Джефри Арчър
Пръв между равни (8)

7.

Чарлс закара жена си рано в Аскот, за да избегне натовареното движение по-късно през деня. С аристократичната си осанка Чарлс Сеймор бе роден да носи фрак и цилиндър. Фиона си беше сложила шапка, която на главата на не толкова самоуверена жена би изглеждала смешна. Макфърланд ги беше поканил на конните състезания този следобед. Когато пристигнаха, сър Робърт ги чакаше в своята ложа.

— Сигурно рано сте тръгнали — каза Чарлс.

— Преди около половин час — отговори той засмян, забелязвайки скептичната усмивка на Фиона.

— Тук пристигам винаги с хеликоптер — обясни той.

Обядваха омари, за десерт ягоди и шампанско, което келнерът непрекъснато им доливаше. Чарлс може би нямаше да пие толкова, ако не бе улучил печелившите коне в първите три надбягвания. При петото седя отпуснат на стола в дъното на ложата си и само шумът на публиката му пречеше да се унесе в дрямка.

Ако не бяха чакали наздравицата за довиждане след последното състезание, може би щеше да се размине с произшествието. Чарлс съвсем беше забравил, че домакинът се връща с хеликоптер.

Дългият поток коли след Уиндзор Грейт Парк и по целия обратен път за магистрала М4 го изнерви. Когато се добра до магистралата, Чарлс превключи на четвърта и даймлерът полетя напред. Той не забеляза полицейската кола, докато не чу сирената и не му посочиха да се изтегли встрани и да спре.

— Дръж се любезно, Чарлс — пошепна Фиона.

— Не се безпокой, момичето ми, зная как да се оправям със закона — и спусна стъклото откъм своята страна, за да се обърне към приближаващия полицай.

— Имате ли представа кого спирате, лейтенант?

— Не, сър, но бих искал да ме последвате…

— Няма да го направя, лейтенант, аз съм депутат и…

— Престани — пошушна му Фиона. — Престани да се правиш на глупак.

— … няма да позволя да ме третират…

— Имаш ли представа колко помпозно звучиш?

— Бъдете любезен да ме придружите до управлението, сър.

— Искам да говоря с адвоката си.

— Разбира се, сър, щом стигнем в полицейското.

Когато пристигнаха в полицията, той вече не можеше да върви по права линия и отказа да даде кръвна проба.

— Аз съм член на парламента, депутат съм на Съсекс Даунс.

„Това няма да ти помогне“, мислеше Фиона, но той не беше в състояние да слуша съвети и само настояваше да говори с адвоката си.

В началото Йън Киминс говори с него спокойно, след това твърдо и Чарлс се съгласи да се подчини на изискванията на полицията.

След като даде писмени показания, Фиона го закара у дома. Тя се молеше само глупостта му да остане неотбелязана в пресата на следващия ден.

 

 

Андрю купи дори и футболна топка, но я скри от Луиз. С напредване на бременността слабото й тяло се изду обезпокоително. Андрю допираше ухо до издутия корем, мъчейки се да долови биенето на малкото сърчице. „Сигурно ще стане страничен нападател“, пошегува се той.

— Може да е тя и да стане център-нападател — предложи свое мнение Луиз, — ще представя фамилията по женска линия.

— Ако той реши да стане център-нападател, ще играе за „Хъртс“ — увери я Андрю.

— Мъжки шовинизъм — възкликна Луиз зад гърба му, когато той тръгваше за камарата.

Докато стигне до Уестминстър, нетърпеливият баща прехвърляше наум имената Джейми, Робърт, Хектор, Йън и се спря на Робърт. Кимна на полицая до вратата на Ню Палас Ярд и се учуди, когато познатата фигура се втурна към него.

Андрю завъртя надолу дръжката на страничното стъкло.

— Какво има?

Той вероятно щеше да наруши всички ограничения за скорост по пътя към Марбъл Арч, ако нямаше задръстване. Андрю непрекъснато се молеше да стигне навреме, но и не му излизаше от ума, че Луиз едва е излязла от шестия месец. Когато накрая се добра до болницата, дежурната лекарка не го пусна при нея.

— Как е Луиз? — бяха първите му думи.

Младата лекарка се поколеба и след това каза:

— Съпругата ви е добре, но загубихте бебето. Много съжалявам.

Андрю почувства, че цялото му тяло отпада. „Благодаря на Бога, че тя е добре“, си каза той.

— Страхувам се, че няма да можете да я видите, докато е под въздействието на упойката.

