Джефри Арчър
Пръв между равни (31)

30.

Андрю пътуваше към камарата, когато чу по радиото първото съобщение. Нямаше нищо в сутрешните вестници, значи се бе случило през нощта. Започна с кратко съобщение на фактите. Корабът на Нейно Величество „Бродсуорд“ бил окупиран от група наемници край залива „Сърт“, между Тунис и Бенгази. Те се качили на борда под претекст, че са брегова охрана, и го завзели в името на полковник Кадафи. Говорителят съобщи, че подробности за случая ще бъдат предадени в новините в десет часа.

Андрю пристигна в кабинета си точно в девет и половина и веднага се обади на лидера на социалдемократическата партия, Дейвид Оуен, за да обсъдят заедно политическото съобщение. Когато се разбраха за начина на действие, Андрю занесе в кабинета на председателя написано на ръка писмо, в което настояваше за спешни дебати веднага след питанията същия следобед. Той изпрати копие от писмото на министъра на външните работи и на министъра на отбраната.

Андрю остана до радиото почти цялата сутрин и узна, че корабът на Нейно Величество е в ръцете на над сто наемници. Те искаха да бъдат освободени всички либийски затворници от английските затвори срещу освобождаването на кораба и екипажа му от 217 души, задържани като заложници в машинното отделение.

До дванайсет часа депутатите неотлъчно следяха телекса в коридора, надвесили над него глави, а столовете бяха толкова препълнени, че много депутати не успяха да се нахранят.

Времето за задаване на въпроси бе посветено на положението в Уелс и камарата започна да се пълни след три и петнайсет, макар че в парламента непрекъснато прииждаха новини. Политическите кореспонденти дебнеха като ястреби из коридорите да чуят мнението на изтъкнати политици за кризата. Някои от тях изказаха прибързани мнения, които можеха да бъдат тълкувани погрешно в утрешните вестници.

Като влезе в камарата, Андрю седна на мястото си до Дейвид Оуен на първите банки на опозицията. Тъй като представляваше своята коалиция по въпросите на отбраната, той трябваше да говори от името и на останалите двайсет и двама депутати. В три и двайсет и седем министър-председателката, следвана от външния министър и министъра на отбраната, влезе и зае мястото си. И тримата изглеждаха угрижени. Последните два въпроса за положението в Уелс имаха най-широк отклик след нещастието в Абърфан през 1966 година.

В три и половина председателят, господин Уедърил, стана и помоли за тишина.

— Следват изявления — съобщи той с бодър военен маниер. — Ще има две изявления във връзка със задържането на кораба на Нейно Величество „Бродсуорд“ преди дебатите за Уелс.

И даде думата на министъра на отбраната.

Саймън Кързлейк се изправи и прочете предварително приготвено изявление.

— Господин председателю, с ваше позволение и с това на Камарата искам да направя изявление във връзка със задържането на фрегатата на Нейно Величество „Бродсуорд“. В седем и четирийсет по Гринуич „Бродсуорд“ минавал край залива „Сърт“, между Тунис и Бенгази, група наемници се представили за брегова охрана, качили се на кораба, арестували капитан Лорънс Пакард и задържали екипажа. Капитанът и екипажът се опитали да дадат отпор, но поради голямото превъзходство на наемниците — три пъти повече на брой — опитът им излязъл неуспешен. Наемниците, които се представили за борци от Народоосвободителната армия, затворили капитана и целия екипаж в машинното отделение на кораба. Доколкото нашето посолство в Триполи е могло да установи, човешки жертви няма, но капитан Пакард бил тежко ранен при съпротивата и не сме сигурни за неговата съдба. Няма сведения, че корабът е вършил нещо незаконно. Този варварски акт може да се определи като пиратски съгласно Женевската конвенция за мореплаването от 1958 година. Наемниците поставили условие всички либийски затворници да бъдат освободени от английските затвори, за да освободят „Бродсуорд“ и екипажа. Моят приятел, достопочтеният министър на вътрешните работи, ме информира, че доколкото му е известно, в момента има само девет либийци в английски затвори: двама осъдени на три месеца за многобройни дребни кражби, двама с по-голяма присъда по обвинение за търговия с наркотици и петимата, които се опитаха да отвлекат Боинг 747 на „Бритиш Еъруейс“ миналата година. Правителството на Нейно Величество няма право и не би се месило в работите на правосъдието, затова няма намерение да освобождава когото и да било от тези затворници.

От всички краища на камарата се разнесе „Правилно, правилно“.

— Моят приятел, достопочтеният министър на външните работи, ясно изрази позицията на правителството на Нейно Величество пред либийския посланик, а именно че не може да се очаква правителството на Нейно Величество да приеме такова отношение към британски поданици и британска собственост. Ние настояваме и очакваме незабавни действия от страна на либийското правителство.

Саймън седна, съпровождан от бурни, продължителни ръкопляскания, след което лидерът на опозицията се изправи и обяви, че опозицията безрезервно подкрепя становището на правителството. Той попита дали на този етап има планове за освобождаването на „Бродсуорд“.

Саймън отново стана.

— В момента търсим решение по дипломатически път, но вече съм насрочил съвещание на Генералния щаб и предвиждам за утре ново изявление пред парламента.

— Господин Андрю Фрейзър — съобщи председателят.

Андрю заяви от място.

— Бих искал да уведомя достопочтения джентълмен, че нашата коалиция също е съгласна с мнението му, че това е пиратски акт. Но може ли да каже достопочтеният джентълмен колко време ще разреши да продължат преговорите, когато в дипломатическите кръгове много добре се знае какъв майстор на протаканията е Кадафи, още повече, когато се разчита и ООН да вземе решение.

От раздвижването, което предизвика въпросът на Андрю, се разбра, че мнозинството в парламента споделя неговото мнение.

Саймън отговори на въпроса.

— Разбирам опасенията на почитаемия джентълмен, но той знае много добре, тъй като е бил министър на външните работи, че аз нямам право да давам информация, която би могла да навреди на сигурността на „Бродсуорд“.

Въпрос след въпрос се сипеха към Саймън. Той се справяше толкова добре, че слушателите от галерията за гости трудно биха повярвали, че е министър само от пет седмици.

