Джефри Арчър
Пръв между равни (24)

23.

Призивът „Запазете реда“ не означаваше нищо за английските избиратели до 1978 година, когато парламентът гласува резолюция, с която се разрешаваше радиото да предава заседания на Камарата на общините. Саймън подкрепи предложението за радиопредаванията, като се обоснова с това, че израз на демокрация е да се показва парламентът в действие и да се даде възможност на избирателите да разберат с какво се занимават избраниците им. Саймън изслуша много внимателно отговорите на допълващите въпроси, които зададе, и за първи път осъзна, че говори твърде бързо, когато има министър в отстъпление.

Реймънд не подкрепи предложението, защото се страхуваше, че виковете: „Браво, браво“ и „Позор, позор“ или апострофите към министър-председателя ще звучат на избирателите като ученическа разправия. „Без представа за положението това са само думи и може да се изгради погрешно мнение за много страни от всекидневната работа на депутатите“ — мислеше той. Когато една вечер слушаше свое изказване по време на парламентарните дебати, той с удоволствие откри, че се обосновава много убедително.

Една сутрин Андрю чу гласа си по радиото в предаване за отбраната и внезапно забеляза, че шотландският му акцент, който смяташе за слаб, бе всъщност доста ясно подчертан.

Според Чарлс сутрешните радиорепортажи бяха идеален начин да се информира за пропуснато заседание от предишния ден. Тъй като сега се събуждаше сам сутрин, „Вчера в парламента“ по радиото се превърна в негов приятел. Той нямаше представа как звучи като представител на висшето общество, докато не се чу една сутрин, след изказване на Том Карсън. Реши да не променя гласа си заради радиото.

 

 

Джойс направи едно от редките си посещения в Лондон на 16 септември 1977, когато Реймънд трябваше да присъства на откриването на разширението на летище Хийтроу от кралицата. Те бяха поканени от кралицата на официалния обяд след церемонията по откриването. Джойс си купи нова рокля от „Харви Никълс“ и се задържа в пробната зад спуснатата завеса, за да се увери, че може да прави реверанс — „Добро утро, Ваше Величество“ — произнесе тя с лек поклон, за изненада на продавачката, чакаща търпеливо пред пробната.

По пътя към апартамента тя мислено се успокояваше, че ще се справи с ролята си толкова добре, колкото всяка придворна дама. Докато очакваше Реймънд да се върне от сутрешното заседание на кабинета, успя да се подготви. Искаше й се той да остане доволен от усилията й. Отдавна бе изгубила надежда да бъде майка, но все още се надяваше да бъде оценена като добра съпруга. Реймънд я беше предупредил предварително, че ще трябва да се преоблече веднага като се върне, за да бъде в „Грийн Парк“ преди пристигането на кралицата. След откриването на разширението на Хийтроу и обиколката, която щеше да отнеме половин час, те трябваше да се върнат в Бъкингамския дворец за официалния обяд. Реймънд се беше срещал с кралицата няколко пъти на официални мероприятия, но Джойс щеше да бъде представена за пръв път.

Джойс се изкъпа и бързо се облече. Тя знаеше, че Реймънд никога няма да й прости, ако закъснее заради нея. След това започна да приготовлява неговите дрехи, фрак, сив панталон на дискретни райета, бяла риза, колосана яка и сребристосива връзка, всичко това взето под наем от „Мос Брос“. Имаше нужда само от бяла носна кърпа за малкото джобче, която да се показва като тънка бяла линия, така както я поставя Единбургският херцог.

Джойс започна да претърсва чекмеджетата на скрина и се възхищаваше на новите му ризи.

В първия момент когато видя листчето под яката на розова риза най-отдолу на купчината, помисли, че е стара бележка от химическо чистене. След това мерна думата „Скъпи“. Призля й, като се зачете.

Скъпи,

Ако някога облечеш тази риза, мога дори да се съглася да се оженя за теб.

Кейт

Джойс се свлече на края на леглото и сълзи започнаха да се стичат по страните й. Прекрасният ден бе съсипан. Веднага реши какво ще направи. Тя махна бележката, върна ризата на място и затвори чекмеджето. После седна в дневната и зачака Реймънд.

Той се върна и имаше само няколко минути за преобличане. Зарадва се, че Джойс е готова.

— Почти навреме се върнах — каза той и влезе в спалнята.

Джойс го гледаше как си сваля сутрешния костюм. Като си оправяше връзката пред огледалото, тя застана пред него.

— Как изглеждам? — попита той, без да забелязва пребледнялото й лице.

