Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
First Among Equals, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 7гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2020 г.)

Издание:

Автор: Джефри Арчър

Заглавие: Пръв между равни

Преводач: Мария Мандаджиева

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ (не е указано)

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Коректор: Мария Трифонова

ISBN: 954-585-411-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13242

История

  1. —Добавяне

29.

Реймънд прочете заглавието „С хвърляне на жребий“ в „Дейли Мейл“ и се усмихна.

Беше изненадан от решението на Андрю да напусне лейбъристката партия, независимо че се радваше на завръщането му в камарата. Реймънд се радваше и за това, че Франк Бойл не беше от неговия район. Често се питаше дали не е така, защото Джойс държеше под око хората от неговия комитет.

Втората победа на Маргарет Тачър му дойде като лош удар, независимо че не беше изненадан. Полученото мнозинство за консерваторите в парламента бе по-голямо, отколкото се предвиждаше, докато социалдемократическата партия спечели само шест места — съюзът между либерали и социалдемократи получи два процента по-нисък резултат от лейбъристите. Реймънд беше достатъчно реалист, за да прецени, че нищо не може да спре торите да управляват през следващите пет години.

Той се върна още веднъж към адвокатската практика. Когато председателят на Камарата на лордовете, лорд Хейлшам, му предложи да стане съдия във Върховния съд с място в Камарата на лордовете, той доста време обмисля предложението, преди да поиска мнението на Джойс.

— Ще ти омръзне до болка след първата седмица — каза тя.

— Сигурно е, че няма да ми е по-скучно, отколкото сега.

— Пак ще дойде твоят ред.

— Джойс, аз съм почти на петдесет и в момента съм само председател на Комисията по търговията и промишлеността. Ако партията не спечели на следващите избори, вероятно никога вече няма да вляза в правителство. Не забравяй, че последния път, когато загубихме толкова тежко, останахме в опозиция тринайсет години.

— Веднъж да сменят Майкъл Фут, и партията ще има друго лице. Готова съм да се басирам, че тогава ще ти предложат едно от първите места в правителството в сянка.

— Зависи кого ще изберем за лидер — каза Реймънд. — Освен това не виждам голяма разлика между Нийл Кинок, който ми изглежда непобедим, и Майкъл фут — освен че е с десет години по-млад.

— Тогава защо не се кандидатираш? — попита Джойс.

— Много е рано за мен — отговори Реймънд.

— Защо не почакаш поне да видиш кой ще стане лидер — каза Джойс. — Винаги можеш да бъдеш съдия — те умират толкова често, колкото и министрите от кабинета.

Когато се върна в адвокатската колегия следващия понеделник, Реймънд послуша съвета на Джойс и съобщи на лорд Хейлшам, че няма намерение да бъде съдия в близкото бъдеще, и започна внимателно да следи Сесил Паркинсън, новия министър на промишлеността и търговията.

Само след няколко дни Майкъл Фут съобщи, че няма да бъде лидер на партията след предстоящата партийна конференция. Когато Майкъл фут обяви намерението си пред кабинета в сянка, няколко лица светнаха при мисълта за предстоящата битка през октомври в Брайтън. Нийл Кинок и Рой Хатързли първи се кандидатираха. Седмици преди конференцията няколко профсъюзни лидери и депутати се обърнаха към Реймънд с предложение да се кандидатира и той. Реймънд отговори на всички със „следващия път“.

Изборът на нов лидер се състоя в неделя, преди началото на конференцията. Както предполагаше Реймънд, победител излезе Кинок, а Хатързли стана заместник.

След конференцията Реймънд се върна в Лийдс с надеждата да му предложат важен пост, независимо че не беше поддържал победителя. Веднага след края на приемното време се прибра вкъщи и обикаля около телефона, очаквайки новият лидер да му се обади. Пропусна дори мача срещу Челси. Не му се искаше да бъде във второто разпределение.

Най-накрая Нийл Кинок се обади и шокира Реймънд с предложението си. Реймънд му отказа, без да се колебае. Разговорът беше много кратък.

Джойс влезе в дневната, когато Реймънд вече сядаше в любимото си кресло.

— Какво ти предложи? — попита тя.

— Транспорта. Явно понижение.

— Какво му отговори?

— Отказах, разбира се.

— На кого е раздал основните постове?

— Не попитах, а и той не каза. Ще трябва да изчакаме сутрешните вестници. Не че кой знае колко ме интересува — продължи той, загледан в пода, — защото мисля да заема първото вакантно съдийско място. Изгубих толкова много години.