В четири и петнайсет Саймън отговори на последния въпрос и седна на мястото си, за да чуе министъра на външните работи. Още веднъж настъпи мъртва тишина, когато министърът на външните работи се изправи и заразглежда изписаните страници пред себе си. Всички погледи бяха устремени към високия, елегантен мъж, който за първи път след назначаването си правеше официално изявление.

— Господин председателю, с ваше позволение и това на камарата аз също бих искал да направя изявление за задържания военен кораб на Нейно Величество. След като тази сутрин новината за съдбата на кораба „Бродсуорд“ се получи във Външно министерство, незабавно изпратих остра нота до либийското правителство. Посланикът на Либия вече е повикан и аз ще разговарям с него веднага щом направя изявлението си и отговоря на въпросите.

От мястото си в първите редове на опозицията Реймънд погледна към галерията за посетители. Като ирония на съвременната дипломация либийският посланик седеше там и си водеше бележки, докато министърът на външните работи правеше своето изявление. Реймънд не можеше дори да си представи, че полковник Кадафи би допуснал английския посланик в шатрата си, когато разговаря с привържениците си. Реймънд остана доволен, като видя, че един от присъстващите му прави забележка. Забраната да се водят бележки датираше от времето, когато парламентът ревниво пазеше тайните си. Реймънд отново се съсредоточи върху думите на Чарлс Сеймор.

— Нашият представител в Обединените нации е внесъл днес следобед резолюция за обсъждане от Общото събрание и се е обърнал с призив към всички представители да подкрепят Великобритания срещу това скандално нарушение на Женевската конвенция за корабоплаването от 1958 година. С увереност очаквам подкрепата на свободния свят срещу този пиратски акт. Правителството на Нейно Величество ще направи всичко възможно за постигане на политическо решение, като има предвид, че животът на 217 британски военнослужещи е в опасност.

Лидерът на опозицията за втори път попита в какъв случай министърът на външните работи предвижда скъсване на дипломатическите отношения с Либия.

— Естествено, не бих искал да се стигне дотам и се надявам либийското правителство да вземе бързи мерки и да се справи със своите наемници.

Чарлс продължи да отговаря на многобройните въпроси, които валяха отвсякъде, но можеше само да повтаря, че в момента разполага с оскъдни сведения. Реймънд наблюдаваше внимателно двамата си колеги. В изявленията им се чувстваше натрупаният двайсетгодишен опит в парламента. Той се замисли дали след тези разисквания не ще е възможно един от тях да наследи поста на госпожа Тачър.

Когато в четири и половина председателят се убеди, че вече нищо ново не се казва, даде думата на парламентарните групи за по още един въпрос, преди да преминат към следващата точка от дневния ред. Гласът на Алек Пимкин прозвуча на Реймънд като „образец на съвременен генерал-майор“. След него Том Карсън каза, че много често британската преса представя полковник Кадафи в невярна светлина. След като Карсън седна на мястото си, председателят вече много лесно премина към следващата точка от дневния ред.

Той се изправи и благодари на почитаемия джентълмен, депутат на Единбург Карлтън, за любезността му да го информира, че ще подаде искане в съответствие с точка десета от правилника за спешно провеждане на извънредни дебати. Председателят каза, че е обмислил внимателно предложението, но иска да напомни на камарата, че правилникът му дава право да не обяснява причините за решението си, а само ще съобщи дали то ще мине преди точката от дневния ред. В момента решава, че съобразно точка десета от правилника не е уместно въпросът да се поставя на обсъждане.

Андрю поиска да възрази, но понеже председателят продължаваше да стои, той трябваше да седне.

— Това не означава — добави председателят, — че няма да удовлетворя искането за по-късна дата.

Андрю съобрази, че Чарлс Сеймор и Саймън Кързлейк искаха да се отдели повече време за разисквания. Но той нямаше намерение да им даде повече от двайсет и четири часа. Секретарят на Камарата гръмко обяви почивка и гласът му заглуши шума на излизащите депутати. Председателят извика министъра на Уелс и му препоръча да направи предложение за отсрочка на дискусията по проблемите на минната промишленост в Уелс. В заседателната зала останаха само трийсет и петте уелски депутати, които от седмици чакаха дебатите по техните проблеми.

Андрю отиде направо в кабинета си и се опита да систематизира последните новини, преди да започне да се готви за заседанието на следващия ден. Саймън се върна в Министерството на отбраната, за да продължи разискванията с Генералния щаб, а Чарлс побърза да отиде в своето министерство.

Когато влезе в кабинета, постоянният заместник-министър му съобщи, че либийският посланик чака в приемната.

— Има ли какво да ни каже? — попита Чарлс.

— Право да кажа, нищо. Изглежда, не сме единствените, които не можем да се свържем с полковник Кадафи.

— Поканете го да влезе.

Чарлс угаси цигарата си и застана до камината под портрета на Палмерстън. Той не беше виждал посланика досега, защото бе поел министерството само преди пет седмици.

Господин Кадир, висок метър и петдесет и пет сантиметра, с черна коса, облечен безупречно, влезе в кабинета и заприлича на немирен ученик от долните класове, когото директорът се готви да смъмри.

В първия момент Чарлс се сепна като видя, че посланикът е с връзка на колежа „Итън“, но бързо се съвзе.

— Господин министър на външните работи — започна посланикът.

— Правителството на Нейно Величество иска вашето правителство ясно да разбере — започна Чарлс, без да даде възможност на посланика да довърши изречението, — че гледаме на задържането на кораба „Бродсуорд“ като на пиратски акт в международни води.

— Мога ли да кажа…? — започна господин Кадир.

— Не. Не можете — отсече Чарлс. — Докато корабът не бъде освободен, ние ще правим всичко, което е във възможностите ни, да предизвикаме дипломатически и икономически затруднения за вашата страна.

— Но може ли само да кажа…? — опита отново господин Кадир.

— Моята министър-председателка настоятелно иска да говори с вашия държавен глава възможно най-скоро, тъй че очаквам да ми се обадите до един час.

— Да, господин министър, но мога ли да…

— И освен това можете да предадете, че си запазваме правото да предприемем всякакви действия, които сметнем за подходящи, ако не осигурите освобождаването на екипажа и кораба на Нейно Величество до утре, дванайсет часа на обед, по Гринуич. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Да, господин министър, но бих искал да попитам…

— Приятен ден, господин Кадир.