Тя се поколеба.

— Изглеждаш превъзходно, Реймънд. Хайде да тръгваме, за да не закъснеем.

 

 

Когато Рони Недъркоут го покани на обяд в Риц, Саймън се досети, че положението при него се подобрява. Пиха по едно питие на бара, после ги заведоха на ъглова маса с изглед към парка на най-великолепния ресторант в Лондон. Около другите маси бяха насядали мъже, чиито имена бяха споменавани всеки ден в обкръжението на Рони и Саймън.

Когато оберкелнерът им предложи менюто, Рони махна с ръка и каза:

— Поръчай си зеленчукова супа и след това задушеното от количката, имай ми доверие.

— Звучи обещаващо — каза Саймън.

— Не като последната ни авантюра — изсумтя Рони. — Още колко дължиш заради пропадането на „Недъркоут енд Къмпани“?

— Четиринайсет хиляди и триста, като проверявах последния път, но все пак напредвам малко. Първо плащам лихвите, това най-много боли, след това започва изплащането на кредита.

— Как мислиш, че се чувствах, когато кредитът ни бе достигнал седем милиона и без да ни предупреди, банката реши да ни дръпне чергата?

— Като двете копчета на жилетката ти, Рони, които вече не могат да стигнат илиците си. Предполагам, че това са вече стари кахъри за теб.

— Прав си — засмя се той. — Нали затова те поканих на обяд. Единственият човек, който остана ощетен, си ти. Ако беше останал като другите директори от борда с пет хиляди годишна заплата, компанията още щеше да ти дължи 11 000 паунда.

Саймън изсумтя.

Келнерът с количката приближи тяхната маса.

— Почакай малко, моето момче, още не съм започнал. „Морган Гренфел“ иска да променя структурата на новата компания и ще ме инжектира финансово. В момента „Уайтчапъл Пропъртис“ — надявам се одобряваш името — е начинаеща компания с капитал от сто хиляди паунда. Аз притежавам шейсет процента, банката четирийсет. Сега, преди да подпишем новото споразумение, аз ти предлагам…

— Добре изпечено ли искате както обикновено, господин Недъркоут?

— Да, Сам — отговори Рони и пусна банкнота от един паунд в джоба на келнера.

— Аз ти предлагам…

— А вашият гост, сър? — попита келнерът, поглеждайки Саймън.

— Нормално изпечено, моля.

— Да, сър.

— Аз ти предлагам един процент от новата компания, с други думи, един дял.

Саймън не направи никакъв коментар, сигурен, че Рони още не е свършил.

— Няма ли да ме попиташ? — каза Рони.

— Да попитам какво? — каза Саймън.

— Вие политиците оглупявате с всяка изминала минута. Ако ти предложа един паунд дялово участие, колко мислиш ще очаквам в замяна?

— Виж какво, не мога да повярвам, че очакваш един паунд — усмихна се Саймън.

— Грешиш — каза Рони. — Един процент от компанията е твой за един паунд.

— Достатъчно ли е това, сър? — попита келнерът, поставяйки чинията с печеното телешко пред Саймън.

— Почакай, Сам — каза Рони, преди Саймън да е успял да отговори. — Повтарям, предлагам ти един процент от компанията за един паунд, сега питай ти, Сам.

— Достатъчно ли е това, сър? — повтори келнерът.

— Да, благодаря — каза Саймън.

— Чу ли това, Сам?

— Да, сър.

— Добре, Саймън, значи ми дължиш един паунд.

Саймън се засмя, извади портфейла от вътрешния си джоб, взе един паунд и го подаде на Рони.

— Сега целта на това малко упражнение — каза Рони, пъхна банкнотата в джоба си и се обърна отново към келнера — беше да покажа, че не само Сам може да спечели един паунд тук. — Сам се усмихна, без да има представа за какво говори господин Недъркоут, и постави една доста голяма порция добре опечено телешко пред него.

Рони извади плик от вътрешния си джоб и го подаде на Саймън.

— Да го отворя ли сега? — попита Саймън.

— Да — искам да видя реакцията ти.

Саймън отвори плика и разгледа съдържанието на документа. Беше сертификат за един дял от новата компания на стойност над 10 000 паунда в момента.

— Е, какво ще кажеш? — попита Рони.

— Нямам думи — каза Саймън.

— Първият политик, които има такъв проблем.

Саймън се засмя:

— Благодаря, Рони. Това е страшно благороден жест от твоя страна.

