Джефри Арчър
Пръв между равни (28)

27.

Оставката на Джеймс Калахан като лидер на лейбъристката партия през октомври 1980 година не изненада политическите наблюдатели. За разлика от предшественика си той беше над шейсет и пет, възраст, на която неговата партия препоръчаше оттегляне в пенсия.

Същите политически наблюдатели бяха изненадани, когато Майкъл Фут, ветеран от лявото крило на партията, победи Дениз Хили със 139 гласа срещу 129 и стана новият лидер на лейбъристите. Те моментално предрекоха дълъг период в опозиция за социалистите.

Консерваторите на свой ред с интерес наблюдаваха борбата за ръководството на лейбъристката партия. Когато чу резултата, Сеймор се засмя, в последна сметка лейбъристите заменяха шейсетгодишен лидер с шейсет и четири годишен, който на свой ред е заменен от шейсет и седем годишен. Лорд Шинуел, който на деветдесет и шест години беше най-възрастният бивш лейбъристки министър от кабинета, декларирал, че ще се кандидатира за партиен лидер след оставката на Майкъл Фут.

Когато след седмица започна сформиране на правителство в сянка, Андрю реши да не представя своето име. Както много други членове на партията той харесваше новия лидер като личност, но рядко се съгласяваше с неговото мнение по вътрешните проблеми на страната и му опонираше по всички въпроси на отбраната и европейската политика. Реймънд от своя страна реши, че Фут е временен лидер и с радост се съгласи да му служи. Когато бе обявено правителството в сянка, Реймънд беше съобщен на осмо място. Майкъл Фут го покани да стане министър на търговията в сянка.

Когато влезе в камарата на следващия ден, Андрю мина по пътеката между редовете и седна при бекбенчерите за първи път от четиринайсет години. Той погледна към разположилия се на първия ред Реймънд и си спомни собствените думи: „Може да дойде ден, когато аз да ти завиждам от местата на бекбенчерите“.

 

 

Андрю не се изненада, когато от комитета в Единбург му съобщиха, че трябва още веднъж да се кандидатира за преизбирането през 1981 година. Когато предишния октомври лейбъристката конференция одобри мандатното преизбиране на кандидатите за лейбъристки депутати, той разбра, че най-голямата му битка ще бъде вътрешнопартийната, Франк Бойл беше успял да подмени още един от привържениците му със свой поддръжник.

Рой Дженкинс, предишният заместник-председател на лейбъристката партия, се връщаше от Брюксел, след като мандатът му на президент на Европейската комисия приключи. В реч по телевизията той даде ясно да се разбере, че обмисля идеята да основе нова партия, за да обедини умерените радикали, които са на мнение, че лейбъристката партия е направила ляв завой. Партийната конференция бе отнела правото на депутатите от парламента да участват в избора на лидер на партията и с това чашата на търпението бе преляла за много лейбъристи. Няколко депутати казаха на Дженкинс, че са готови да напуснат. Андрю бе предпочел да остане лоялен към партията и да се опита да я промени отвътре, но скоро разбра, че времето за това е минало.

Със сутрешната поща получи кратко съобщение от секретаря на избирателния район, че Франк Бойл ще му бъде опонент на следващите избори. В деня на събранието Андрю взе самолет за Единбург с предчувствие за най-лошото. Никой не го посрещна на летището. В главната квартира на партията Дейвид Конот го поздрави с навъсена физиономия.

Андрю застана пред комитета в студената, неприветлива стая и отговори на същите въпроси, които му бяха поставени преди три години. Той даде абсолютно същите отговори — за отношението си към разоръжаването, защо е за тесни връзки със Съединените щати и така нататък. Предсказуеми въпроси следваха един след друг, но не им даде възможност да го изкарат от търпение.

Той завърши с думите:

— Горд съм, че служа двайсет години на хората от Единбург Карлтън и се надявам да го правя поне още толкова. Ако смятате, че не сте в състояние да ме изберете, ще трябва да обмисля възможността да се кандидатирам като независим кандидат.

За първи път един-двама от членовете на комитета погледнаха разтревожено.

— Ние не се страхуваме от твоите закани, господин Фрейзър — каза Франк Бойл. — Лейбъристката партия винаги е стояла над индивидуалната личност. Сега поне знаем къде се крият личните ви интереси. Предлагам да минем към гласуване.

Бяха раздадени дванайсет малки листчета, на които написаха: „Фрейзър“ или „Бойл“.

Франк Бойл бавно събра листчетата, явно наслаждавайки се на притеснението на Фрейзър. Той разгъна първото листче.

