Джефри Арчър
Пръв между равни (7)

6.

В повечето демократични страни на новоизбрания лидер му се дава време да обяви каква политика ще следва и на кого ще възложи да я изпълнява. В Англия членовете на парламента сядат до телефоните веднага след обявяване на резултатите от изборите и четирийсет и осем часа чакат обаждане. Ако им се обадят през първите дванайсет часа, значи ще ги поканят да участват като членове на кабинета, следващите дванайсет часа са за министрите, третите дванайсет са за заместник-министрите и последните дванайсет часа са за парламентарните секретари на министрите от кабинета. На когото не позвънят по телефона, остава на задните банки.

Андрю изобщо не си направи труда да стои до телефона. А в обедните новини на Би Би Си съобщиха, че Хю Маккензи е издигнат от министър на Шотландия в министър на външните работи за Шотландия с място в правителството. Двамата с Луиз решиха да прекарат спокойно почивните дни в Авимор, той да си почине и да превземе други височини, преди да се върне в парламента, тя — да прави планове за предстоящата им сватба.

Андрю трябваше да пътува безброй пъти, за да убеди Луиз, че това, което се случи в Бут Хаус, не е поредното мимолетно увлечение, а трайно чувство. Една-единствена неделя той не можа да отиде до шотландската столица. Тогава Луиз дойде при него в Лондон. Андрю разбра, че тя вече не се съмнява в него. В миналото щом постигнеше целта си, интересът му започваше да намалява. Сега обаче любовта му към „малкото крехко създание“, както се изразяваше майка му, продължаваше да се засилва.

Независимо че беше висока само метър и шейсет, тя беше толкова слаба, че изглеждаше много по-висока. Високите мъже се навеждаха към нея, за да видят по-добре големите й сини очи и постоянно усмихнатото й лице.

— Ядеш като прасе, а си тънка като точилка. Не зная как го правиш — роптаеше Андрю една вечер, докато се хранеха. Той редовно играеше скуош и три пъти седмично ходеше на плуване, за да поддържа стегнато тежкото си тяло. Андрю видя с възхищение и с малко завист дяволитото пламъче в очите, когато Луиз без задръжки си взе още една порция от сладкиша.

Независимо че бе възпитана в строго калвинистко семейство, където никога не се говореше за политика, Луиз бързо разбра механизма на управление на страната и скоро вече спореше с увлечение до късно вечер със сър Дънкан. В началото той лесно печелеше точки пред нея, но не след дълго трябваше да отговаря на настоятелните й въпроси с все по-добре обосновани аргументи, а понякога и това не я задоволяваше.

До деня на изборите Луиз напълно прие идеите на Андрю. Бедняшките улички в някои части на Единбург Карлтън, по които досега кракът й не беше стъпвал, накараха сърцето й да се свива от болка. Като всеки новопокръстен тя стана ревностна политическа привърженичка на своя мъж и започна с опит да подработва целия Форсайтов клан. Дори плати дванайсет шилинга и стана член на шотландската лейбъристка партия.

— Защо го направи? — попита Андрю, без да прикрива задоволството си.

— Защото съм против смесените бракове — отговори тя.

Андрю беше приятно изненадан и много доволен от интереса, който тя проявяваше, и виждаше как недоверието на подозрителните избиратели към „богатата лейди“ скоро се превърна в привързаност.

„Бъдещият ти съпруг ще стане министър на Шотландия“, казваха много от избирателите, когато я виждаха по тесните разбити улици.

— Искам да живея на „Даунинг стрийт“, а не в Бут Хаус — довери й се веднъж Андрю. — Но при всички положения трябва да стана заместник-министър.

— Това може да се случи в най-близко бъдеще.

— Не докато Хю Маккензи е външен министър на Шотландия — каза той убедено.

— Да върви по дяволите Маккензи — възмути се тя. — Сигурно някой от колегите му в кабинета ще има смелост да предложи да му станеш личен секретар. — Въпреки сантименталната убеденост на Луиз телефонът не позвъня.