— Аз също — тихо каза Джойс.

— Какво искаш да кажеш? — попита Реймънд, поглеждайки към жена си за пръв път, откакто беше влязла в стаята.

— Ако си решил напълно да скъсваш, мисля, че е време и аз да направя същото.

— Не те разбирам — каза Реймънд.

— Не сме били близки от много отдавна, Рей — каза Джойс и го гледаше право в очите. — Ако смяташ да се разделиш с избирателния район и да прекарваш повече време в Лондон, предлагам и ние да се разделим. — Тя се обърна настрани.

— Имаш ли някой? — попита Реймънд с променен глас.

— Никой специален.

— Но все пак имаш?

— Да, и иска да се ожени за мен — каза Джойс, — ако това имаш предвид. Учили сме в едно училище в Бредфорд. Сега е счетоводител и не се е женил.

— Обичаш ли го?

Джойс помисли, преди да отговори.

— Не, не мога да се преструвам, че го обичам. Но сме добри приятели, той е много мил и разумен и най-важното — ще бъде при мен.

Реймънд не можеше да се помръдне.

— Ако се разделим, ще можеш да предложиш на Кейт да се откаже от работата си в Ню Йорк и да се върне в Лондон. — Реймънд беше изумен. — Помисли и ми кажи какво си решил.

Тя излезе веднага от стаята, за да не види сълзите й.

Когато остана сам, Реймънд се замисли за годините, прекарани с Джойс и Кейт, и разбра точно какво иска да направи, сега, когато всичко беше излязло наяве.

Взе последния влак за Лондон още същата вечер, защото трябваше да е в съда преди десет часа на следващия ден. Спа неспокойно през нощта, защото мисълта как ще прекара остатъка от живота си не му даваше спокойствие. Преди да отиде в съда на следващия ден, поръча дузина червени рози чрез „Интерфлора“. Позвъни на главния държавен адвокат. Ако беше решил да промени живота си, трябваше да го промени във всички насоки.

Когато съвещанието в съда свърши, Реймънд провери разписанието на самолетите. В наши дни се пътува толкова бързо. Той си направи резервация и взе такси до Хийтроу. По време на полета, който му се стори безкраен, се молеше да не е станало твърде късно. Щом пристигна, взе такси от аерогарата.

Когато позвъни на вратата, Джойс онемя от изненада.

— Какво правиш тук в понеделник следобед?

— Опитвам се да те спечеля отново — каза Реймънд. — Боже, колко сантиментално звучи! — добави той.

— Това са най-хубавите думи, които си ми казвал — каза тя, когато той я прегърна.

Реймънд видя през рамото й розите на масата в хола.

— Хайде да отидем да вечеряме някъде навън.

В ресторанта Реймънд й разказа за плановете си да приеме предложението на главния държавен адвокат, но само ако тя се съгласи да дойде да живее с него в Лондон. След втората бутилка шампанско, която Джойс неохотно прие да изпият, се върнаха вкъщи.

На входа чуха, че телефонът звъни. Реймънд отключи вратата и политна напред, докато Джойс заопипва стената за ключа за осветлението.

— Рей, цяла вечер се опитвам да се свържа с теб — казаха му отсреща на завален уелски акцент.

— Свърза ли се сега? — каза Реймънд с надебелял език, опитваше се да държи очите си отворени.

— Звучиш, като че се връщаш от приятно забавление.

— Празнувахме с жена ми.

— Празнувал си, преди да си чул новината?

— Каква новина? — попита Реймънд и се свлече на най-близкия стол.

— Направих размествания в новия екип и се надявам да се съгласиш да влезеш в него като…

Реймънд набързо изтрезня и внимателно заслуша новия лидер.

— Можеш ли да почакаш малко?

— Разбира се — отговори изненаданият глас отсреща.

— Джойс — извика Реймънд и тя се показа от кухнята с две пълни чаши много черно кафе, — ще дойдеш ли да живееш с мен в Лондон, ако не стана съдия?

На лицето й светна щастлива усмивка. Тя се зарадва, че първо се допитва до нея, и кимна няколко пъти.

— Приемам с най-голямо удоволствие — каза той.

— Благодаря, Реймънд. Вероятно ще можем да се срещнем в моя кабинет в камарата и да поговорим за работата ти в новата област.

— Да, разбира се — каза Реймънд. — Довиждане до утре. — Той пусна телефона на пода и заспа моментално на креслото.