— Бойл — прочете той, оглеждайки хората около масата.

Отвори второ — Фрейзър — след това трето — Бойл — следвано от — Фрейзър, Фрейзър, Фрейзър.

Андрю броеше наум: „четири на два за мен“.

— Фрейзър, следван от Бойл, Бойл, Фрейзър.

Шест на четири в полза на Андрю и още две за отваряне, трябваше му само още един глас. — Бойл. — Шест на пет за Андрю. — Председателят много бавно отвори последното листче.

— Бойл — триумфиращо съобщи той. Замълча за по-голям ефект. — Общо шест на шест — декларира той. — Според точка Четирийсет и втора от правилника на партията — каза, сякаш е наизустявал точката преди събранието — при равен резултат председателят има решаващ глас.

Спря още веднъж.

— Бойл — произнесе бавно той. — И така, обявявам Франк Бойл за официален кандидат на лейбъристката партия на Единбург Карлтън в следващите избори. — Той се обърна към Андрю и каза: — Нямаме повече нужда от вашите услуги, господин Фрейзър.

— Искам да благодаря на тези от вас, които ме подкрепиха — каза Андрю и напусна стаята, без да каже нито дума повече.

На следващия ден в „Скотсмен“ излезе дълга статия за опасността малка група преднамерени хора с власт да подменят депутат, който в продължение на дълги години е служил честно на избирателите си. Андрю телефонира на Стюарт Грей, за да му благодари.

— Щеше да е много хубаво, ако беше излязла преди един ден — добави той.

— Беше готова за вчера — каза Стюарт, — но съобщението от Бъкингамския дворец за годежа на принц Чарлс и лейди Даяна Спенсър измести всичко останало — дори репортажа за мача Рейнджърс-Селтик. Между другото, не трябва ли изборът на Бойл да бъде потвърден от Общия управителен комитет?

— Да, но те са негови хора. Това е все едно да се оплакваш на тъща си, че жена ти е заядлива.

— Защо тогава не подадеш молба до Националния изпълнителен комитет и да поискаш решението да се гласува на общо събрание на всички членове на партията от района?

— Защото ще минат седмици, преди да бъде оборено решението, и освен това аз не съм убеден, че искам да се състезавам за мястото като лейбъристки представител.

Андрю изслуша въпроса на журналиста и каза:

— Да, можеш да ме цитираш.

 

 

С приближаване на датата на изборите Чарлс реши, че ще е разумно да представи Аманда в избирателния район. Досега се оправдаваше, че съпругата му има здравословни проблеми след раждането и лекарите са я посъветвали да избягва вълнения, които могат да предизвикат повишаване на кръвното й налягане. Независимо от това един-двама избиратели настояха, защото смятаха, че с темповете си консерваторите на Съсекс Даунс трудно биха вдигнали кръвното дори на деветдесетгодишен старец. Чарлс остави Хари вкъщи, обяснявайки, че той е избрал кариера на общественик, не синът му.

Чарлс прецени, че годишното градинско увеселение, организирано в парка на лорд Къкфийлдс, е най-доброто място да представи Аманда и я помоли да се облече в нещо подходящо за случая.

Той беше забелязал, че на мода са дизайнерските джинси и че чувствителната към модата негова съпруга никога не облича едно и също нещо два пъти. Той знаеше също, че освободените от предразсъдъци жени не носят сутиени. Но беше шокиран, като видя Аманда с почти прозрачна блуза и толкова тесни джинси, че изглеждаше като налята в тях. Чарлс беше истински ужасен.

— Не можеш ли да облечеш нещо по… консервативно? — предложи той.

— Нещо като дрехите на старата скица Фиона?

Чарлс не можа да измисли подходящ отговор.

— Градинското увеселение ще бъде ужасно досадно за теб — опита отчаяно той, — може би ще е по-добре да отида сам.

Аманда се обърна и го погледна право в очите.

— Срамуваш ли се от мен, Чарли?

Той закара жена си, без да отрони дума в колата, и всеки път, когато се обръщаше към нея, намираше извинение да отклони погледа си. Когато пристигнаха, опасенията му се потвърдиха. Както мъжете, така и жените не можеха да отделят очи от Аманда, която се разхождаше по тревата и ядеше ягоди. Много от тях биха употребили определението „уличница“, ако не беше съпруга на депутата им.