— Не, не е. Ти беше лоялен към старата компания, така че защо да не преуспееш с новата?

— Това ми напомни, името Арчи Милбърн нищо ли не ти говори? — попита Саймън.

Рони се поколеба:

— Не, не, трябва ли?

— Само защото мислех, че той е убедил „Морган Гренфел“ да поеме компанията ти.

— Не, това име нищо не ми говори. Между другото Морган Гренфел изобщо не призна откъде е получил информацията, но знаеха всичко за старата компания. Ако случайно се сблъскам с името Милбърн, ще ти кажа. Стига за работата. Разкажи какво става в твоя малък свят? Как е твоята лейди съпруга?

— Мами ме.

— Мами те?

— Да, купува си перуки и се облича със странни рокли.

 

 

Клариса се подмокряше всяка нощ през първия месец, но Луиз не се оплакваше. С всеки изминал ден Андрю забелязваше как близостта между дъщеря и майка се засилва и прераства във взаимно доверие. Клариса беше помислила след първата им среща, че Луиз може да говори нормално като всички големи хора и непрекъснато бърбореше. В повечето случаи Луиз не отговаряше, защото не можеше да вземе думата от нея.

Точно когато Андрю мислеше, че нещата вкъщи се оправят, започнаха неприятности в Единбург. В комитета на партията сега влизаха петте души от „борческото ядро“ и бяха записали предложение за гласуване на недоверие на депутата си. Андрю подозираше, че техният лидер Франк Бойл си беше извоювал позиция с единствената цел да го измести и да заеме неговото място. Той не сподели с Луиз проблема си, защото лекарят го беше предупредил да избягва всякакъв стрес, докато Клариса свикне с тях.

Петимата, които искаха елиминирането на Андрю, бяха определили събрание за следващия четвъртък, защото знаеха, че тогава в парламента са дебатите за отбраната. Ако Андрю не може да присъства на събранието, Франк Бойл щеше да има по-голям шанс да се гласува предложението им. Ако пък дойдеше да се защити, щеше да му се наложи да дава конфузно обяснение за отсъствието от дебатите. Главният организатор уведоми министър-председателя за дилемата му и той без колебание каза на Андрю да забрави дебатите и да заминава за Единбург.

В четвъртък Андрю взе самолета за Единбург и на летището го пресрещна председателят Хеймиш Рамзи.

— Извинявам се за неудобствата, на които те подлагат, Андрю — веднага каза той. — Уверявам те, че нямам нищо общо с това, но трябва да те предупредя, че лейбъристката партия днес не е същата, в която влязох преди двайсет години.

— Как мислиш, че ще мине гласуването тази вечер? — попита Андрю.

— Този път ще спечелиш. Гласовете се знаят предварително. Има само един колебаещ се и той е такова безгръбначно, че само като те види, няма да посмее да се присъедини към троцкистите.

Когато пристигна в главната квартира на партията, го оставиха да чака повече от час в студения коридор. Знаеше, че опонентите му се бавят, за да се изправи пред тях ядосан.

Най-накрая го поканиха да влезе и той за миг се почувства като пред испанската инквизиция — въпрос след въпрос от намръщени физиономии, които изобщо нямаха заслуги за депутатското му място и сега твърдяха, че не обръща достатъчно внимание на района си. Андрю отстояваше позициите си и се ядоса, когато Франк Бойл го нарече „този син на тори“. Откога не е виждал баща си, му мина през ума.

— Моят баща е направил повече за този град, отколкото ти можеш да се надяваш, че ще направиш през целия си живот — каза той на Франк Бойл.

— Тогава защо не отидеш в неговата партия? — троснато отговори Бойл.

Тъкмо Андрю да отговори, и председателят чукна с чукчето.

— Стига пререкания, време е да гласуваме.

Андрю седеше като на тръни и гледаше как предават малките бюлетини на председателя, за да ги преброи. Резултатът беше пет на пет и Хеймиш Рамзи моментално даде гласа си за Андрю.

— Ще си сигурен поне за следващите избори, момче — каза Хеймиш по пътя за аерогарата. — Но за повече не ти обещавам.

Когато пристигна на следващата сутрин, Луиз го посрещна на вратата.

— Всичко наред ли е в Единбург? — попита тя.

— Да — каза Андрю, притискайки я до гърдите си.

— Искаш ли да чуеш хубава новина?

— Да — каза усмихнат Андрю.

— Клариса не намокри леглото миналата нощ. Сигурно трябва по-често да ни оставяш сами.