Едва когато отпрати либийския посланик, Чарлс се запита какво ли всъщност е искал да каже.

— Какво да правим сега? — попита Чарлс постоянния заместник-министър, който се беше върнал, след като бе изпратил господин Кадир до асансьора.

— Ще играем най-старата дипломатическа игра на света.

— Какво имате предвид?

— Ще седим и ще чакаме. Страшно сме добри в тази игра — каза постоянният заместник-министър, — нали я играем повече от хиляда години.

— Добре, но нека, докато чакаме, се свържем по телефона. Най-напред с Къркпатрик във Вашингтон, а след това с Громико в Москва.

 

 

Когато Саймън пристигна в Министерството на отбраната, му доложиха, че Генералният щаб го очаква за съвещанието. Щом влезе в кабинета си, всички се изправиха.

— Добър ден, господа — поздрави Саймън. — Моля, седнете. Можете ли да ме осведомите за последния развой на събитията, сър Джон?

Адмирал сър Джон Филдхаус, началник на Генералния щаб, оправи очилата си и погледна своите записки.

— През последния час са настъпили незначителни промени — започна той. — От кабинета на министър-председателката все още не са успели да се свържат с полковник Кадафи. Страхувам се, че трябва да разглеждаме задържането на кораба като терористичен акт, подобен на окупацията на американското посолство в Иран от студенти, поддържащи покойния аятолах Хомейни преди седем години. При такива обстоятелства можем или „да си чешем езиците“, или „да действаме“, ако трябва да цитирам Чърчил. Ето защо до довечера ще ви представим подробен план за действие, защото предполагаме, че Министерството на външните работи е с по-добра квалификация в „чешенето на езици“. — Сър Джон погледна министъра си.

— В състояние ли сте за толкова кратко време да подготвите такъв план, за да го представя на кабинета?

— Разбира се — каза сър Джон, намести очилата си и отвори синята папка пред себе си.

Саймън внимателно слушаше, докато сър Джон излагаше условната си стратегия. Около масата седяха осем висши военни от армията, флотата и военновъздушните сили. Първият проектоплан носеше особеностите на тристагодишния военен опит. Не можеше да не му мине мисълта, че неговият военен чин е само младши лейтенант. В продължение на един час им задаваше въпроси — от елементарни до такива, които показваха ясен усет към проблемите. Докато стана време да тръгне за съвещанието на кабинета на „Даунинг стрийт“ 10, Генералният щаб успя да дообработи плана си.

Саймън потегли бавно с личната си охрана от Министерството на отбраната през Уайтхол към „Даунинг стрийт“. Улицата беше изпълнена с хора, любопитни да наблюдават как влизат и излизат министрите, обвързани с решаването на кризата. Саймън се трогна, че го аплодират чак до входа, където журналисти и телевизионни екипи причакваха всеки пристигащ. Когато приближи, телевизионните прожектори светнаха, поднесоха му микрофон, но той не направи никакъв коментар. Саймън се изненада, че много журналисти, обикновено цинични, започнаха да викат: „Върнете момчетата у дома“.

Входната врата се отвори и той влезе направо в коридор, водещ към залата, където двайсет и двамата негови колеги вече бяха насядали. Малко след като седна, министър-председателката влезе и зае мястото си в центъра на масата срещу Чарлс и Саймън.

Мисис Тачър започна със съобщението, че не е успяла да се свърже с полковник Кадафи и следователно трябва да вземат решение за такъв начин на действие, който не предполага неговото съгласие. Тя покани министъра на външните работи да се изкаже пръв.

Чарлс разказа за постъпките по дипломатически път на Министерството на външните работи. Докладва за срещата си с господин Кадир и внесената за гласуване резолюция в ООН, която вече е била разгледана на спешно заседание на Общото събрание. Причината да поискат подкрепата на Обединените нации на основание резолюция 12/40, каза той, цели да се спечелят симпатиите на целия свободен свят посредством дипломатическа инициатива. Чарлс продължи да обяснява, че очаква гласуването в Общото събрание тази вечер да покаже, че целият свят подкрепя Обединеното кралство и че то печели морална победа. Той със задоволство съобщи на кабинета, че външните министри на Съединените щати и Русия са готови да подкрепят дипломатическите инициативи на Обединеното кралство, стига да не се стигне до наказателни действия. Накрая Чарлс напомни на колегите си колко важно е да се разглежда случаят като пиратски акт, а не като действие на либийското правителство, което уронва престижа му.

„Дипломатически тънкости“, си каза Саймън, като наблюдаваше лицата на колегите си около масата. Те очевидно бяха впечатлени от обстоятелството, че Чарлс бе осигурил подкрепата на двете суперсили. Изражението на министър-председателката оставаше неразгадаемо. Тя покани Саймън да изложи своите виждания.

Той съобщи, че след последното съвещание на кабинета корабът е бил изтеглен на буксир и закотвен в залива Сърт. Единственият достъп до кораба е откъм морето. Капитан Пакард и екипажът му от 216 души са арестувани в машинното отделение. От потвърдени през последния час данни бе уточнено, че хората от екипажа са в машинното отделение със завързани ръце и крака, със запушени уста и при изключена вентилация. „Капитан Пакард — информира той — е отказал да сътрудничи по какъвто и да е начин с наемниците и не знаем нищо за неговата съдба. — Той поспря за малко. — Ето защо предлагам — продължи Саймън — да проведем спасителна операция с цел да избегнем протакане при преговори, които могат само да завършат със сериозни последствия за духа на въоръжените сили на страната. Колкото по-дълго отлагаме такова решение, толкова по-трудна ще стане задачата ни. Генералният щаб довършва план с кодово название «Магазинен крадец», който по негова преценка трябва да се изпълни през следващите четирийсет и осем часа, ако искаме да спасим кораба и екипажа.“ Саймън добави, че се надява дипломатическите преговори да продължат до приключване на спасителната операция, така че тя да се ползва от най-голямото предимство — изненадата.

— Но какво ще стане, ако планът не успее? — прекъсна го Чарлс. — Ще провалим не само връщането на „Бродсуорд“ и екипажа, но и ще загубим доброжелателството на целия свят.

