията се обръща към парламента също за около трийсет минути. След това между четири и половина и девет часа има дебати и председателят се опитва добросъвестно и справедливо да дава думата на депутати с различна политическа принадлежност, които проявяват интерес към дебатите, а също и да спазва партийния и регионалния принцип. Изказванията на бекбенчерите се прекъсват, ако траят повече от петнайсет минути. Едни от паметните речи в парламента са продължавали от осем до девет минути, а някои от най-лошите са продължавали над тридесет минути.

В девет часа говорителят на опозицията прави последните обобщения и в девет и половина правителственият министър приключва дебатите.

Когато Чарлс се изправи за изказване, имаше намерение да притисне правителството с данни от икономическата му политика, за фаталните последици от евентуалната девалвация на паунда, за рекордната инфлация в съчетание с рекордни заеми и за изгубеното доверие към Великобритания, непознато досега.

Той се изправи в цял ръст и войнствено погледна към правителствените места.

— Господин председателю — започна той, — не искам да мисля…

— Не си прави труда и да говориш — извика някой от лейбъристките банки.

Избухна смях. Когато Чарлс се опита да се съвземе, проклинайки прекалената си самоувереност, започна отново с думите:

— Не мога да си представя…

— И въображение няма — чу се ново подвикване. — Типичен тори.

— … защо това предложение изобщо е поставено пред парламента.

— Сигурно не за да ни даваш урок по ораторство.

— Моля за ред — викна председателят, но беше твърде късно.

Аудиторията беше загубена за Чарлс и той се запъваше през цялото време на дългия трийсетминутен объркан коментар, следен само от председателя. Няколко депутати от първите банки бяха вдигнали краката си и дремеха. Бекбенчерите и от двете страни говореха помежду си в очакване на гласуването в десет часа. Проявяваха онова пълно пренебрежение, с което парламентът наказваше най-слабите оратори. На няколко пъти председателят прикани за тишина. Веднъж се опита строго да порицае шумните депутати.

— Ето как парламентът си печели репутация на безполезен. — Но призивите за ред не направиха впечатление на никого и разговорите продължиха.

В девет и половина Чарлс седна, изпотен от неудобство. Няколко от неговите бекбенчери неубедително извикаха „браво, браво“.

Когато министърът от правителството подхвана заключителното слово, той определи коментара на Чарлс като един от най-емоционалните, които е чувал в дългата си кариера. Той вероятно преувеличаваше, но ако се съдеше по израза върху лицата на депутатите от опозицията, тяхното мнение не беше много по-различно.