 

 

Чарлс реши, че трябва все пак да говори с адвоката си, сър Дейвид Нейпли, за откраднатия Холбайн. Сър Дейвид Нейпли даде указания на видни адвокати и след шест седмици каза на Чарлс, че ако заведе дело, може евентуално да си върне Холбайн, но не преди историята да бъде раздута на първите страници на всички национални вестници. Чарлс получи потвърждение на съвета на Алберт Крудик стоически да понесе загубата.

Повече от година не знаеше какво става с Фиона, докато един ден получи писмо от нея. Позна почерка и веднага разкъса плика. Само един поглед беше достатъчен, за да накъса на парчета официалното й послание и да го изхвърли в кошчето до бюрото си. След това тръгна ядосан за камарата.

През целия ден мисли за единствената дума, която се запечата в съзнанието му от разкривения й почерк — Холбайн. Когато се върна след гласуването в десет, Чарлс потърси парчетата в кошчето, но прислужничката ги бе изхвърлила в кофата за боклук. Претърси картофените обелки, черупките от яйца и празни консервени кутии, измъкна парченцата и цял час ги подрежда. След това внимателно прочете написаното.

Болтънс 24

Лондон, SW10

11 октомври 1978

 

Скъпи Чарлс,

Мина доста време и можем да опитаме да се държим помежду си като цивилизовани хора. Александър и аз искаме да се оженим. Вероника Далглиш се съгласи на незабавен развод, без да чакаме две години за установяване на раздяла.

„Би трябвало да изстрадаш всеки ден от тези две години, мръсна кучко“ — произнесе гласно той. След това идваше изречението, което го интересуваше.

Зная, че може да не одобряваш предложението, но ако се съгласиш с нашия план, с радост ще ти върна Холбайн.

Искрено твоя, Фиона

Чарлс смачка късчетата на топка в шепата си и я хвърли в огъня.

Остана буден до сутринта.

 

 

На заседанието на кабинета в четвъртък Джеймс Калахан информира колегите си, че ръководителят на либералите Дейвид Стийл не е съгласен да продължи пакта помежду им след изтичане на парламентарната сесия.

— Това може да означава само едно — продължи министър-председателят, — да се готвим за нови избори оттук нататък. Сигурен съм, че можем да се задържим до Коледа, но не много след това.

Реймънд се разстрои от новината. След двете години в кабинета той чувстваше, че работата му едва бе започнала да дава отражение, и промените, които бе направил, имаха резултат. Той знаеше, че му трябва още доста време, ако иска да остави трайни следи в министерството.

Ентусиазмът на Кейт го подтикваше да работи до късно и да вкара в действие колкото може повече нововъведения, преди да е дошло време за нови избори.

— Опитвам с всички сили — каза й той. — Но не забравяй, че скоростта на бюрократичната машина у нас е като на „Конкорд“.

Лейбъристкото правителство се бореше през цялата сесия да прекара през парламента колкото може повече закони, губейки клауза тук, клауза там. Този период бе кръстен в печата „зимата на недоволството“. Реймънд беше много доволен, че все пак остана цял, след като свърши сесията.

С Джойс прекараха една студена Коледа в Лийдс и се върнаха в Лондон рано след Нова година. Реймънд беше сигурен, че няма да мине много време и консерваторите ще се почувстват уверени и ще поискат да се гласува недоверие на правителството. Когато това стана, никой в парламента не се изненада.

Дебатите предизвикаха напрегнато оживление, съвсем не вследствие на стачката, заради която парламентът остана без напитки. Жадните депутати се трупаха в коридорите, пушалнята и чайната. Обезпокоените партийни организатори тичаха насам-натам, проверяваха списъци, телефонираха в болници, хотели, дори на лели в стремежа си да открият и последните неуловими депутати.

Напрежението беше толкова голямо, че когато на 6 април госпожа Тачър се обърна към парламента, председателят на камарата трудно контролираше прекалено наелектризираната обстановка. Госпожа Тачър говори с твърд, рязък тон, който вдигна на крак нейните привърженици в парламента, когато завърши. Настроението не се промени и след като министър-председателят отговори на нейното обръщение. Двамата ръководители направиха галантен опит да се издигнат над сприхавостта на противника, но председателят имаше последната дума:

„Гласувалите с «Да» отдясно — 311.

Гласувалите с «Не» отляво — 310.

«Да» спечелиха! «Да» спечелиха!“

Настъпи хаос. Опозицията развяваше листовете с дневния ред и се радваше, че министър-председателят трябва да иска нови избори. Джеймс Калахан обяви, че разпуска парламента, и след аудиенция с кралицата изборите бяха насрочени за 3 май 1979 година.