— Няма военнослужещ в британския флот, който да ни бъде благодарен, ако оставим „Бродсуорд“ в либийски води, докато преговаряме, и в най-добрия случай получим кораба, когато това стане удобно за наемниците — да не говорим за унижението на флота. Кадафи спокойно може да се присмива на Обединените нации, щом в ръцете му е един от най-модерните военни кораби и щом вижда името си в заглавията на световната преса. Както направи аятолах Хомейни в Иран. Такова положение може само да деморализира съотечествениците ни и да доведе до загуба в следващите избори, каквато претърпя Картър след окупацията на американското посолство в Техеран.

— Ще бъде много глупаво да поемем такъв ненужен риск, когато имаме подкрепата на целия свят — възрази Чарлс. — Дайте ни поне още няколко дни.

— Страхувам се, че ако почакаме — каза Саймън — екипажът ще бъде преместен във военни затвори, в резултат на което ще трябва да провеждаме две операции — по спасяването на кораба и на екипажа, а в това време Кадафи ще си седи необезпокояван и ще разполага с колкото си време пожелае.

Саймън и Чарлс взаимно оспорваха доводите си, докато министър-председателката водеше бележки за мнението на останалите членове на кабинета, за да прецени на чия страна е мнозинството. След три часа, когато всеки бе изказал становище, тя записа в бележника си „четиринайсет на девет“.

— Господа, аз смятам, че вече изчерпахме въпросите — каза тя. — След като изслушах мнението на всички около масата и направих равносметка, мисля, че трябва да възложим на министъра на отбраната да даде ход на операция „Магазинен крадец“. Ето защо предлагам министрите на външните работи, на отбраната, на правосъдието и аз да съставим подкомитет, който заедно с професионалисти да обсъди плана на Генералния щаб. Трябва да се запази абсолютна секретност през цялото време до представяне на плана в окончателен вид пред кабинета. Ето защо с изключение на подкомитета всички министри ще се върнат по местата си и ще продължат да изпълняват всекидневните си задължения. Не трябва да забравяме, че страната трябва да се управлява. Благодаря ви, господа.

Министър-председателката помоли Чарлс и Саймън да я придружат в кабинета й.

Още щом се затвори вратата след тях, тя се обърна към Чарлс с думите:

— Моля да ми съобщите веднага когато разберете резултата от гласуването в Общото събрание. Сега, след като дадохме ход на военната инициатива, ще бъде особено важно да се вижда, че продължаваме да търсим дипломатическо решение.

— Да, разбира се — отговори спокойно Чарлс.

След това госпожа Тачър се обърна към Саймън.

— Кога ще можем да разгледаме подробно плана на Генералния щаб?

— Предвидили сме да работим през цялата нощ и ще мога да го представя утре в десет часа.

— Не по-късно, Саймън — каза министър-председателката.

— Следващият ни проблем са предложените за утре спешни дебати. Андрю Фрейзър сигурно ще внесе ново предложение съгласно десета точка от правилника, а председателят даде да се разбере, че ще им даде ход. При всички положения не можем да избегнем едно политическо изявление без реакция от страна на опозицията, вероятно и от наша страна. Ето защо реших да се заемем енергично с трудната задача; трябва да сме готови да понесем остри нападки.

Двамата мъже се спогледаха раздразнени, че ще губят време в камарата.

— Чарлс, вие трябва да се приготвите да откриете дебатите от името на правителството. Саймън, вие ще ги закриете. Хубаво е, че са в четвъртък след обяд, по това време някои от колегите може да са заминали в провинцията за седмичната почивка, въпреки че се съмнявам. Ако имаме късмет да спечелим морална победа в ООН, ще можем да задържим вниманието на опозицията върху нея. Саймън, когато обобщавате, придържайте се към поставените вече въпроси, без да предлагате нова инициатива. — След това тя добави: — Дръжте ме в течение на всичко ново, аз няма да лягам.

Чарлс се върна в своето министерство, доволен, че поне Аманда е някъде в Северна Америка.

Саймън отиде направо в Генералния щаб. Голяма карта на либийската екватория бе закачена на черната дъска. Генерали, адмирали и маршали от военновъздушните сили изучаваха контурите на бреговата линия и дълбочините като деца, които се готвят за контролно по география.

Когато Саймън влезе, всички станаха. Гледаха като мъже на действието, недоверчиви към приказките. Като им каза, че кабинетът поддържа предложението на Министерството на отбраната, едва уловима усмивка се появи на лицето на сър Джон.

— Вероятно това ще е най-трудната ни битка — каза той достатъчно високо, за да го чуят всички.

— Да прегледаме отново плана — каза Саймън, като пренебрегна коментара. — Трябва да го представя утре в десет на министър-председателката.

Сър Джон посочи с върха на дървена показалка мястото на кораба „Бродсуорд“ в обсега на добре охранявания залив.

 

 

Когато пристигна в своето министерство, Чарлс намери натрупани върху бюрото телеграми и телекси от цял свят в подкрепа на дипломатическото решение. Постоянният заместник-министър доложи, че дебатите в Обединените нации били напълно единодушни и че той очаква поразително мнозинство при гласуването. Чарлс се страхуваше, че е с вързани ръце, но трябваше да даде вид, че продължава да действа в полза на политическото решение, дори пред своя персонал. Все пак не беше престанал да се надява, че ще може да подкопае плана на Саймън. Имаше твърдо намерение епизодът да завърши с триумф на Външното министерство, а не на „тези войнолюбци“ от Министерството на отбраната.

След като се посъветва с постоянния заместник-министър, Чарлс назначи либийска група със специална задача. В групата влизаха няколко по-възрастни висши служители, които добре познаваха Кадафи, и четирима от най-амбициозните млади служители на министерството.

Отпускът на господин Оливър Майлс, бивш посланик в Либия, бе прекратен и той бе настанен в малък кабинет на най-горния етаж на министерството, така че Чарлс да ползва услугите му по всяко време на денонощието, докато трае кризата.

Чарлс помоли постоянния заместник-министър да го свърже с английския представител в ООН.

— И продължавайте да търсите Кадафи.