Чарлс щеше да се отърве леко, ако Аманда не беше разказала един пикантен виц на съпругата на епископа, не беше отказала категорично да участва в журито на конкурса за най-хубаво бебе и в разиграването на лотария, но той не бе дарен с такъв късмет. Председателката на Женския консултативен комитет си намери майстора, като я представиха на съпругата на депутата.

— Скъпа — каза Чарлс. — Мисля, че не се познавате с госпожа Бленкинсоп.

— Не — каза Аманда, без да обърне внимание на подадената ръка на госпожа Бленкинсоп.

— Госпожа Бленкинсоп — продължи Чарлс — беше наградена с орден ОБИ за заслуги към избирателния район.

— ОБИ? — искрено се учуди Аманда.

Мисис Бленкинсоп се изпъна гордо и каза:

— Орден на Британската империя.

— Винаги съм се чудела какво значи — коментира, усмихвайки се Аманда. — Баща ми често казваше, че значело „Орден на Британските изнудвачи“.

 

 

— Да си виждал някъде праха за пране? — попита Луиз.

— Отдавна съм спрял да се пера — отговори Андрю.

— Хмм — каза Луиз. — Ако ти не си го пипал, кой може да го е взел — два големи пакета прах липсват.

— Сигурно е работа на някой фантом — пошегува се Андрю.

— Престани да се занасяш и иди да извадиш Клариса от ваната.

Андрю стана от креслото, пусна вестника на пода и се затича по стълбите нагоре.

— Време е да излизаш от ваната, млада госпожице — извика той, преди да е стигнал вратата. Първо чу хълцане, след това като отвори вратата, видя Клариса от глава до пети в пяна. Лъскавата и черна къдрава коса беше също в пяна. Андрю прихна да се смее, но спря веднага, като видя, че коленете и лактите на Клариса кървят. Тя държеше голяма четка в ръка, покрита със смес от пяна и кръв.

— Какво се е случило, скъпа? — попита Андрю и клекна пред Клариса.

— Не е вярно — каза Клариса, без да го погледне.

— Кое не е вярно? — внимателно попита Андрю.

— Което пише на кутията — каза тя, сочейки двете празни кутии прах за пране в ъгъла на банята.

Андрю погледна познатата снимка на малко русо момиченце с руса коса и бяла празнична рокля.

— Кое не е вярно? — повтори той, още несигурен какъв е проблемът.

— Не е вярно, че този прах може да премахне и най-черните петна. Два големи пакета и аз продължавам да съм черна — изхълца тя.

Андрю не се стърпя и се разсмя, което накара Клариса да заплаче още по-силно. След като изплакна цялата пяна и внимателно я подсуши, Андрю дезинфекцира наранените места.

— Защо съм толкова черна? — попита тя.

— Защото майка ти и татко ти са черни — отговори Андрю, водейки дъщеря си за ръка към спалнята.

— Защо ти не си мой баща — тогава щях да съм бяла.

— Сега аз съм твой баща и няма нужда да си бяла.

— Да, искам да съм бяла.

— Защо?

— Защото децата в училище ми се смеят — каза Клариса, стиснала силно ръката на Андрю.

— Когато аз бях ученик, и на мен ми се смееха, защото бях нисък — каза Андрю. — Наричаха ме пони.

— Ти какво направи? — попита Клариса.

— Тренирах упорито и станах капитан на отбора по ръгби и те престанаха да ми се присмиват.

— Но дотогава си станал висок. Аз не мога да стана бяла с трениране.

— Не, аз си останах нисък и ти няма нужда да тренираш.

— Защо? — попита Клариса, без да пуска ръката му.

— Защото ще станеш красавица и тогава всички тези грозни бели момичета ще ти завиждат.

Клариса мълча известно време и след това попита:

— Обещаваш ли, татко?

— Обещавам — успокои я той и седна в края на леглото.

— Както Франк Бойл завижда на теб.

Андрю се сепна от изненада.

— Какво знаеш за него?

— Само това, което разказва мама, че той ще е лейбъристът на Единбург, но че ти ще го победиш.

Андрю онемя.

— Той ли ще е лейбъристът, татко? — попита тя.

— Да, той.

— Ще го победиш ли?

— Ще се опитам.

— Мога ли да ти помогна? — попита Клариса и на лицето й светна усмивка.

— Разбира се. Сега заспивай — каза Андрю, изправи се и отиде да дръпне завесите на прозорците.

— Той черен ли е?

— Кой? — попита Андрю.

— Гадният Франк Бойл.

— Не — каза Андрю, смеейки се — бял е.

— Тогава трябва да бъде направен черен, а аз да получа неговата кожа.