 

 

В края на знаменателната седмица няколкото останали в парламента депутати станаха свидетели на експлозия в служебния паркинг. Ирландски терористи вдигнаха във въздуха колата на Еъри Нийв, говорител в сянка на Северна Ирландия. Той почина по пътя за болницата.

 

 

Депутатите се пръснаха по избирателните си райони. Андрю и Реймънд трудно можеха да се измъкнат от министерствата си, но Чарлс и Саймън бяха в своите райони още на следващия ден след като бе обявена датата на изборите.

Три седмици продължиха споровете кой е компетентен да ръководи страната, но на 3 май британският народ избра своята първа жена министър-председател и осигури на партията мнозинство в камарата с четирийсет и три депутата.

Шестото участие на Андрю в избори беше най-неприятното от всички досега и той се радваше, че е оставил Луиз и Клариса в Лондон. Джок Макфърсън, все още кандидат на Шотландската националистическа партия, го наричаше с всички възможни имена под слънцето, като добави още две-три нови. Троцкистите, които гласуваха срещу него в комитета, не бяха голяма подкрепа в деня на изборите. Но гражданите на Единбург, които не знаеха нищо за отношението на комитета, върнаха Андрю в парламента с мнозинство от 3 738 гласа. Шотландските националисти изпратиха в парламента само двама депутати.

 

 

Изборният резултат за Реймънд беше слабо променен и Джойс много точно го бе предсказала. Той бе започнал да приема факта, че тя знае повече за избирателите му, отколкото той някога е знаел.

Реймънд се върна в Лондон след няколко дни. Кейт никога не беше го виждала толкова депресиран и когато й каза: „Кой знае колко години ще минат, преди да вляза пак в употреба“ реши да не му съобщава своята новина.

— Можеш да използваш времето в опозиция, като се бориш за запазване на постиженията си.

— С мнозинство от четирийсет и три гласа могат да развалят каквото си поискат — каза той.

Реймънд постави червената кутия с надпис „министър на търговията“ до предишните две.

— Това са само първите три — опитваше се да го ободри Кейт.

 

 

Саймън увеличи мнозинството си на 19 461 и отбеляза още една победа. След изборите с Елизабет и децата отидоха за почивните дни в къщата в Пъкълбридж и там чакаха оповестяването на новия кабинет.

Саймън се изненада, когато министър-председателката лично му телефонира и го покани да отиде на „Даунинг стрийт“. Това беше голяма чест, оказвана само на министри от кабинета. Той се опитваше да не мисли какво може да означава поканата.

Саймън тръгна веднага от провинцията и остана трийсет минути сам с първата министър-председателка. Когато чу какво очаква госпожа Тачър от него, той беше трогнат, че е пожелала да го види лично. Тя знаеше, че не е лесно да се приеме предложението й, но Саймън го прие, без да се колебае. Госпожа Тачър каза, че няма да обявяват назначението, докато той не разговаря със съпругата си.

Саймън благодари и тръгна за къщата в Пъкълбридж. Елизабет изслуша разказа на Саймън за срещата му с министър-председателката, без да го прекъсва.

— Господи — каза тя, когато той свърши. — Предложила ти е място в кабинета, но в замяна няма да имаме спокойствие до края на живота си.

— Аз все още мога да откажа — увери я той.

— Така би постъпил само страхливец — каза Елизабет, — а ти никога не си бил такъв.

— Тогава ще се обадя на министър-председателката и ще кажа, че приемам.

— Трябва да те поздравя — каза тя. — Но такава мисъл изобщо не ми минава през главата…

 

 

Чарлс беше един от тези съвсем малко на брой тори, чието мнозинство намаля. Отсъствието на съпругата е трудно за обяснение, особено когато е обществена тайна, че тя живее с бившия председател на съседния избирателен район. Чарлс преживя известно неудобство, когато обясни положението на местния комитет, и направи така, че единствената жена, която изобщо не можеше да си затвори устата, да чуе неговата версия „под секрет“. Секнаха всякакви приказки за отстраняване, когато се разнесе слухът, че ще се кандидатира като независим кандидат, ако го подменят. След преброяването на гласовете в Съсекс Даунс Чарлс се върна в парламента с мнозинство от 20 176 гласа. Той остана в очакване през почивните дни в дома на „Итън“, но не го потърсиха.

Единствената изненада беше назначаването на Саймън Кързлейк за министър на Северна Ирландия.