Джойс затвори телефона и не разбра до следващата сутрин, че съпругът й е министър на социалните грижи в новото правителство в сянка.

 

 

Реймънд продаде апартамента и двамата с Джойс се преместиха в малка викторианска къща на улица „Каули“, само на неколкостотин метра от парламента.

Реймънд наблюдаваше как Джойс подреди най-напред неговия кабинет, преди да се заеме с останалите стаи в къщата, с енергичност и ентусиазъм, присъщи на млада булка. След като приключи със спалнята за гости, родителите на Реймънд дойдоха да им гостуват през почивните дни. Той се засмя, като се ръкуваше с баща си на вратата, хванал с другата ръка плик с надпис „Месарница Гулд“.

— Да не мислиш, че в Лондон няма месо — каза Реймънд.

— Не като моето, сине — отговори бащата.

Вечеряха най-крехкото телешко печено и Реймънд наблюдаваше как приятно бъбреха Джойс и майка му.

— Слава богу, че се събудих навреме — гласно каза той.

— Какво каза? — попита Джойс.

— Нищо, скъпа, нищо.

 

 

Независимо че отделяше по-голяма част от времето си за цялостната стратегия на бъдещото лейбъристко правителство, като всички политици и той имаше своя идея, която го човъркаше. От съзнанието му не изчезваше мисълта за песните на войниците от войната, още от времето, когато живееше в една стая с баба си. Спомняше си удара, който получи малко след завършване на университета, когато разбра, че баба му е изкарала трийсет години от живота си със седмична пенсия, която едва би покрила обяд в сносен лондонски ресторант.

Още от времето, когато беше при бекбенчерите, непрекъснато бе пледирал за обезщетение на военните бонове и за по-високи пенсии на вдовиците от войната. Седмичната му поща недвусмислено показваше колко остър беше станал проблемът. През годините в опозиция упорито се бореше за постоянно нарастващи малки повишения и се беше зарекъл, ако стане министър на социалните грижи, да прокара по-радикална мярка.

Джойс бе оставила на бюрото му изрезка от „Стандарт“, за да я прочете, когато се върне вечерта от камарата. Тя беше написала напряко: „Това може да отиде на първа страница на всички национални вестници“.

Реймънд беше съгласен с нея и на следващия ден се опита да наложи своите възгледи на неподатливото правителство в сянка, което изглеждаше повече ангажирано с планираната серия стачни действия на йоркширските миньори, отколкото със случая на госпожа Дора Бенсън.

Реймънд направи щателно проучване и откри, че случаят не се различава много от тези, които бе разглеждал през изминалите години, освен присъствието на кръста за храброст „Виктория“, най-високото военно отличие. От всяка гледна точка Дора Бенсън доказваше каузата на Реймънд. Тя беше една от малкото живи вдовици от Първата световна война. Съпругът й, редник Албърт Бенсън, бил убит в атака срещу немските окопи. Девет немци били убити, преди той да падне мъртъв, и затова бил награден посмъртно с кръст за храброст. Неговата съпруга продължила да работи още петдесет години като чистачка. Единствената по-сериозна надежда била военните й облигации, но без фиксирана дата за изплащане. Те сменяли притежателя си за двайсет и пет паунда на облигация. Случаят с госпожа Бенсън можеше да мине незабелязан, ако в отчаянието си тя не бе помолила да продадат на търг в Съдъби ордена на съпруга й.

След като се въоръжи с всички факти, Реймънд записа въпрос към министъра дали най-накрая ще уважи отдавна даденото от правителството обещание за такива случаи. Дремещата, но препълнена зала на камарата чу отговора на Саймън Кързлейк в качеството му на министър на отбраната, че неговото министерство още веднъж обмислило проблема и той ще съобщи заключението от обсъждането в най-близко бъдеще. Саймън седна на мястото си доволен, че това ще успокои Реймънд Гулд. Но допълващият въпрос на Реймънд го изуми и събуди цялата камара.

— Осъзнава ли достопочтеният джентълмен, че тази осемдесет и четири годишна вдовица на воин, убит в акция и награден с кръст за храброст „Виктория“, има по-нисък доход от този на шестнайсетгодишен кадет, току-що постъпил в армията?

Саймън се изправи още веднъж, решен да сложи край на въпроса, докато не се занимае обстойно със случая.