 

 

Саймън слушаше сър Джон, който премина на последния вариант на операцията „Магазинен крадец“. Трийсет и седем елитни служещи от Специалните военноморски сили, участвали в обсадата на площад „Сейнт Джеймс“ през 1984, чакаха в Росайт на шотландския бряг, готови да се качат на военния кораб „Брилянт“, двойник на „Бродсуорд“.

Те трябваше да бъдат спуснати с подводница на миля от пристанище Росайт и да преплуват последната миля и половина под вода, за да стигнат до кораба. Трябваше да се качат на „Брилянт“ и да го превземат от мнимия либийски екипаж точно за дванайсет минути. След това „Брилянт“ щеше да отплава на една морска миля от шотландския бряг. Цялата операция трябваше да протече за шейсет и пет минути. Беше запланувано екипът по спасяване на „Бродсуорд“ да повтори операцията с „Брилянт“ три пъти до разсъмване, докато успеят да изпълнят операцията за шейсет минути.

Саймън беше потвърдил заповедта да се изпратят две подводници от Средиземно море по посока към Либия. Останалата част от флота трябваше да се държи очебийно спокойно, а Министерството на външните работи да продължава да търси пътища за политическо решение на кризата.

Генералният щаб не се изненада от искането на министъра и го изпълни незабавно. Саймън се обади на Елизабет, за да й съобщи, че няма да се прибере. Един час по-късно той се качи на военен хеликоптер и замина за Росайт.

 

 

Чарлс следеше на живо по сателитната телевизия заседанието на Общото събрание. След края на дебатите представителите гласуваха. Генералният секретар на ООН съобщи резултата: 147 гласа в полза на Великобритания, три против и двайсет и двама въздържали се. Чарлс се питаше дали чувствителната разлика в гласовете няма да накара министър-председателката да промени решението си. Той прегледа внимателно листа с гласовете. Русия заедно със страните от Варшавския договор и Америка бяха удържали на думата си и бяха гласували в полза на Обединеното кралство. Само Либия, Южен Йемен и Джибути бяха гласували против. Чарлс се свърза с „Даунинг стрийт“ и предаде новината. Макар че остана доволна от дипломатическия триумф, министър-председателката отказа да промени набелязания план, докато не се чуе с Кадафи. Чарлс затвори телефона и каза на постоянния заместник-министър да повика посланика на Либия.

— Но сега е два часа след полунощ, господин министър.

— Много добре зная колко е часът, но не виждам причини ние да не спим, а той спокойно да спи в леглото си.

Когато въведоха господин Кадир в кабинета, Чарлс се подразни, че вижда дребния либийски посланик свеж и елегантен. Очевидно току-що се бе избръснал и бе облякъл чиста риза.

— Изпратили сте да ме повикат, господин министър? — попита любезно посланикът, като че са го поканили на следобеден чай.

— Да — каза Чарлс. — Искаме да се уверим, че знаете за гласуваната преди един час в ООН резолюция 12/40 в подкрепа на Великобритания.

— Да, господин външен министър.

— … с която представителите на деветдесет процента от населението на земята заклеймяват вашето правителство. — Тази цифра бе съобщена на Чарлс от постоянния заместник-министър няколко минути преди пристигането на господин Кадир.

— Да, господин министър.

— Моята министър-председателка все още очаква да се чуе с вашия държавен глава.

— Да, господин външен министър.

— Свързахте ли се с полковник Кадафи?

— Не, господин външен министър.

— Но нали имате директна връзка с главната квартира на държавния глава?

— Значи вие много добре знаете, господин външен министър, че не съм разговарял с него — каза господин Кадир с иронична усмивка.

Чарлс видя как неговият заместник-министър сведе поглед.

— Ще ви се обаждам на всеки кръгъл час, господин Кадир и недейте да прекалявате с гостоприемството на моята страна.

— Не, господин външен министър.

— Лека нощ, посланик — каза Чарлс.

— Лека нощ, господин външен министър.

Кадир се обърна и си тръгна, като прокле достопочтения Чарлс Сеймор. Не можеше ли да разбере, че от четиригодишна възраст се бе връщал в Либия само за да види майка си? Полковник Кадафи го избягваше толкова, колкото и британската министър-председателка. Той погледна часовника си, беше два и четирийсет и пет.

 

 

Хеликоптерът се приземи в Шотландия в два и четирийсет и пет. Закараха Саймън и сър Джон незабавно на пристанището, след това с ферибот през мъглата — до кораба „Брилянт“.

— Първият министър на отбраната, който се качва на военен кораб без фанфари — каза сър Джон, когато Саймън, накуцвайки и почуквайки с бастуна, с мъка се изкачваше на кораба. Капитанът не можа да прикрие изненадата си, когато видя неканения гост. Сър Джон пошушна нещо в ухото на капитана, което Саймън не успя да чуе.

— Кога е следващото учебно нападение? — попита Саймън, взирайки се от мостика, без да може да вижда на повече от няколко метра пред себе си.

— Ще напуснат подводницата точно в три часа, сър — каза капитанът, — и трябва да стигнат „Брилянт“ точно в три и двайсет. Надяват се да овладеят кораба за дванайсет минути и да бъдат на миля извън екваторията за по-малко от час.

Саймън погледна часовника си. Оставаха пет минути до три часа. Помисли си за момчетата, които се готвеха да изпълнят задачата си, без да подозират, че министърът на отбраната и главнокомандващият Генералния щаб в този момент са на борда на „Брилянт“ и ги чакат. Той си вдигна яката.

Изведнъж го повалиха на палубата, мазни черни ръце запушиха устата му, преди да е успял да издаде звук. Почувства, че му извиват ръцете назад и ги връзват, завързаха му очите и здраво му затиснаха устата с кърпа. Той опита да се съпротивлява, но почувства силно ръгане с лакът в ребрата. След това го повлякоха надолу по тясна стълба и го хвърлиха на дървен под. Той лежа вързан като кокошка около десет минути, сетне чу двигателите и усети движението на парахода. Министърът не можа да се помръдне още петнайсет минути.

— Отвържете ги — нареждаше някой отдалеч с оксфордски изговор.

Отмотаха въжетата от китките свалиха кърпата от очите му и му отпушиха устата. Над него се беше надвесил водолаз от подводницата, черен от глава до пети, само зъбите му светеха. Саймън, все още изумен, забеляза, че развързват и главнокомандващия.