 

 

Реймънд Гулд замина от Лийдс веднага след като приключи преброяването, и остави Джойс сама да направи традиционната обиколка с кола на избирателния район в знак на благодарност към избирателите.

На следващия ден, когато не седеше до телефона, Реймънд обикаляше наблизо и нервно побутваше очилата на носа си. Първо се обади майка му, за да го поздрави.

— За какво, да не си чула нещо?

— Не, скъпи — каза тя, — исках само да ти кажа колко се радвам, че си увеличил броя на поддръжниците.

— О-о.

— И да ти кажа колко съжаляваме, че не те видяхме преди да тръгнеш, особено като знаем, че си минал покрай магазина.

Искаше му се да й каже: „Не започвай пак, мамо“.

Второто обаждане беше на колега, който го попита дали са му предложили пост.

— Нищо досега — каза той, след което научи за повишението на колегата си.

Третото обаждане беше на приятелка на Джойс.

— Кога ще се върне? — прозвуча ирландският й акцент.

— Нямам представа — отговори Реймънд, нетърпелив да освободи линията.

— Тогава ще се обадя пак след обяд.

— Добре — каза Реймънд и постави обратно слушалката. Отиде в кухнята да си направи сандвич със сирене, но не намери сирене и си намаза стар хляб с масло от три седмици.

Ядеше втора филия, когато телефонът иззвъня.

— Реймънд?

Дъхът му спря.

— Ноел Брустър е на телефона.

Реймънд въздъхна, като позна гласа на пастора.

— Би ли прочел втората проповед от Библията, когато дойдеш следващия път в Лийдс? Ние се надявахме тази сутрин да я прочетеш — скъпата ти съпруга…

— Да — обеща той. — Първата неделя, когато дойда в Лийдс.

Телефонът иззвъня веднага щом го затвори.

— Реймънд Гулд? — попита непознат глас.

— На телефона.

— Почакайте за момент, министър-председателят иска да говори с вас.

Реймънд чакаше. Входната врата се отвори и той чу гласа на Джойс:

— Аз съм, сигурно нищо не си намерил за ядене, миличък.

Тя влезе в дневната при него.

Без да я поглежда, той й направи знак да мълчи.

— Рей — каза гласът отсреща.

— Добър ден, господин министър-председател — отговори сковано Реймънд, с което подчерта йоркширския си акцент.

— Надявам се, ще можеш да участваш в новия кабинет като заместник-министър на труда?

Реймънд си отдъхна. Точно на такава длъжност се надяваше.

— С най-голямо удоволствие, господин министър-председателю.

— Добре, това ще накара профсъюзните лидери да се позамислят малко. — От другия край на линията прекъснаха.

Най-после, след третия разговор, Реймънд Гулд — заместник-министърът на труда, седна спокойно в едно кресло.

Когато на следващия ден излезе за работа, пред дома му го чакаше шофьор, застанал до блестящ нов черен остин уестминстър. За разлика от неговия сънбийм втора ръка, този автомобил светеше на утринната светлина. Задната врата беше отворена и Реймънд се качи, за да го откарат в министерството. Трябва да съм благодарен, че той знае къде ми е министерството, помисли си Реймънд, седнал сам на задната седалка. Видя до себе си червена кутия с размера на голямо куфарче и със златен надпис отстрани: „Заместник-министър на труда“. Реймънд завъртя малкия ключ и сега разбра какво е чувствала Алиса в страната на чудесата, когато е влязла в заешката дупка. Кутията беше пълна с папки, подвързани с кожа. Отвори първата и прочете заглавието: „Правителствен план от пет точки за поддържане на броя на безработните под един милион“. Той веднага зачете напечатания документ.