— Разбира се, докторе — каза Андрю, като се опитваше да прочете името на ревера на бялата й престилка.

— Това няма да попречи да имате други деца — успокои го внимателно лекарката, преди още да е попитал.

Андрю въздъхна с облекчение. Крачеше напред-назад по коридора, без да забелязва времето, когато лекарката се върна и каза, че може да влезе при съпругата си.

— Дано не си много разочарован — бяха първите й думи.

— Не ставай глупава — ще имаме най-малко дузина деца, преди да сме си омръзнали — пошегува се той и я хвана за ръката.

Тя се опита да се засмее.

— Познаваш ли съпруга на лекарката ми?

— Нямам представа кой е.

— Саймън Кързлейк.

— Господи, наистина. Много способно момче. Виж какво, моме — каза той, употребявайки нарочно груб шотландски акцент, — като си починеш някой и друг ден, ще станеш като нова, гарантирам ти го.

— Ами ако не стана?

— Ще се примиря със старата. И обещавам, щом те пуснат от това място, още първия уикенд отиваме в Южна Франция.

 

 

— Не го харесваш, защото произхожда от Ийст Енд — каза Саймън, когато тя дочете писмото.

— Не е истина — отговори Елизабет. — Не го харесвам, защото не ми вдъхва доверие.

— Но ти си го виждала само два пъти.

— И веднъж щеше да е достатъчно.

— Виж, мога само да кажа, че съм впечатлен от огромната империя, която е успял да изгради през последните десет години. Честно казано, предложението не е за отхвърляне — каза Саймън, пъхайки писмото в джоба си.

— Зная, че няма да е лошо да имаме малко повече пари, но не и на всякаква цена, Саймън.

— Не мога да очаквам много такива предложения — продължи той, — честно казано, имаме нужда от пари. Твърдението на някои хора, че всеки парламентарен член от торите има някаква доходна синекурна длъжност и две-три директорски, е пълен блъф и ти го знаеш. Нито едно сериозно предложение не ми е правено, откакто съм в парламента и допълнителни две хиляди паунда годишно само за да присъствам веднъж месечно на съвещание на борда на директорите, ще ми дойдат добре дошли.

— И какво друго?

— Какво искаш да кажеш с това „какво друго“?

— Какво друго очаква от теб господин Недъркоут за неговите две хиляди паунда? Не се прави на наивен, Саймън, той не ти предлага тези пари на тепсия, без да е сигурен, че ще получи още нещо в замяна.

— Ами може би заради връзките ми и влиянието ми сред някои хора…

— Бас държа, че не е само това.

— Ти просто си предубедена, Елизабет.

— Аз просто съм против всичко, което може в далечно бъдеще да попречи на кариерата ти, Саймън. Бори се, но никога не жертвай честността си, както често обичаш да казваш на избирателите си в Ковънтри.

 

 

Две седмици по-късно, в петък сутринта, Андрю и Луиз тръгнаха за летището само с един куфар. Когато затваряше външната врата, Андрю чу телефона да звъни.

— Няма никой — извика той пред вратата, — ще се върнем в понеделник.

Беше направил резервация в хотел „Коломбе д’Ор“, сгушен в подножието на хълмовете Сен Пол в Южна франция. Андрю бе решил да измъкне Луиз от Лондон и да й осигури малко слънце и почивка.

Известният стар хотел беше всичко, което брошурата обещаваше. По стените висяха картини на Пикасо, Моне, Мане, Утрильо — всичките подарени на притежателката, госпожа Рьокс, преди много години срещу подслон и храна по време на престоя на художниците в хотела. Когато се изкачваше по витата стълба, Луиз едва не събори един „Мобил“ на Калдър, а след това една картина на Кирбе, окачена над леглото. Но всъщност леглото от шестнайсети век, с четири колони се оказа най-впечатляващо и привлекателно. Много скоро разбраха, че то е с изключителен матрак, причина за успиването на всички, които го ползваха.

Храната беше забележителна и за да могат да огладнеят и да й се насладят, те се разхождаха по зелените хълмове всеки ден. Трите дни без радио и телевизия, без вестници и телефон ги освежиха и бяха готови за срещата в Лондон в понеделник сутринта. Заклеха се, че скоро отново ще дойдат тук.