— Господин председателю, аз не съм запознат със случая и уверявам достопочтения джентълмен, че ще обмисля най-внимателно всички аспекти, които той засегна.

Саймън тръгна към мястото си, сигурен, че председателят ще мине към следващия въпрос. Но Реймънд отново се изправи, пришпорван от опозицията.

— Знае ли освен това достопочтеният джентълмен, че един адмирал с подлежащ на индексиране доход се надява да завърши кариерата си с над 500 паунда седмична пенсия, докато госпожа Дора Бенсън остава на постоянните 47,32 паунда седмично.

Последваха възклицания на изумление дори от банките на консерваторите.

Саймън отново се изправи, чувстваше болезнено, че е неподготвен за атаката на Гулд, и разбираше, че е необходимо да я отклони колкото може по-бързо.

— Аз нямах представа, че разликата е толкова драстична, но още веднъж уверявам достопочтения джентълмен, че незабавно ще се занимая със случая.

За ужас на Саймън Реймънд се изправи за трети път. Той виждаше, че лейбъристките депутати се наслаждават на необичайния спектакъл, притискайки го до стената.

— Знае ли също достопочтеният джентълмен, че за кръст за храброст „Виктория“ се плаща по 100 паунда годишно без никакви добавки към пенсията, произтичащи от ордена? Ние плащаме на четвърторазредни футболисти повече, а държим госпожа Бенсън в групата с най-нисък доход.

Саймън изглеждаше явно обезпокоен, когато стана да отговаря за четвърти път, и направи нетипична забележка, за която съжали още докато я изказваше.

— Разбирам позицията на достопочтения джентълмен — започна той доста бързо — и съм трогнат от неочаквания му интерес към случая с госпожа Бенсън. Ще бъде ли цинично от моя страна, ако предположа, че интересът му е провокиран от широката публичност, която националната преса предизвика към случая?

Реймънд не направи опит да отговори, а остана седнал със скръстени ръце и вдигнати върху масата крака, докато неговите бекбенчери крещяха обиди към Саймън.

На следващия ден националната преса откликна със снимка на болната от артрит Дора Бенсън с метла и кофа в ръка редом със снимката на симпатичния й млад съпруг във военна униформа. Много от вестниците описваха как Албърт Бенсън е спечелил ордена, а някои от сензационните издания си позволиха значителни волности. Но всички подеха изказването на Реймънд, че госпожа Бенсън беше в категорията с най-нисък доход плюс патетичните 100 паунда за ордена „Виктория“.

Един предприемчив и безкомпромисен журналист от „Гардиън“ разгледа историята от друг ъгъл, който другите вестници възприеха във второто си издание. Той разгласи, че Реймънд Гулд е поставял въпроса за пенсиите на войнишките вдовици четирийсет и седем пъти, откакто е в парламента. Изказвал се е по този въпрос от мястото си при бекбенчерите на три обсъждания на бюджета и на пет на социално слабите. Това е темата на първата му реч в парламента преди двайсет години. Но когато журналистът съобщи, че Реймънд внася по 500 паунда годишно в болницата за пострадалите във войната „Ърскин“, всеки депутат знаеше, че Саймън Кързлейк ще трябва да оттегли думите си и да се извини на Реймънд пред парламента.

 

 

Председателят се изправи в три и половина и каза пред пълната камара, че министърът на отбраната иска да направи лично изявление.

Саймън Кързлейк стана от първите банки и нервно се изправи пред трибуната.

— Господин председателю — започна той, — с ваше позволение и това на парламента искам да направя лично изявление. При отговор на въпрос, поставен ми вчера, аз оспорих честността на достопочтения джентълмен — депутата на Северен Лийдс. Беше ми дадено да разбера, че съм бил несправедлив, и сега предлагам моите искрени извинения пред камарата и уверявам достопочтения джентълмен, че за трети път няма да поставя под съмнение неговата честност.

Докато новите депутати бяха озадачени от загадката в края на изявлението, Реймънд само се усмихна.

Като знаеха каква рядкост са персоналните изявления в парламентарната кариера на всеки депутат, всички с нетърпение чакаха реакцията на Реймънд.

Той бавно отиде на парламентарната трибуна.

— Господин председателю, приемам любезния начин, по който достопочтеният джентълмен се извини, и се надявам, че няма да забрави по-важното — привилегиите на войнишките вдовици и по-специално съдбата на госпожа Бенсън.

Саймън изглеждаше облекчен и кимна учтиво.