 

 

Когато във вторник Чарлс Сеймор отиде в камарата, на таблото за съобщения го чакаше бележка от кабинета на главния партиен организатор. Депутат от комисията по жилищното строителство и органите на местното управление беше изгубил мястото си след общите избори и Чарлс щеше да заеме второ място на банката на опозицията.

— Свърши със защитата на горите. Сега ще се занимаваш с по-важни неща — засмя се главният партиен организатор. — Замърсяването на околната среда, недостигът на питейна вода, изгорелите газове…

Чарлс се усмихваше весело, като минаваше край камарата, кимаше на стари колеги, забеляза и много нови лица. Той не спря да говори с никого от тях, защото не беше сигурен дали са консерватори или лейбъристи, а като имаше предвид резултатите от изборите, сигурно повечето от тях бяха социалисти. Портиерът му подаде бележка от избирател, който го чакал в централния коридор. Чарлс побърза да разбере какъв е проблемът. Разминаваше се с колеги, които имаха уморен вид. Трябваше да мине много време, преди да бъде предложена отново служба на много от тях, други пък знаеха, че са за последен път министри. Както беше казал Макмилън, дори най-блестящата политическа кариера завършва със сълзи.

Но сега, на трийсет и пет години Чарлс не мислеше за това, а се приближи до чакащия избирател. Оказа се червендалест учител от Хаундс, който беше пропътувал пътя до Лондон, за да изкаже възмущението си от предложения от група депутати закон, забраняващ лова на зайци. Чарлс изслуша петнадесетминутния монолог и увери своя избирател, че всеки такъв закон е обречен на провал по липса на парламентарно време. Учителят от Хаундс си тръгна щастлив и Чарлс се върна да прегледа пощата в кабинета си.

Фиона му беше напомнила да изпрати 800-те благодарствени писма до партийните работници, които бяха доблестни радетели на партията, но все пак имаха нужда от похвала и внимание. Той изохка.

— Мисис Бленкинсоп, председателка на Съсекския женски обеден клуб, иска да им изнесете доклад тази година — доложи секретарката, когато той седна на бюрото си.

— Съгласен съм, на коя дата? — попита Чарлс, протягайки се за бележника си.

— 16 юни.

— Глупава жена, та това е Денят на жената в Аскот. Кажете й, че ще държа реч на конференция по жилищното строителство, но ще си отбележа ден за следващата година.

Секретарката го погледна обезпокоено.

— Не се притеснявай, изобщо няма да разбере.

Тя мина на следващото писмо.

— Господин Хийт пита дали ще можете да се видите и да пийнете по нещо в четвъртък, в шест часа?

 

 

Саймън Кързлейк знаеше, че работата ще бъде тежка. Той знаеше също, че торите няма да си сменят лидера, докато не дадат шанс на Хийт при следващите избори, а дотогава можеха да минат още пет години с това правителство, което имаше мнозинство от деветдесет и седем депутати.

Саймън започна да пише статии за вътрешните страници на „Сънди Експрес“ и „Спектатор“ с надежда да си изгради репутация извън парламента, а също и да изкарва нещо допълнително към парламентарната си заплата от 3 400 лири. Дори със заплатата на Елизабет като консултант трудно свързваха двата края, а скоро синовете им щяха да станат ученици. Той завиждаше на Чарлс Сеймор, който не мислеше откъде ще плати следващия чек. Саймън се чудеше дали проклетникът изобщо знае какво е проблем. Той прегледа банковата си сметка, както обикновено там имаше около 500 паунда в червеното поле. Много от оксфордските му колеги вече бяха преуспели в Сити или като адвокати и можеше да ги види в петък вечер да пътуват със скъпи коли към големите си къщи в провинцията. Саймън се смееше, като прочиташе някъде, че хората се занимават с политика за пари.

Той притискаше с въпроси премиера и се опитваше да не показва колко е разочарован от колегите, когато се изправяше на трибуната във вторник и четвъртък. Въпреки рутината той продължаваше да се подготвя старателно и веднъж дори получи похвала от обикновено мълчаливия си лидер. Но с течение на времето все по-често мисълта му се връщаше към парите — или по-точно към липсата им.