— Трябва да ви се извиня — каза сър Джон веднага след като му отпушиха устата. — Наредих на капитана да не предупреждава командира на подводницата за нас. Щом ще рискувам живота на 217 мои момчета, искам да съм сигурен, че тая сган знае с какво трябва да се справя.

Саймън се дръпна настрани от едрия мъж, който стоеше до него и продължаваше да му се усмихва смутено.

— Добре че не взехме министър-председателката с нас — каза сър Джон.

— Имаш право — каза Саймън, поглеждайки нагоре към десантника. — Тя щеше да му счупи врата. — Всички се засмяха с изключение на десантчика, който изведнъж престана да се усмихва.

— Какво му стана? — попита Саймън.

— Ако издаде и най-малък звук през първите шейсет минути, няма да го включат в екипа за освобождаване на „Бродсуорд“.

— Консерваторите могат да се възползват от идеята и да я приложат на бекбенчерите в парламента — каза Саймън, — най-вече утре, когато трябва да се изправя пред парламента, за да отговарям за бездействието си.

В три и четирийсет и девет „Брилянт“ беше на миля от териториалните води. Заглавията на сутрешните вестници варираха от „Дипломатически триумф“ в „Таймс“ до „Пиратът Кадафи“ във вестник „Мироу“.

На съвещанието на вътрешния кабинет в десет часа Саймън докладва пред министър-председателката за резултатите от първото учение „Магазинен крадец“.

Чарлс се обади пръв:

— Но след този резултат от гласуването в ООН смятам, че е разумно да отложим всичко, което може да се сметне за военен подход.

— Ако не тръгнат утре, ще трябва да чакаме още месец — каза Саймън, обръщайки се към министър-председателката.

Всички погледи около масата се впериха в него.

— Защо? — попита госпожа Тачър.

— Заради Рамазан, тогава мюсюлманите постят и не могат да пият през деня. Той свършва утре. По традиция най-голямото ядене и пиене става на следващия ден, тогава ще имаме най-голям шанс да изненадаме наемниците. Аз присъствах на цялата операция в Росайт. Екипът сигурно вече е на път към подводниците и е готов за нападение. Операцията е така добре разчетена, че ще е глупаво да пропуснем такова стратегическо предимство.

— Това е сериозен довод — призна госпожа Тачър. — Дано след почивните дни всичко да е свършило благополучно. Ще трябва да изиграем убедително ролите си днес в камарата, че продължаваме да разчитаме на преговори. Очаквам да се представите добре, Чарлс.

 

 

Този четвъртък в три и половина Андрю взе думата, за да поиска за втори път спешни дебати съгласно точка десета от правилника. Председателят удовлетвори искането му. Той потвърди, че важността на проблема е достатъчно основание за неотложни дебати и ги насрочи за седем часа.

Залата се изпразни бързо, депутатите се пръснаха, за да приготвят изказванията си, макар да знаеха, че по-малко от два процента от тях ще имат възможност да се изкажат. Председателят напусна камарата и се върна в седем без пет.

В седем часа Чарлс и Саймън влязоха в камарата. По същото време всичките трийсет и седем десантчици бяха в подводницата „Конкърър“, легнала на морското дъно на около шейсет морски мили от либийския бряг. Втората подводница, „Кърейджъс“, беше на десет мили зад нея. Всяка от тях бе запазила абсолютно мълчание през последните дванайсет часа.

Министър-председателката все още не бе разговаряла с полковник Кадафи, а оставаха по-малко от осем часа до операция „Магазинен крадец“. Саймън се огледа около себе си. Атмосферата му напомняше за деня, когато се приемаше бюджетът. Бе настъпила странна тишина, когато председателят покани Андрю Фрейзър за обръщение към парламента.

Той започна с обяснение защо според точка десета от правилника повдигнатият въпрос е специфичен, важен и изисква спешно обсъждане. След това бързо призова министъра на външните работи да потвърди, че ако не се стигне до преговори с Кадафи или те се проточат, министърът на отбраната трябва да не се колебае, а да предприеме необходимите действия за освобождаване на „Бродсуорд“. Саймън седеше навъсен на първите банки и кимаше с глава.

— Кадафи е чистопробен пират — каза Андрю. — Защо трябва да търсим дипломатическо решение?

Парламентът приветстваше всеки отрепетиран израз в речта на Андрю. Когато седна, го аплодираха от всички краища на залата. Минаха няколко минути, преди камарата да утихне и председателят да въдвори ред. Господин Кадир седеше в галерията за видни гости и гледаше безучастно надолу, опитвайки се да запомни основните неща от обръщението и от реакцията на камарата, за да може, ако има шанс, да ги предаде на полковник Кадафи.

— Министърът на външните работи — обяви председателят и Чарлс се изправи. Той постави листовете с речта пред себе си и изчака да настъпи мълчание. Още веднъж в камарата се възцари тишина.

Чарлс подчерта най-напред знаменателното значение на резултата от гласуването в ООН, което можеше да послужи за основа на истинско разрешаване на кризата чрез преговори. След това увери, че негова първа грижа е да запази живота на 217-те души на борда на „Бродсуорд“ и че е решил да не щади сили за тази цел. Генералният секретар на ООН се надявал да се срещне лично с Кадафи и да го запознае с отношението на колегите си в Общото събрание. Чарлс наблегна, че всяко друго разрешение на въпроса може да разколебае доброжелателството на целия свободен свят. Когато си седна, той разбра, че възбудената камара не е удовлетворена от речта му.

Реакцията на бекбенчерите затвърди увереността на министър-председателката и на Саймън, че правилно са преценили чувствата на нацията, но нито един от двамата не даде и най-малък израз, който можеше да подхрани надеждите на привържениците на военната намеса.

Докато дойде ред за заключителната реч на Саймън в девет и половина, той вече беше слушал два часа и половина препоръки, за това, което вече се вършеше. Саймън подкрепи сдържано министъра на външните работи в преследваното от него дипломатическо решение. Камарата стана неспокойна и когато часовникът удари десет, Саймън седна на мястото си сред виковете „Оставка, оставка“ на някои свои колеги и дясноориентирани лейбъристки депутати.