Едва когато самолетът им се приземи на Хийтроу, почувстваха, че отпуската е свършила. Минаха двайсет минути, докато докарат подвижната стълба пред вратата на самолета. След това претъпкан автобус ги закара до терминала, който им се стори километри далеч, последва маршировка в кръг през митническата проверка. Багажът им излезе между последните, независимо че билетите им бяха за първа класа. И накрая таксито едва успя да пропълзи през сутрешното натоварено движение до дома им. Единственото, което Луиз можа да каже, беше, че има нужда от нова почивка. Когато Андрю вкара ключа в секретната брава, чу телефонът да звъни.

— Дано не е звънял през целия уикенд — каза Луиз.

Андрю вдигна слушалката точно когато отсреща затвориха.

— Току-що се разминах с някого — каза Андрю и вдигна насъбралата се поща от пода до вратата. Струваше му се, че се е върнал от Франция преди една седмица.

— Време е да се преоблека и да тръгвам за парламента — каза той, поглеждайки часовника си.

— Как ли е оцеляла страната без теб? — закачи го Луиз.

Когато телефонът отново иззвъня, Андрю току-що бе излязъл от банята.

— Би ли вдигнала, Луиз? — извика Андрю. Миг по-късно я чу да тича по стълбите нагоре.

— Андрю, търсят те от кабинета на министър-председателя.

Андрю се втурна мокър и гол към банята и вдигна оттам слушалката.

— Андрю Фрейзър на телефона.

— Обаждаме се от „Даунинг стрийт“ — каза важен глас. — Министър-председателят се опитва да се свърже с вас от петък сутринта.

— Съжалявам — заведох съпругата си в провинцията за почивните дни.

— Така ли, сър? — каза гласът, без изобщо да проличи, че това го интересува. — Мога ли да кажа на министър-председателя, че ще разговаряте с него?

— Разбира се — каза Андрю и направи гримаса към отражението си в огледалото. Сигурно си беше лепнал най-малко три кила отгоре, трябва да играе четири пъти скуош през тази седмица и да минава без вино на обяд.

— Андрю?

— Добро утро, господин министър-председателю.

— Тъжна новина за Хю Маккензи.

— Да, сър — автоматично отговори Андрю.

— В навечерието на последните избори ме предупредиха, че не е добре със сърцето, но той настоя да продължи. Предложих на Брус да стане министър на външните работи на Шотландия и Ангъс да заеме неговото министерско място. И двамата искат ти да станеш заместник-министър — какво ще кажеш?

— С най-голямо удоволствие, господин министър-председателю — заекна от притеснение Андрю след това неочаквано предложение.

— Добре. Между другото, не очаквай да намериш в червената си кутия билети за „Коломб д’Ор“, така че, надявам се, Луиз да се е възстановила.

Отсреща затвориха.

Знаеха къде е бил, но премиерът го беше оставил на спокойствие.

Първото официално задължение на Андрю Фрейзър като заместник-министър на външните работи в шотландския кабинет беше погребението на Хю Маккензи.

 

 

— Само си помисли, Саймън — каза Рони, като наближиха заседателната зала. — Две хиляди паунда може да ти бъдат от полза, но ако ги вложиш в акции на компанията, ще имаш възможност да направиш малък капитал.

— Каква имаш предвид? — попита Саймън. Той закопча копчето на блейзъра си и се опита да скрие вълнението си.

— Ти се оказа много полезен за компанията. Някой от гостите, които доведе на обедите, не биха ме пуснали да мина покрай входните им врати даже. Ще ти ги продам по номинална стойност… можеш да вземеш 50 000 акции по един паунд и когато станем държавна компания, ще направиш удар.

— За мен не е много лесно да събера 50 000 паунда, Рони.

— Когато банковият инспектор прегледа сметките на компанията ми, ще бъде щастлив да ти отпусне такъв заем.

В Мидланд Банк провериха баланса на „Недъркоут енд Къмпъни“, инспекторът по кредитите беседва със Саймън и банката се съгласи да отпусне заема, при условие че депозира акциите в тяхната банка.

Колко грешеше тогава Елизабет, помисли Саймън, когато „Недъркоут енд Къмпъни“ удвои печалбите си същата година и той донесе копие от годишния баланс, за да го покаже на жена си.

— Изглежда добре — призна жена му. — Но това все още не значи, че имам доверие на Рони Недъркоут.

 

 

Когато получи обвинителния протокол, Чарлс попълни името си, без да отбелязва, че е член на парламента. В графата „професия“ написа „банкер“.

Чарлс Сеймор беше шести в списъка тази сутрин. От името на неявилия се клиент Йън Киминс се извини на съдията и каза, че това няма да се повтори. Осъдиха Чарлс да плати глоба от петдесет паунда и му отнеха книжката за шест месеца. Целият съдебен процес трая само четири минути.