Андрю изгаси лампата, доволен, че Клариса няма да може да види изражението му.

 

 

Вторият рожден ден на Хари бе отпразнуван с двегодишните му приятелчета от елита на площад „Итън“, които гувернантката бе преценила за подходящи. Чарлс успя да се измъкне от заседание, понесъл дъска за рисуване и велосипед. Когато паркираше колата, той забеляза старото волво на Фиона по посока на площад „Слоун“. Той не обърна внимание на съвпадението, независимо че имаше планове да си възвърне безценния Холбайн.

Хари, естествено, искаше непрекъснато да кара колелото около масата в столовата. Чарлс седеше и се радваше на сина си, но не можеше да не забележи, че е по-нисък от повечето негови връстници. Спомни си, че неговият прадядо беше висок само метър и седемдесет и два.

Осъзна го точно след като синът му духна свещичките и гувернантката запали осветлението. Най-напред Чарлс почувства, че нещо липсва. Беше като детската игра с предмети върху табла — всички си затварят очите, гувернантката скрива един от предметите и след това децата отгатват кой предмет липсва.

Мина известно време, докато откри, че липсващият предмет е златната кутия за цигари. Той отиде при бюфета и огледа празното място. Чарлс продължи да се взира в мястото, където златната кутия, завещана от прадядо му, стоеше предишната вечер. Беше останала само запалката от комплекта.

Той веднага попита Аманда дали знае къде е наследствената скъпоценност, но тя изглеждаше напълно погълната от музикалната игра с децата. След като старателно провери в останалите стаи, Чарлс отиде в кабинета и позвъни в полицията.

Един полицай от криминалния отдел веднага се отзова и записа всички подробности. Чарлс можа да го снабди със снимка на кутията с инициали на капака Ч. Г. С. Той се въздържа да спомене името на Фиона. Инспекторът увери Чарлс, че сам ще се заеме с разследването. Когато се върна при децата, гувернантките бяха започнали да прибират възпитаниците си.

 

 

Лейбъристката партия в Единбург Карлтън обнародва в пресата, че за неин кандидат е избран Франк Бойл. Андрю бе изненадан и трогнат от купищата писма, които получи, и от телефонните обаждания на доброжелатели, голяма част от тях непознати хора. В повечето от писмата го молеха да се кандидатира на следващите избори като независим кандидат.

Двайсет лейбъристки депутати и един от консервативната партия влязоха в новообразуваната социалдемократическа партия и се очакваше и други да ги последват. Андрю знаеше, че трябва да побърза с изявление, ако иска привържениците му да не се оттеглят. Той прекара тежки часове, докато дискутираше с Луиз как да изпълни последните си задължения към партията.

— Какво да правя? — попита пак той.

— Аз не мога да ти дам отговор, само се надявам да направиш избора по-бързо.

— Защо по-бързо?

— Защото ще гласувам за социалдемократите на следващите избори, така че е по-добре ти да си моят кандидат.

След няколко дни Рой Дженкинс, шефът на Андрю от Министерството на вътрешните работи, му телефонира, за да му съобщи, че ще се състезава на допълнителни избори в Глазгоу като кандидат на социалдемократическата партия.

— Много бих се радвал, ако и ти се присъединиш към нас — каза Дженкинс.

Андрю винаги се бе възхищавал от твърдата позиция на Дженкинс по отношение на левите в лейбъристката партия и чувстваше, че той е човекът, който може да промени двупартийната система.

— Имам нужда от малко повече време — отговори Андрю.

След една седмица Андрю взе решение и осведоми главния организатор, че напуска лейбъристката партия и влиза в социалдемократическата партия. След това си приготви куфара и замина за Глазгоу.

 

 

Рой Дженкинс спечели депутатското място с достатъчно голямо мнозинство, за да обезпокои двете основни партии. До Великден всичко двайсет и девет депутати се присъединиха към него, така коалицията на социалдемократите и либералите имаше повече от четирийсет гласа в парламента.

Според изследванията на общественото мнение те заемаха второ място и започна да изглежда възможно балансът на силите в парламента да се окаже в ръцете на социалдемократите след следващите избори. Консерваторите заемаха трето място във всички национални изследвания.

Три седмици Чарлс не чу нищо за изчезналата златна кутия и беше започнал да се отчайва, когато инспекторът се обади и каза, че скъпоценната вещ е намерена.

— Чудесна новина — зарадва се Чарлс. — Имате ли възможност да ни я донесете?

— Не е толкова просто, сър — каза полицаят.

