Джефри Арчър
Пръв между равни (34)

33.

Първата година като лидер бе за Саймън година на неизчерпаема енергия и безброй идеи, които дадоха своите плодове. На допълнителните избори в три района мнозинството на управляващата партия намаля. Печатът вече предричаше, че лейбъристите няма да изкарат целия си мандат и Саймън бе в непрекъсната готовност за общи избори.

Реймънд продължи да печели уважение, защото финансовата му политика започна да дава резултати. Наложи се да ограничи някои от по-смелите си планове, тъй като мрачните му предвиждания за американските лихвени проценти и за намаляване на добива на петрол от Северно море с всеки изминат ден се оказваха все по-точни. След втория му бюджет финансовата преса отбеляза, че е направил всичко, което е било възможно при сегашното положение в света. Когато броят на безработните падна под два милиона, а стачките бяха на най-ниското ниво след Втората световна война, някои депутати нарекоха Реймънд профсъюзен месия, докато други твърдяха, че бил хитър и в отсъствие на Чарлс Сеймор обсебил някои от заслугите на опозицията за понижаване на инфлацията.

Когато Реймънд започна третата си година като министър на финансите, изследванията на общественото мнение сочеха, че двете основни партии са отново почти на едно и също ниво и учудващо голям процент хора отговарят, че ще гласуват за коалицията либерали — социалдемократи.

Либералите все още имаха шестнайсет места в парламента, но бяха решили да се състезават за четвърти път под едно знаме със социалдемократите.

Двете партии знаеха, че когато времето за следващите общи избори наближи, те трябва да обявят решението си да имат общ лидер, ако коалицията между либерали и социалдемократи спечели като балансьор на силите в парламента. По-задълбочените проучвания на общественото мнение показаха, че Андрю Фрейзър е най-популярният политически лидер в страната, независимо че го подкрепят само четирийсет и двама депутати в камарата.

Андрю прекарваше много време по митинги из страната и се опитваше да убеди гласоподавателите, че на следващите избори политическото равновесие ще се промени. Той го казваше толкова често, че сам започна да си вярва, а и последователите му повярваха след двете победи в допълнителните избори в началото на 1990 година. Печатът започна да гледа сериозно на тези претенции, когато в местните избори през май коалицията спечели 102 консулски места за сметка на двете основни партии.

 

 

— Татко, татко, виж бележника ми.

Чарлс остави сутрешната поща и вдигна Хари на ръце. Той знаеше, че вече нищо не може да ги раздели, но се ужасяваше да не би Хари да разбере, че той може да не му е истинският баща.

— Моля те, отвори го — молеше Хари и се дърпаше, за да се освободи.

Училищният лекар бе помолен да вземе кръвна проба на Хари и на още шест деца от неговия клас, за да не му се стори подозрително. Дори лекарят не бе посветен в тайната.

Хари измъкна от купчината плика с емблемата на училището в горния ляв ъгъл и го подаде на баща си, който не можеше да скрие възбудата си. Чарлс беше обещал на брат си, че ще му се обади веднага щом излезе резултатът от кръвната проба. През седмицата стотици пъти се бе канил да телефонира на лекаря, но го възпираше мисълта, че може да събуди подозрението му.

— Хайде, татко, разгледай бележките и ще видиш, че е вярно.

Чарлс отвори плика и извади бележника с резултатите от обучението на Хари през срока. Той прелисти страниците — латински, английски, история, география, рисуване, аритметика, физическо възпитание. Накрая подпис на класния ръководител и директора. Той стигна до последната страница — малко жълто листче със заглавие: „Медицински прегледи“. Хари Сеймор, години — единайсет, височина — 144 см — „доста е пораснал“, помисли си Чарлс, тегло — 33.5 кг. Той погледна Хари, който изглеждаше изпълнен с гордост.

— Истина е, татко, виждаш ли?

Чарлс четеше, без да му отговаря. В края на страницата училищният лекар пишеше — Чарлс прочете два пъти написаното, преди да осъзнае истинското му значение, след това още веднъж: „Аз взех, както ми бе поискано, кръвна проба на Хари и я анализирах. Резултатът показва, че Хари има рядката кръвна група…“.

— Нали е истина, татко?

— Да, сине, истина е.

— Нали ти казах, тате, знаех си, че ще съм пръв. Това значи, че аз ще съм председател на класа през следващия срок. Точно като теб.

— Точно като мен — каза баща му, като вдигна слушалката и започна да набира номера на брат си в Съмърсет.

 

 

Когато министър-председателят постъпи в болница за лека операция, вестниците веднага започнаха да спекулират с вероятността да подаде оставка. Когато след десет дни излезе от болницата и изглеждаше по-добре от всякога, слуховете моментално стихнаха. Като заместник-лидер Реймънд председателстваше съвещанията на кабинета, а вместо министър-председателя отговаряше на въпроси в камарата. Това даде повод на журналистите да предскажат като цезарови гадатели, ровещи се във вътрешностите на принесените в жертва животни, че Реймънд ще бъде primus inter pares^[1].

Реймънд с удоволствие председателстваше кабинета, но бе изненадан от това, че държавните служители очакват от него във вторник и четвъртък по цяла сутрин да подготвя отговори на въпросите към министър-председателя.