Адвокатът се обади на Чарлс по-късно същия ден. Той му благодари за разумния съвет и си помисли, че леко се е отървал. Не можеше да не си припомни колко нападки във вестниците трябваше да понесе лейбъристкият външен министър Джордж Браун за подобен инцидент пред хотел „Хилтън“.

Фиона имаше свой адвокат.

Посред скучния летен сезон вестниците бяха жадни за новини. Когато се гледа делото на Чарлс, в залата имаше само един репортер и дори сам се изненада по-късно от интереса на читателите към сензационната му новина. Снимката на Чарлс, направена съвсем дискретно пред дома му, сега грееше от страниците на вестниците. Заглавията гласяха: „Отнета шофьорската книжка за шест месеца на графски син за шофиране в пияно състояние“, „Гуляй на депутат след конни състезания в Аскот завършва с голяма глоба“. Дори „Таймс“ отбеляза случая в рубриката „Новини от страната“. Същия ден до обяд от всички вестници се опитваха да се свържат с Чарлс. Главният организатор на торите — също. Когато накрая се свърза с Чарлс, той го посъветва съвсем кратко и по същество. Един заместник-министър на правителство в сянка може да преживее такъв скандал само веднъж. Никога два пъти.

— Каквото и да става, недей да караш кола следващите шест месеца и никога не шофирай, когато си пил.

Чарлс се подчини и след спокоен уикенд в провинцията се надяваше да не чуе повече за случилото се. Тогава погледът му попадна върху заглавие на първа страница на „Съсекс Газет“: „Депутат изправен пред съдебно обвинение“. Госпожа Бленкинсоп, председателката на женския обеден клуб, го обвиняваше не за каране на кола в пияно състояние, а за умишлено заблуждаване. Депутатът Чарлс Сеймор й отказал поканата да изнесе слово на официалния годишен обяд на клуба.

 

 

Реймънд беше толкова свикнал на тази длъжност да получава папки с надпис „Секретно“, „Лично“ или понякога „Само за ваше сведение“, че изобщо не се замисли над писмото с надпис: „Поверително“, „Секретно“, „Лично“ — дори помисли, че е написано неграмотно. Той го отвори, докато Джойс вареше яйца за закуска.

— Четири минути и четирийсет и пет секунди, точно както ги искаш — каза тя и постави две яйца в чинията пред него. — Добре ли си, скъпи? Бял си като платно.

Реймънд бързо се окопити и пъхна писмото в джоба, после погледна часовника си.

— Нямам време за второ яйце — каза той. — Вече закъснях за съвещанието на кабинета, трябва да бягам.

Странно, помисли Джойс, като видя съпруга си забързан към вратата. Съвещанията на кабинета не започваха преди десет, а той дори и не обели първото яйце. Тя седна и бавно изяде закуската на съпруга си, чудейки се защо ли забрави цялата поща на масата?

Щом седна на задната седалка в служебната кола, Реймънд прочете отново писмото. То не беше дълго.

Скъпи Малкълм,

Много съм доволна от преживяното с теб онази вечер. Петстотин паунда ще ми помогнат да го забравя веднъж завинаги.

С обич, Манди.

P. S. Скоро ще ти се обадя.

Пак го прочете и се опита да събере мислите си. Нямаше адрес на листа, нито на плика имаше печат откъде е изпратено.

Като стигна пред министерството, той остана още няколко минути в колата.

— Добре ли сте, сър? — попита обезпокоен шофьорът.

— Добре, благодаря — отговори Реймънд, изскочи от колата и тичешком стигна до кабинета си. Като мина покрай бюрото на секретарката, подвикна: — Никой да не ме безпокои.

— Нали няма да забравите за съвещанието на кабинета в десет, сър?

— Не — отговори той остро и блъсна вратата след себе си.

Седна на бюрото, опита се да се успокои и да си представи какво би посъветвал като адвокат свой клиент, ако се обърне към него при такъв случай. Първо, да се консултира с възможно най-добър адвокат. Реймънд помисли, че двамата най-добри адвокати в Лондон са Арнолд Гудман и сър Роджър Пелам. Гудман беше твърде популярен за вкуса на Реймънд, докато Пелам беше добър колкото него, но фактически непознат за широката публика. Той си определи среща с Пелам още същия следобед.

Реймънд почти не си отвори устата на съвещанието на кабинета, но никой не обърна внимание, тъй като всичките искаха да изложат собствените си виждания. Щом свършиха, Реймънд бързо напусна сградата и взе такси до „Хай Холбърн“.