— Какво искате да кажете?

— Бих предпочел да не говорим по телефона. Мога ли да дойда у вас, сър?

— Разбира се — каза Чарлс леко озадачен.

Той нетърпеливо изчака идването на инспектора, независимо че той позвъни на вратата след десет минути. Първият му въпрос изненада много Чарлс.

— Сам ли сте, сър?

— Да — каза Чарлс. — Жена ми и синът ми са в Уелс при тъща ми. Казахте, че сте намерили златната кутия — продължи той, нетърпелив да чуе новините.

— Да, сър.

— Браво, инспекторе. Ще говоря лично с пълномощника — добави той и го поведе към столовата.

— Страхувам се, че има усложнение, сър.

— Как може да има, след като сте намерили кутията?

— Поначало не съм сигурен, че има нещо нередно в изчезването на кутията.

— За какво намеквате, инспекторе?

— Златната кутия е била продадена на дилър от улица „Трефтън“ за 2 500 паунда.

— И кой е продавачът? — нетърпеливо попита Чарлс.

— Тук е проблемът, сър. Чекът е написан за Аманда Сеймор и описанието съвпада с вашата жена — каза инспекторът. Чарлс онемя. — Търговецът представи разписка за потвърждаване на сделката.

Инспекторът подаде копие от разписката. Когато позна подписа на Аманда, ръцете на Чарлс се разтрепериха.

— Сега, след като въпросът е отнесен до прокурора, реших да говоря първо с вас, защото съм сигурен, че няма да искате да се предявява обвинение.

— Не, разбира се, благодаря ви за проявеното разбиране — категорично отговори Чарлс.

— Моля, сър. Търговецът ясно изрази позицията си, че ще върне златната кутия точно за същата сума, за която я е купил. Мисля, че проблемът не би могъл да бъде разрешен по-справедливо.

Чарлс не каза нищо, а само още веднъж благодари, преди да го изпрати до вратата.

Той се върна в кабинета, телефонира на Аманда и каза веднага да се върне. Тя започна да протестира, но той вече беше затворил телефона.

Чарлс остана у дома, докато всички се прибраха късно същата вечер. Хари и гувернантката веднага бяха изпратени на горния етаж.

Само след пет минути Чарлс знаеше, че от парите са останали неколкостотин паунда. Когато жена му избухна в сълзи, той я удари през лицето толкова силно, че тя падна на пода.

— Ако още веднъж нещо изчезне от тази къща — каза той, — ти ще изчезнеш заедно с него и ще се погрижа да прекараш дълги години в затвора. — Аманда излезе от стаята, ридаейки неудържимо.

На следващия ден Чарлс пусна съобщение във вестника, че търси постоянна гувернантка. Той премести своята спалня на горния етаж, за да е по-близо до сина си. Аманда не протестира.

Щом гувернантката се установи, Аманда започна да изчезва за дълги периоди. Чарлс не беше сигурен къде ходи жена му, но не го беше и грижа.

След като Пимкин разказа на Александър Далглиш последните събития, украсени с подробности, Фиона каза на съпруга си:

— Не мислех, че ще дойде ден да съжалявам Чарлс.

 

 

През април 1982 година Аржентина атакува и окупира два малки острова, чиито 1 800 британски жители били принудени да смъкнат британския флаг за първи път след около сто години. Само няколко депутати се върнаха в провинцията за уикенда и парламентът се събра на извънредно заседание в събота сутринта, за да обсъжда кризата. Нацията следеше дебатите по радиото.

Още същия ден госпожа Тачър изпрати военни сили в другото полукълбо със специална задача да възвърнат острова на Обединеното кралство. Цялата страна следеше със затаен дъх новините, дори театрите останаха празни в разгара на сезона.

Саймън беше въодушевен, че е участник в такова историческо събитие, и Елизабет не се сърдеше, че той излиза, преди да се е събудила, и се връща вечер, когато е заспала.

Макар и не при същото обществено внимание, но почти със същото напрежение работеше Чарлс в Министерството на финансите, зает с предизвиканите от кризата икономически проблеми. Той прекарваше ден след ден в парламента, за да подкрепи правителствената политика. И той като Саймън едва успяваше да отдели малко време и да се прибере вкъщи, но за разлика от Елизабет неговата жена оставаше до обяд в леглото. Когато беше у дома, Чарлс прекарваше цялото време с Хари, и го наблюдаваше с голямо възхищение.

Британският флаг отново се издигна на Фолклендските острови, а бюджетът стана закон.