Андрю внимателно проследи как Кързлейк и Сеймор напуснаха камарата. Питаше се какво ли всъщност става в бившето му министерство.

Щом се прибра у дома след дебатите, Луиз го поздрави за речта и добави:

— Не можа да предизвикаш реакцията на Кързлейк.

— Мъти се нещо в неговото министерство — каза Андрю — и много бих искал да съм в неговия кабинет тази вечер, за да разбера какво е.

 

 

Когато пристигна в своя кабинет, Саймън се обади на Елизабет и обясни, че и тази вечер няма да се прибере у дома.

— Някои жени загубват мъжете си заради незнайни метреси — пошегува се Елизабет. — Между другото, по-малкият ти син иска да знае дали ще имаш време да го гледаш в събота на мача за купата на Оксфорд.

— Кой ден сме днес?

— Четвъртък. И ти отговаряш за националната сигурност! — пошегува се тя.

Саймън знаеше, че операцията по спасяването така или иначе ще е приключила до обяд на следващия ден. Защо да не отиде да погледа как синът му играе хокей?

— Кажи му, че ще отида — каза той.

Независимо че нищо не можеше да се прави между полунощ и шест часа сутринта, нито един член на Генералния щаб не напусна работното си място. Подводниците не изпращаха никакви сигнали и през нощта Саймън се опитваше да запълни времето си, като подреждаше в червени кутии материали по други належащи задачи, които чакаха разрешение. Той се възползва от присъствието на сътрудниците си, за да реши стотици въпроси, които иначе щяха да му отнемат месеци.

В полунощ му донесоха първите сутрешни вестници. Саймън забоде на дъската заглавието на „Телеграф“. „Кързлейк лежи в хамака си и чака да пристигне непобедимата Армада“. В статията питаха защо героят на Северна Ирландия е толкова нерешителен, когато нашите моряци лежат вързани и със запушени усти в чужди води… и завършваше с думите: „Спокойно ли спиш, капитане?“. „Не съм мигнал“ — промърмори Саймън. „Оставка“ беше заглавието от една-единствена дума на „Дейли експрес“. Сър Джон се надвеси над рамото на министъра и прочете началния абзац.

— Никога няма да разбера защо някои искат да стават политици — каза той, сетне му докладва съобщението на разузнаването, че двете подводници са се придвижили до целта.

Саймън взе подпрения отстрани на бюрото бастун, за да отиде на „Даунинг стрийт“. Качи се в личния си асансьор и слезе в сутерена, след това мина през тунела под „Уайтхол“, който директно го свързва с кабинета на министър-председателката, избягвайки журналистите и любопитните наблюдатели.

Саймън завари министър-председателката сама в кабинета.

Той докладва детайлно последния план, каза, че всичко е готово и че ще свърши до сутринта, когато повечето хора сядат да закусват.

— Осведомявай ме за всичко веднага, колкото и маловажно да ти изглежда — каза тя и се залови отново с последната песимистична студия по икономика от екипа на Уини Годли, в която се предсказваше, че лирата и доларът ще се изравнят през 1988 година. — Един ден и на теб може да ти дойде това до главата — посочи тя книгата.

Саймън се усмихна и се запъти към тунела за кабинета си от другата страна на „Уайтхол“.

Той взе асансьора от сутерена за шестия етаж, където беше кабинетът му. Въпреки че беше полунощ, никой не изглеждаше уморен, всички споделяха нощното бдение на другарите си на 2000 мили оттук. Те си разказваха истории за Суецкия канал, за Фолклендските острови и често избухваше смях. Но не минаваше много време и погледите им се връщаха на часовника.

Когато Биг Бен удари два часа, Саймън пресметна, че в Либия е четири часът. Той ясно си представи скачащите гърбом през борда водолази и плуването им дълбоко под водата към „Бродсуорд“.

 

 

Когато телефонът иззвъня, нарушавайки тайнствената тишина като пожарникарска сирена, Саймън моментално вдигна слушалката и чу гласа на Чарлс Сеймор.

— Саймън — започна той — най-накрая се свързах с Кадафи и той е съгласен да преговаряме. — Саймън погледна часовника, десантчиците сигурно бяха на неколкостотин метра от „Бродсуорд“.

— Много е късно — каза той. — Не мога да спра операцията.

— Не ставай глупак, нареди им да се връщат. Не разбираш ли, че направихме дипломатически преврат?

— Кадафи може да преговаря с месеци и накрая да ни унижи. Не, няма връщане назад.

— Ще видим как ще реагира министър-председателката на твоята арогантност — каза Чарлс и тресна телефона.

Саймън седеше на бюрото и чакаше телефонът да звънне. Той се чудеше дали може да се измъкне, като го остави отворен. Представяше си, че е съвременен Нелсън, поставил далекогледа на сляпото си око. Трябваха му няколко минути, но телефонът иззвъня само след секунди. Той вдигна слушалката и чу гласа на Маргарет Тачър.

— Саймън, можете ли да ги спрете, ако наредя?

За момент помисли да излъже.

— Да — каза той.

— Но искате да продължите, нали?

— Имам нужда само от още няколко минути, министър-председателю.

— Разбирате ли последствията, ако не успеете, като се има предвид, че Чарлс претендира за дипломатически триумф?

— Ще получите оставката ми най-много до час.

— Предполагам, че моята ще трябва да върви заедно с вашата — каза тя. — И Чарлс несъмнено ще стане следващият министър-председател. — След кратко мълчание продължи: — Кадафи е на другия телефон и ще му кажа, че съм съгласна да започнем преговори. — Саймън се почувства сломен. — Може би това ще ви даде достатъчно време и да се надяваме утре Кадафи да мисли за оставка.

Саймън едва не извика от радост.

— Знаете ли кое беше най-тежкото за мен в тази операция?

— Не, министър-председателю.

— Когато Кадафи позвъни посред нощ, трябваше да се преструвам, че спя, за да не разбере, че седя до телефона.

Той се засмя.

— Късмет, Саймън. Аз ще се обадя на Чарлс и ще му обясня.

Часовникът показваше три и половина.

Като се върна в кабинета си, адмиралите различно изживяваха напрежението — едни стискаха юмруци, други барабаняха по масата или нервно я обикаляха и Саймън започна да разбира как са се чувствали израелците, когато са чакали новини от Ентеб.