Сър Роджър се изправи зад огромното си викторианско бюро и поздрави младия заместник-министър.

— Зная, че сте много зает, Гулд — каза Пелам, като седна на черния кожен стол зад бюрото, — и няма да ви губя времето. Кажете какво мога да направя за вас.

— Много любезно, че се съгласихте да ме приемете толкова бързо — започна Реймънд и без нито дума повече подаде писмото.

— Благодаря ви — учтиво каза адвокатът, намести очилата и прочете три пъти писмото, без да направи никакъв коментар.

— Изнудването е нещо, което всички мразим — започна той, — но трябва да ми разкажете цялата истина, без да пропускате никаква подробност. Помнете, че съм на ваша страна. Можете да си спомните от практиката на адвокат в какво неблагоприятно положение можем да изпаднем, ако знаем само половината факти.

Пелам допря върховете на пръстите си, оформяйки малък покрив пред носа си и изслуша много внимателно разказа на Реймънд за случилото се онази вечер.

— Възможно ли е някой друг да ви е видял? — беше първият въпрос на Пелам.

Реймънд помисли и кимна.

— Да — каза той. — Да, страхувам се, че точно така стана, разминахме се с едно момиче по стълбището.

Пелам прочете още веднъж писмото.

— Моят първи съвет — той гледаше Реймънд в очите и говореше преднамерено бавно, — независимо че няма да ви хареса, е да не правите нищо.

— Но какво ще стане, ако се обърне към пресата?

— Тя при всички положения ще влезе във връзка с някой вестник, дори да й платите 500 паунда или колкото пъти по 500 паунда можете да си позволите. Не си въобразявайте, господин Гулд, че сте единственият изнудван министър. Всеки хомосексуалист в парламента живее в постоянен страх. Това е като игра на криеница. Много малко хора освен светците нямат какво да крият. Проблемът е, че любопитното общество иска да узнава тайните на хората. — Реймънд продължаваше да мълчи и се опитваше да скрие безпокойството си. — Телефонирайте ми незабавно, като получите следващото писмо, ще ви дам домашния си телефон — каза Пелам, записвайки телефона на листче.

— Благодаря ви — каза Реймънд, облекчен, че поне е споделил тайната си с някого.

Пелам стана от бюрото и изпрати Реймънд до вратата.

— Сигурно ще се радвате да видите „Йоркшир“ шампион по крикет в графството — каза той, като вървяха по дългия коридор.

Реймънд не отговори нищо. Ръкуваха се официално за довиждане, когато стигнаха външната врата.

— Ще чакам да се обадите — каза Пелам. Жалко, съжаляваше, че не прояви никакъв интерес към крикета.

Реймънд напусна кантората на адвоката в по-добро настроение, но му се видя трудно да се съсредоточи върху работата си, а през нощта спа неспокойно. Като прегледа сутрешните вестници, се ужаси, че бяха отделили много място на малкия грях на Чарлс Сеймор. Какво забележително събитие щяха да направят от неговото приключение. Когато дойде пощата, той затърси трескаво плик с познатия неграмотен почерк. Намери го под „Американ Експрес“. Отвори плика. Същата ръка бе написала и това писмо, но този път искаше петстотинте паунда да се изпратят на агент по печата в Пимлико. Сър Пелам се срещна със заместник-министъра след един час.

Независимо от подновеното искане, адвокатът му даде същия съвет.

 

 

Андрю Фрейзър не престана да се мести от град на град, защото шотландският кабинет трябваше да докладва присъствието си в Единбург и Глазгоу, както и в Лондон. Луиз нито един път не се оплака. Тя не беше виждала съпруга си толкова щастлив. Единствен момент на удовлетворение за Андрю през първите три месеца на този пост беше, когато намери за необходимо да изпрати писмо до баща си с обръщение: „Скъпи сър Дънкан“, в което обясняваше защо не се е вслушал в съвета му за проекта Хайланд и Исландия. Андрю беше особено доволен от констатацията: „Отделих достатъчно време, да изслушвам и двете спорещи страни“.

Когато вечерта се отпусна в любимото си кресло с голямо уиски в ръка, Луиз му каза, че пак е бременна.

— Кога ли съм намерил време? — попита той, взимайки я в обятията си.

— Може би в онзи половин час между срещата ти с норвежкия министър по риболова и обръщението ти към конференцията по петрола в Абърдийн?