Много депутати от опозицията обвиниха Реймънд, че не е атакувал Саймън по време на неговото отстъпление, а Том Карсън продължи да му крещи дори след като минаха на следващата точка от дневния ред. Водещ журналист на „Таймс“ ги опроверга на следващия ден, като писа: „По време на нападателни, активни искания отляво парламентът и лейбъристите откриха нов Клемънт Атли на първите си банки. Англия няма да се опасява за човешките права и достойнство, ако Реймънд Гулд заеме по-висок пост, отколкото заема сега“.

Когато вечерта се върна от камарата, намери изрязани за него всички коментари от вестниците. Джойс бе успяла да прегледа и нарасналата кореспонденция.

Оказа се, че тя чувства същественото в политиката по-добре, отколкото цялото правителство в сянка.

 

 

Алек Пимкин организира парти за колегите си от консервативната партия, които бяха влезли в парламента през 1964 година „за да отпразнуваме първите двайсет години в парламента“, както той обясни повода в края на импровизираната реч след вечерята.

По време на коняка с цигара оплешивелият и закръглен Пимкин се облегна и огледа колегите си. Много бяха отпаднали по пътя, но от тези, които останаха, само двама бяха над останалите.

Пимкин спря погледа си първо на Сеймор. Въпреки че бе оглеждал отблизо финансовия министър, не бе успял да открие бял косъм на главата му. От време на време виждаше Аманда, която отново работеше като манекен, рядко оставаше в Англия и Чарлс сигурно я виждаше по-често по кориците на списанията, отколкото в дома си на „Итън“. Пимкин се изненадваше колко много време отделя на малкия Хари. Чарлс беше последният човек, когото би си представил като предан баща. Разбира се, нямаше признаци за отслабване на амбициите му и Пимкин подозираше, че остава само един достоен съперник за лидерство в партията.

Погледът му се премести на Саймън Кързлейк, увлечен в оживен разговор за работата си за подготовката за предстоящата среща по въпросите на разоръжаването между Тачър, Горбачов и Рейгън. Пимкин внимателно наблюдаваше министъра на отбраната и си мислеше, че ако бе надарен с неговата външност, нямаше да се страхува от намаляващото им мнозинство. Слуховете за финансова криза отдавна бяха отминали и сега Саймън изглеждаше готов за блестящо бъдеше.

Партито беше към края си. Гостите един по един идваха при него да си вземат довиждане и да му благодарят за „прекрасната“, „незабравима“ вечер. Когато и последният си отиде, Пимкин допи останалото в тумбестата чаша бренди и угаси цигарата си в пепелника. Въздъхна при мисълта, че никога няма да стане министър-председател, и реши поне да направи някого, тъй като не му оставаше нищо друго, с което да спекулира през следващите двайсет години.

 

 

Реймънд отпразнува своите двайсет години в парламента с Джойс. Отидоха да вечерят в ресторант „Гвинея“, недалеч от площад „Баркли“. Той много хареса дългата официална рокля, която Джойс бе избрала за случая, и дори забеляза, че тоалетът й направи впечатление на жените от околните маси.

Реймънд също направи равносметка на изминалите двайсет години и по време на брендито каза на Джойс, че се надява през следващите двайсет да прекара повече време в правителство, отколкото в опозиция. 1984 година не се оказа добра за консерваторите и Реймънд се готвеше да направи 1985 още по-неприятна.

Няколко седмици по-късно Тони Бен, който беше загубил мястото си на общите избори, се върна в парламента като депутат на Честърфийлд. Консерваторите изгубиха още две места на допълнителни избори в началото на 1985 година. Дори пресата започна да признава, че лейбъристката партия отново изглежда сериозна алтернатива за ново правителство.

 

 

Зимата на 1985 донесе ново увеличение на безработицата и рейтингът на лейбъристката партия при изследванията на общественото мнение се повиши. След оставките на двама министри от кабинета, свързани със скандал около малка компания за хеликоптери в Уест Кънтри, и загуба на още две места в допълнителни избори, консервативната партия зае трето място за първи път след пет години.

Падането на цената на петрола от 22 на 10 долара за барел в разстояние на шест седмици не помогна на бюджетните разчети на финансовия министър. След дългото горещо лято Маргарет Тачър реши да направи нови размествания в кабинета и да вкара нови личности, които да определят политиката до следващите избори. Средната възраст на членовете на кабинета спадна със седем години и пресата го нарече „младо попълнение за обичайните реконструкции на госпожа Тачър“.