Това беше преди да срещне Рони Недъркоут.

 

 

Андрю Фрейзър беше чел, че завистта и гневът на един човек могат да спрат издигането на друг, но си мислеше, че това няма да се случи на него. Особено се възмущаваше, че пипалата на Хю Маккензи се бяха разпрострели по всички министерства.

Бракът му с Луиз беше просторно отбелязан от националната преса и отсъствието на министъра на външните работи на Шотландия от брачната церемония не беше пропуснато от „Дейли Експрес“. Бяха поместили стара фотография на Алисън Маккензи с доста тъжна физиономия.

Сър Дънкан напомни на сина си, че политиката е за бегачи на дълги разстояния, а не за спринтьори и че му предстоят още няколко обиколки. „Печална аналогия“, помисли Андрю, защото се беше състезавал на 4 по 100 метра за Единбургския университет. Независимо от всичко той продължаваше да се готви за маратона.

— Не забравяй, че Харолд Макмилън изкара четиринайсет години на последните банки, преди да вземе властта — добави сър Дънкан.

Луиз съпровождаше съпруга си навсякъде за изказванията му пред публика, обикновено не по-многобройна от двадесет души. Тя спря да го придружава едва когато разбра, че е бременна.

За нейно учудване Андрю се оказа много нетърпелив баща, решен синът му да не гледа на него само като на политик. Без чужда помощ превърна една от спалните на втория етаж на „Чейни Уок“ в детска стая и потърси нейното одобрение за синия цвят на мебелировката.

Луиз се безпокоеше дали Андрю ще има същите чувства, ако им се роди дъщеря.

 

 

Реймънд Гулд бързо си създаде име в Министерството на труда. Мнението за него беше, че е страшно умен, взискателен, работлив и арогантен (без последното да стигне до него). Навикът му да прекъсва младши служител по средата на изречението или да поправя личния си секретар за незначителни неща не го правеше популярен дори сред чиновниците, които винаги гледаха да са лоялни към началника си.

Реймънд носеше изумително тежък товар на плещите си и дори постоянният секретар трябваше да чуе безмилостното „не се извинявай“, когато се бе опитал да съкрати един от личните проекти на министъра. Скоро старшите държавни служители започнаха да се питат кога, а не дали ще бъде повишен. Неговият министър като всеки човек, от когото очакват да бъде на шест места едновременно, започна да иска Реймънд да го замества, но дори Реймънд остана изненадан, когато трябваше да представи Министерството като почетен гост на годишния банкет на Конфедерацията на британските индустриалци.

Джойс провери дали смокингът на съпруга й е добре изчеткан, ризата безупречно чиста и обувките лъснати като на почетен караул. Внимателно редактираната реч, комбинация от майсторство на държавен служител и оригинални силни фрази, която щеше да покаже на събраните капиталисти, че не всеки член на лейбъристката партия е „бесен комунист“, бе прилежно сгъната във вътрешния му джоб. Шофьорът му използва ферибота, за да съкрати пътя от дома му на булевард „Лансдаун“ до Уест Енд.

Реймънд се радваше на случая, независимо че се притесняваше, когато се изправи да отговори от името на правителството на вдигнатия тост. Когато сядаше на мястото си, се увери, че вече говори по-свободно. Овациите, които последваха, бяха повече от нормално за такава неблагоразположена аудитория.

— Тази реч беше по-суха от бяло бургундско — пошушна един от гостите в ухото на председателя, но се съгласи, че с мъже като Гулд по върховете на властта ще е по-лесно да се живее със социалистите.

Мъжът отляво на Саймън Кързлейк беше много по-откровен в изказаното за Гулд мнение: „Проклетникът мисли като тори, говори като тори, тогава защо не е тори?“ — зададе си сам той въпрос.