 

 

Когато през октомври конференцията на Асоциацията на консерваторите в Съсекс Даунс наближи, Чарлс с удоволствие разбра, че госпожа Бленкинсоп е изтеглила съдебния си иск. Местната преса се опита да раздуха случая, но националната беше затрупана с материали от катастрофата в Абърфан, при която бяха загинали 116 деца. Нито един редактор не можа да намери място за Съсекс Даунс.

Пред Асоциацията Чарлс произнесе добре обмислено слово и то бе посрещнато много добре. Не му отправиха нито един неудобен въпрос.

Преди да се сбогуват и да си тръгнат с Фиона, Сеймор дръпна председателя настрана и го попита:

— Как успя да ме отървеш?

— Обясних на госпожа Бленкинсоп — отговори председателят, — че ако съдебният иск не е оттеглен до конференцията, ще бъде страшно трудно да убедя депутата да подкрепи предложението ми за удостояването й с наградата „Офицер на Британската империя“ за големи заслуги към партията. Нали няма да ти е много трудно да свършиш тази работа, Чарлс?

 

 

При всяко позвъняване на телефона Реймънд мислеше, че го търсят от пресата и че ще го попитат познава ли лице на име Манди. Често се случваше журналисти да му телефонират, но се интересуваха единствено от последните данни за безработицата в страната или за отношението му към девалвацията на паунда, с намерение да го цитират в пресата.

Първият журналист, който попита Реймънд за момичето със западноиндийски акцент на име Манди, беше Майк Моли от „Дейли Мирър“.

— Нямам какво да кажа по въпроса. Моля ви, обърнете се към адвоката ми, сър Роджър Пелам — кратко отговори заместник-министърът. В момента, в който затвори телефона, се почувства отмалял.

Няколко минути по-късно, когато телефонът пак иззвъня, Реймънд не беше помръднал. Вдигна слушалката с трепереща ръка. Пелам потвърди, че Моли е говорил с него.

— Предполагам, не сте коментирали случая — каза Реймънд.

— Напротив — отговори Пелам. — Казах му истината.

— Какво? — избухна Реймънд.

— Бъди благодарен, че е попаднала на честен журналист, защото очаквам да пропусне случая. На улица „Флийт“ не са само банда лайнари, за каквито всички ги мислят — нетипично за него се изрази Пелам и добави, — те също мразят подкупни полицаи и изнудвачи. Не мисля, че ще видиш нещо утре в пресата.

Сър Роджър Пелам грешеше.

На следващата сутрин Реймънд Гулд се беше изправил пред местната вестникарска будка още преди пет и половина и изненада собственика, като поиска „Дейли Мирър“. Видя снимката си, отпечатана на пета страница, и цитирано своето изказване: „Девалвацията не е способ, който бих подкрепил, когато нивото на безработицата продължава да е толкова високо“, фотографията към статията беше извънредно хубава и той се почувства поласкан.

 

 

Саймън Кързлейк много внимателно обмисли думите на министъра за девалвацията в „Таймс“ и забеляза твърдата позиция на Реймънд Гулд по отношение на оформящата се неизбежна правителствена политика.

Саймън вдигна глава от вестника и започна да обмисля хватка, с която да хване Гулд. Ако успееше да накара министъра да се ангажира отново и отново пред парламента с тази си позиция, разбираше, че когато неизбежното дойде, Гулд ще бъде принуден да си подаде оставката. Саймън постави въпросителен знак на статията, после започна да чете политическите рубрики.

Новината за девалвацията беше причина торите да поведат с осем процента при изследване на общественото мнение и независимо от мнозинството си от деветдесет и пет места в камарата, правителството фактически изгуби при гласуването предишния ден. Все пак Саймън не можа да предизвика общи избори поне през следващите две години.

В сферата на бизнеса Саймън посъветва Рони Недъркоут да не търгува с акциите си на борсата, докато торите не вземат властта.

— Климатът ще бъде много по-благоприятен тогава — увери го той.

 

 

След шест месеца Чарлс Сеймор седна отново зад волана и беше доволен. Снизходително се усмихна, когато Фиона му показа направената пред Бъкингамския дворец от репортери на „Съсекс Газет“ снимка на щастливата госпожа Бленкинсоп, удостоена със званието „Офицер на британската империя“.

Шест месеца след първата среща със сър Роджър Пелам Реймънд получи сметката за извършената адвокатска услуга — 500 паунда. Той изпрати чека по пощата в пакет с обратна разписка, в който бе поставил екземпляр от своята нова книга, наскоро публикувана от Уиздън.