Телефонът пак иззвъня. Той знаеше, че този път не може да бъде министър-председателката, защото беше единствената жена във Великобритания, която никога не променяше решението си. Беше Чарлс Сеймор.

— Искам да сме наясно, Саймън, съобщил съм ти за съгласието на Кадафи да преговаря в три и двайсет. Това е документирано, значи само един министър ще трябва да си подава оставка утре сутринта.

— Аз много добре зная позицията ти, Чарлс, и съм сигурен, че каквото и да стане, ти ще излезеш от собственото си бунище ухаещ на рози.

Той тресна телефона точно в четири часа. Всички в залата се изправиха, но минутите се нижеха бавно и те отново седнаха.

В четири и седем минути мълчанието беше прекъснато от радиосъобщение: „Магазинен крадец“ арестуван, повтарям „Магазинен крадец“ арестуван.

Саймън гледаше как всички от Генералния щаб викат и се радват като ученици, спечелили победния гол на футболен мач. „Бродсуорд“ плаваше в неутрални води. Той седна на бюрото си и поиска връзка с „Даунинг стрийт“. Министър-председателката веднага вдигна телефона.

— „Магазинен крадец“ арестуван — каза той.

— Поздравявам ви, продължавайте както се уговорихме — бяха единствените думи, които тя произнесе.

Следващата задача беше да освободят в Малта всички либийци, взети на борда на „Бродсуорд“, и да ги изпратят невредими у дома. Саймън чакаше нетърпеливо следващото радиосъобщение, уговорено за пет часа.

Капитан Пакард се обади, когато Биг Бен удари пет. Той направи пълен рапорт за операцията:

— Един либиец убит, единайсет ранени. Няма нито един убит англичанин, повтарям, нито един убит англичанин, само няколко с леки рани. Трийсет и седемте десантчици се върнаха на подводниците „Конкърър“ и „Кърейджъс“. Два от двигателите на „Бродсуорд“ не работят и в момента корабът прилича на арабски базар, но продължава да плава към дома. Бог да пази кралицата.

— Поздравявам ви, капитане — каза Саймън.

Той се върна на „Даунинг стрийт“, без да го е грижа вече, че не използва тайния тунел. Като накуцваше по пътя, журналисти, които очакваха новини, се трупаха пред сградата с номер десет. Още веднъж не отговори на никакви въпроси. Когато влезе в кабинета на министър-председателката, завари Чарлс вътре. Той им предаде последните новини.

— Много добре, Саймън — каза госпожа Тачър.

Чарлс не даде никаква преценка.

Разбраха се госпожа Тачър да направя изявление пред камарата в три и половина следобед.

 

 

— Трябва да ти призная, че мнението ми за Чарлс Сеймор се промени — подхвана Елизабет в колата на път за Оксфорд, където щяха да гледат Питър в хокеен мач.

— Какво имаш предвид? — попита Саймън.

— Даде интервю по телевизията. Каза, че през цялото време, докато те е поддържал, се е преструвал, че търси дипломатическо решение. Изказа много интересна мисъл — за първи път в живота си се гордеел, че лъже.

— Мирише на рози — остро се пошегува Саймън.

Елизабет не разбра реакцията на съпруга си. Той й разказа всичко, което се бе случило между тях през последните часове.

— Ти защо не каза нищо?

— Да призная, че сме се карали с външния министър през цялото време на операцията? Това само би навредило на правителството и би дало материал в устата на опозицията.

— Никога няма да разбера политиците — примирено каза Елизабет.

На Саймън му бе забавно да гледа как изкаляният Питър чака в дъжда на тъчлинията. Само часове преди това той самият се страхуваше, че Кадафи ще направи същото с него.

— Лесно ще ги победят — каза той на директора на Питър, когато в първото полувреме им вкараха четири гола.

— Може да се е метнал на вас и да ни изненада в последния момент — отговори директорът.

Следващата събота в осем часа сутринта Саймън седеше в кабинета си, когато чу по радиото, че всички двигатели на „Бродсуорд“ работят на пълни обороти и се очаква корабът да пристигне в Портсмут в три часа, точно една седмица след като колежът на сина му загуби с 8 на 0. Второто полувреме не се бе оказало по-добро от първото. Саймън се бе опитал да успокои сина си, но не бе успял, нали той пазеше на вратата.

Саймън се усмихваше, когато секретарят прекъсна мислите му и му напомни, че е време да тръгва за Портсмут. Когато стигна до вратата, телефонът иззвъня.

— Кажи, че вече съм закъснял — нареди той.

Секретарят възрази:

— Не мисля, че е възможно, сър.

Саймън се обърна озадачен:

— Кой е? — попита той.

— Нейно Величество кралицата.

Саймън се върна на бюрото, взе слушалката и чу гласа на кралицата. Когато тя свърши, й благодари и каза, че ще предаде съобщението на капитан Пакард.

По време на полета Саймън гледаше от хеликоптера задръстените пътища от Лондон към пристанището. Хората отиваха да посрещнат „Бродсуорд“.

Хеликоптерът кацна след час.

Министърът на отбраната стоеше на кея и успя да разпознае кораба с бинокъл. Той беше на около час разстояние от пристанището, но вече заобиколен от цяла флотилия по-малки кораби.

Сър Джон му каза, че капитан Пакард е сигнализирал и поканил министъра да го придружи на мостика, когато влязат в пристанището.

— Не, благодаря — отказа Саймън. — Победата е негова, не моя.

— Добре че външният министър не е с нас — каза сър Джон. Прелитащите над тях самолети „Торнадо“ заглушиха думите му.

Когато „Бродсуорд“ влезе в пристанището, целият екипаж беше в парадни униформи, строен мирно на палубата. Самият кораб светеше като ролс-ройс, току-що излязъл от поточната линия.

Докато капитанът слизаше по стълбичката, множество от най-малко 500 000 души го поздравяваше толкова бурно, че Саймън не можеше да чуе думите си. Капитан Пакард отдаде чест, когато министърът на отбраната се наведе и му пошепна съобщението на кралицата:

— Добре дошъл у дома, контраадмирал сър Лаурънс Пакард.