Саймън се усмихна на преждевременно оплешивелия мъж, който изрази много остроумно мнението си за официалната вечеря. Дебел, с червено лице, Рони Недъркоут като че напираше да изскочи отвсякъде на изпълнения си до скъсване смокинг.

— Предполагам — каза Саймън в отговор, — че му е било трудно да се присъедини към младите консерватори, родени през трийсетте и живеещи в Лийдс.

— Топки — каза Рони. — Аз успях да го направя в Ийст Енд на Лондон, без да имам нито една от неговите възможности. Сега кажете ми, господин Кързлейк, какво правите, когато не си губите времето в Камарата на общините?

 

 

Реймънд остана след вечерята и поговори известно време с ръководителите на промишлеността. Малко след единадесет си тръгна към къщи.

Когато шофьорът му потегли бавно от Гровнър Хаус надолу по „Парк Лейн“, заместник-министърът махна сърдечно с ръка на домакина на официалната вечеря. Но друг му махна в отговор. В първия момент Реймънд само погледна насреща и предположи, че е някой от гостите, но после видя черни женски крака. Застаналото на ъгъла до бензиностанцията на „Парк Лейн“ младо момиче му се усмихваше подканящо, а бялата му миниполичка можеше по-точно да се нарече носна кърпичка. Дългите крака му напомниха тези на Джойс отпреди десет години, с изключение на цвета. Ситно къдравата коса и бедрата се запечатаха в съзнанието му и той не престана да мисли за тях целия път към дома.

Когато пристигнаха на булевард „Лансдаун“, Реймънд слезе от официалната кола, каза „лека нощ“ на шофьора и тръгна към входната врата. Не извади ключовете си, а изчака колата да завие зад ъгъла, после погледна нагоре към прозорците на спалнята. Не светеше. Джойс сигурно беше заспала.

Той се върна дебнешком по пътеката, слезе на паважа, след това погледна надолу и нагоре по улицата, накрая видя къде Джойс е паркирала техния сънбийм. Провери неспокойно като крадец на коли дали резервните ключове на колата са на неговия ключодържател. Влезе в колата и едва при третото завъртане на ключа двигателят заработи. Реймънд се питаше дали не е разбудил цялата улица, когато накрая потегли към „Парк Лейн“, без да е сигурен какво може да очаква. Когато стигна „Марбъл Арч“, продължи бавно по централното платно. Няколко гости в официално облекло се изнизваха от Гровнър Хаус. Той отмина бензиностанцията и я видя да чака на същото място. Тя пак му се усмихна; той натисна газта и едва не се блъсна в колата пред него. Върна се обратно при „Марбъл Арч“, но вместо да завие към дома си, отново тръгна надолу по „Парк Лейн“. Този път не бързаше толкова и навлезе във вътрешното платно. Той вдигна крак от газта, когато приближи бензиностанцията, и тя му махна с ръка. Реймънд се върна при „Марбъл Арч“, после заобиколи надолу по „Парк Лейн“. Този път караше още по-бавно. Мина за трети път край Гровнър Хаус, за да се увери, че не са останали други от гостите, разговаряйки на улицата. Беше пусто. Натисна спирачката и колата плавно спря след бензиностанцията. Реймънд остана да чака в колата.

Момичето се озърна внимателно в двете посоки, пресече улицата и тръгна към колата. Отвори вратата и седна до него. Беше рамо до рамо със заместник-министъра на труда.

— Търсиш работа?

— Какво искаш да кажеш? — попита с дрезгав глас Реймънд.

— Хайде, скъпи. Да не мислиш, че стоях там, за да хвана тен.

Реймънд се обърна, за да я разгледа по-добре, и му се прииска да я докосне, при все че лъхаше на евтин парфюм. Черната й блуза беше с три разкопчани копчета, ако и четвъртото беше разкопчано, не би останало нищо за въображението.