Саймън Кързлейк и Андрю Фрейзър си спечелиха славата на трудни опоненти. Ето защо тези петнайсетминутни срещи изискваха повече усилия от една заключителна реч след важни дебати. Реймънд беше доволен, че по такъв начин се подготвя за високия пост. Парламентарните кореспонденти бяха единодушни, че Реймънд се справя достойно и че Саймън Кързлейк го е подценявал.

Следващата седмица министър-председателят се върна на „Даунинг стрийт“ и увери Реймънд, че операцията му е успешна и според хирурга вероятността болестта да се повтори, била минимална. Той призна, че се надява да изведе партията към втора изборна победа, когато ще му остават няколко години до седемдесетия рожден ден и когато ще бъде готов да се оттегли. Министър-председателят сподели с Реймънд, че се надява той да го наследи. Но Реймънд вземаше предвид и факта, че Нийл Кинок е с осем години по-млад от него.

Реймънд се върна в Министерството на финансите вероятно за последния си бюджет преди следващите избори. Той беше решил да поотпусне кесията, защото знаеше, че предстоят избори. Това отпускане нямаше да бъде повече от един-два процента, както увери той кабинета, тъй като няма да позволи три години упорит труд да отидат на вятъра заради една бъдеща изборна победа. На много от колегите му се искаше да не е толкова непреклонен.

Винаги когато беше на обиколка из страната, хората го питаха защо не се кандидатира за лидер на партията. Той им благодареше любезно, и им обясняваше, че продължава да бъде лоялен към министър-председателя.

Саймън и Андрю също прекарваха съботите и неделите си по самолети, автомобили и влакове. Те произнасяха речи из цялата страна преди партийните конференции през октомври. Андрю увери делегатите, че на идните избори СДП може да спечели позиции, които да й осигурят роля на балансьор между двете основни партии. За пръв път, каза той, нейните представители ще имат шанс да участват в правителство и изпрати делегатите с предупреждение да се готвят за избори през следващите дванайсет месеца. След изборите ще могат да поздравят депутати на СДП, които ще играят съществена роля в управлението на страната. Привържениците на Андрю си тръгнаха от конференцията, настроени за битка.

Конференцията на лейбъристите започна една седмица по-късно в Брайтън и Реймънд се изказа за финансовото състояние на страната. Той призова профсъюзите да поддържат правителството и занапред, за да се запазят на приемливо ниво двете злини — инфлацията и безработицата. „Нека не допуснем упоритият тригодишен труд да бъде пропилян от правителство на торите — каза той на аплодиращите го делегати. — Братя, аз очаквам още пет години да представям бюджети на лейбъристко правителство, които да не позволяват на торите дори да мечтаят за бъдеща изборна победа.“ Делегатите аплодираха Реймънд, станали на крака, както не бе аплодиран никой друг министър от кабинета. Те никога не се бяха съмнявали в неговите способности, но с годините започнаха да ценят също честността и преценките му.

Седем дни по-късно и Саймън се изказа на конференцията на консервативната партия в Блекпул. По традиция присъстващите ръкопляскаха на лидера от четири до шест минути на крака след речта му при закриване на конференцията.

— Ще му ръкопляскат четири минути дори и да прочете нещо от „Капиталът“ — каза Пимкин на седящия до него колега.

Саймън се беше готвил за събитието шест седмици и бе сигурен както Андрю, че това е последната конференция преди изборите. Приятно бе изненадан, че Чарлс Сеймор предлагаше нови идеи за реформи в данъчната политика, като същевременно разчиташе, че лидерът ще се изкаже по тях в речта си.

Напоследък Чарлс бе участвал успешно в споровете по финансови въпроси в камарата и Саймън очакваше да го види скоро на първите банки. Чарлс бе свързан с бекбенчерите и много негови приятели мислеха, че се е отказал от амбициите си да оглави правителство и че вероятно нямаше да се кандидатира на следващите избори. Саймън се надяваше това да не е вярно, защото страшно се нуждаеше от човек с неговите способности, който да се противопоставя на Реймънд Гулд по финансовите въпроси. Саймън се застъпи за предложенията на Чарлс в речта си и му изпрати благодарствено писмо.

Този петък в Блекпул, пред 2 000 делегати и милиони телевизионни зрители, Саймън представи завършена до най-големи подробности програма за работата на консерваторите, когато се върнат на власт.

— Ние искаме власт и се стремим към нея — каза той на смаяните делегати, — защото без власт не можем да служим.

След като Саймън свърши заключителното си слово, присъстващите станаха и възторжено го аплодираха шест минути. А когато шумът стихна, се чу коментарът на Пимкин:

— Мисля, че решението ми е правилно.

 

 

Конференциите приключиха и депутатите се върнаха в Уестминстър. През първата седмица председателят Уедърил, вече в напреднала възраст, получи лек сърдечен удар и пожела да се оттегли в Камарата на лордовете. Това силно обезпокои всички. Правителството имаше само два гласа мнозинство и главният организатор на лейбъристката партия се страхуваше, че ако изберат новия председател от техните редове, а консерваторите си запазят сигурното място на стария председател, управляващата партия ще загуби мнозинството си.

Саймън неохотно се съгласи председателят да бъде избран измежду техните депутати и помоли своя главен организатор да подбере подходящ кандидат.