— Ще ти струва десет паунда в моята стая.

— Къде е твоята стая? — чу собствения си глас.

— Използвам хотел в Падингтън.

— Как ще стигнем дотам? — попита Реймънд, прекарвайки нервно ръка през рижавата си коса.

— Карай към „Марбъл Арч“ и аз ще те водя след това.

Реймънд подкара по посока на Хайд Парк и направи обиколка, преди да се насочи за кой ли път към „Марбъл Арч“.

— Казвам се Манди — каза тя, — ти как се казваш?

Реймънд се поколеба.

— Малкълм.

— И какво работиш в това тежко време, Малкълм?

— Аз… продавам коли на старо.

— Май не си избрал много хубава за себе си? — засмя се тя.

Реймънд нищо не каза. Това не спря Манди.

— А какво прави търговец на стари коли, преоблечен като джентълмен?

Реймънд беше забравил, че е в официално облекло.

— Току-що се… връщам от събиране… в Хилтън.

— Някои имат късмет — каза момичето и запали цигара. — А аз стоя пред Гровнър Хаус цяла вечер с надежда да хвана някое богато копеле от елегантното парти. — Лицето на Реймънд стана червено почти колкото косата му. — Сега намали и завий по третата улица вляво.

Той следваше упътването, докато стигнаха пред малък невзрачен хотел.

— Аз ще сляза първа, ти след мен — каза тя. — Мини през рецепцията, без да спираш, и ме последвай по стълбите нагоре.

Когато Манди излезе от колата, Реймънд едва не си тръгна и може би щеше да го направи, ако не се беше загледал в полюляването на бедрата й, когато тя тръгна към входа на хотела.

Реймънд изпълни каквото му каза и изкачи няколко етажа по тясно стълбище. Стигна до последния етаж. На стълбището се размина с русо гърдесто момиче, което подвикна през рамо:

— Здравей, Манди.

— Здрасти, Силви. Стаята свободна ли е?

— Да — раздразнено отговори русата.

Манди бутна вратата и Реймънд я последва. Стаята беше тясна и дълга. В единия ъгъл имаше легло, на пода протъркан килим, тапетите бяха избелели и скъсани на места. На едната стена имаше малка мивка, чието непрекъснато капещото кранче бе направило кафява следа върху емайла.

Манди протегна ръка в очакване.

— А, да — каза Реймънд, като извади портфейла си, и откри, че в него има само девет паунда.

Тя се намръщи.

— Няма да има извънредно тази вечер, скъпи? — каза, прибирайки грижливо парите в чантичката си. След това съблече всичките си дрехи.

Независимо че го направи съвсем небрежно, Реймънд се възхити неудържимо от красивото й тяло. Почувства се откъснат от околния свят. Гледаше я, нетърпелив да почувства топлината на кожата й, но остана като прикован. Манди легна на леглото.

— Хайде да свършваме по-бързо, скъпи, че трябва да си изкарвам хляба.

Министърът се съблече бързо с гръб към леглото. Сгъваше дрехите и ги поставяше на пода, защото нямаше никакъв стол. След това легна върху нея и всичко свърши за няколко минути.

— Много бързо, скъпи? — каза Манди ухилена.

Реймънд се обърна с гръб и се зами криво-ляво в малката мивка. После се облече бързешком, защото искаше да се измъкне оттук незабавно.

— Можеш ли да ме върнеш при бензиностанцията? — попита Манди.

— Точно в обратна посока съм — отказа Реймънд, опитвайки се да изглежда по-спокоен, докато отваряше вратата. На стълбите срещна Силви, придружавана от мъж. Този път тя го огледа по-внимателно. След няколко минути беше отново в колата. Подкара бързо, но преди това смъкна стъклата, за да проветри от цигарения дим и евтиния парфюм.

Като се върна у дома, дълго се къпа в банята, след това си легна до Джойс в леглото. Тя само леко се размърда.