Джефри Арчър
Пръв между равни (22)

21.

Реймънд видя Вашингтон, обагрен в червено, бяло и синьо. Америка се готвеше да отпразнува двестагодишнината си. Той беше един от тримата министри, избрани да представляват Обединеното кралство при връчването на копие на Великата харта на Конгреса на Съединените американски щати. Първото му пътуване до Америка бе на борда на „Конкорд“ само няколко седмици след първите му редовни полети. Том Карсън вдигна шум пред парламента за разходите по посещението, но не му обърнаха внимание.

Когато самолетът се приземи на летище „Дълес“, три лимузини приближиха и закараха тримата министри с мотоциклетен ескорт до английското посолство на „Масачузетс авеню“ за по-малко от трийсет минути.

Реймънд на мига се влюби в Америка, може би защото му напомняше Кейт с кипящия ентусиазъм, с духа й и стремежа й към непрекъснато обновление. По време на десетдневния престой той успя да осъществи няколко полезни срещи в сената, а през почивните дни отиде сред красивата природа на Вирджиния. Реймънд най-много държеше на познанствата си с политици, на които според него предстоеше да играят съществена роля на американската политическа сцена през следващите двайсет години, докато по-възрастните му колеги бяха заети с президента Форд и обкръжението му.

Всяка сутрин Реймънд четеше с удоволствие „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“. Много скоро научи как да избягва страниците, пълни с реклами за дреболии, които едва ли някой купува.

Забеляза, че след прочитане на вестниците трябваше да си мие ръцете, защото почерняваха от вестникарското мастило. Единственият политически коментар, който си запази, беше на „Вашингтон Поуст“ за тримата министри от Лондон. Прибра вестника, за да покаже на Кейт написаното в него: „Двамата министри са интересни политици в края на кариерата си. Не трябва обаче да изпускаме от вниманието си Реймънд Гулд, защото пред него е перспективата на бъдещ министър-председател“.

Когато тръгна от Вашингтон за Лондон, той като всеки любовник си представи, че приключението с Америка ще продължи, когато реши да се върне.

 

 

Саймън беше на посещение в Манчестър, когато му предадоха, че Елизабет е оставила съобщение да й се обади. Беше необичайно за Елизабет да го търси по средата на деня и Саймън си помисли най-лошото. Сигурно нещо се е случило с децата. Директорът на училището, където беше на посещение, го заведе в кабинета си и го остави сам.

Казаха му, че доктор Кързлейк не е в болницата, което го разтревожи още повече. Той набра домашния им телефон.

Елизабет вдигна толкова скоро, сякаш беше седяла до телефона в очакване да й се обади.

— Уволниха ме — каза тя.

— Какво? — каза Саймън, неспособен да разбере.

— Определиха ме като излишен персонал — нали това е модният израз за такива случаи? Управлението на болницата е било инструктирано от Министерството на здравеопазването да направи съкращения и трима гинеколози заедно с мен загубихме работата си. Оставят ни до края на месеца.

— Скъпа, съжалявам. — Той съзнаваше колко недостатъчни са думите му.

— Нямах намерение да те безпокоя, но исках да поговоря с някой — каза тя. — На всеки се полага да се оплаче на депутата си и реших, че сега е мой ред.

— В такива случаи обикновено обвинявам лейбъристкото правителство. — Саймън се поуспокои, като чу смеха й.

— Благодаря, че се обади толкова скоро, скъпи. Довиждане до утре — каза тя и затвори.

Саймън се върна при групата и каза, че му се налага веднага да се върне. Взе такси и се качи на следващия самолет за Хийтроу. След три часа си беше у дома.

— Нямах намерение да те връщам — започна да се разкайва Елизабет, като го видя на вратата.

— Върнах се да празнуваме — каза Саймън. — Дай да отворим шампанското на Рони по случай приключване на сделката с Морган Гренфел.

— Защо?

— Защото Рони ме научи на едно нещо. Винаги да празнувам бедите, не успехите.

Саймън си закачи палтото и отиде за шампанското. Когато се върна с бутилка и две чаши, Елизабет го попита:

— Колко остана да изплащаме?

— Около 16 000 паунда.

— Ето ти още един проблем, няма да донасям вече пари, само ще харча.

— Не ставай глупава. Все някой ще те вземе — каза той и я прегърна през кръста.

— Няма да е толкова лесно — каза Елизабет.

— Защо мислиш така? — Саймън се опита да звучи бодро.

— Защото бях предупредена да реша какво искам да бъда, доктор или съпруга на политик.

Саймън беше потресен.

— Нямах представа — каза той. — Страшно съжалявам.

— Сама направих избора, но ще трябва да направя едно-две неща, ако искам да остана лекар, особено ако твърдо си решил да ставаш министър-председател.

Саймън продължи да мълчи, винаги беше искал Елизабет да вземе това решение сама и не искаше да й влияе.

— Само да не ни трябваха пари.

— Не се безпокой за парите — каза Саймън.

— Безпокоя се, но може да е извинение, защото още повече се страхувам да не би да скучая, когато децата пораснат. Просто не съм за съпруга на политик — добави тя. — Ако се беше оженил за жена като Фиона Сеймор, досега да си станал министър-председател.

— Ако това е единственият начин да стана, предпочитам да съм с теб — каза Саймън и я взе обятията си. Спомни си за подкрепата, която бе получавал през всичките години на брака им и най-вече по време на финансовата му криза. Той знаеше какво трябва да направи съпругата му.

— Не трябва да се отказваш от професията си — каза той. — Тя е толкова важна, колкото и желанието да станеш министър-председател. Искаш ли да поговоря с Джери Вон? Като министър на здравеопазването в сянка той сигурно ще може да…

— В никакъв случай, Саймън. Ако ще получа назначение, то не трябва да е като услуга на мен или теб.

 

 

Луиз бе започнала сама да се грижи за себе си и почти се върна към нормален начин на живот, освен че не можеше да говори. Тя живееше в свой свят и изглеждаше доволна. Докторът се съгласи, че няма нужда от медицинска сестра през целия ден.

Денят, в който сестрата напусна, Андрю реши да заведе Луиз за една седмица на почивка. Искаше да се върнат в Южна Франция, в Коломб д’Ор, но лекарят посъветва да не го прави, защото всякакви асоциации с миналото могат да предизвикат повторение на кризата.

— Докторски бръщолевения — оплака се Андрю, но заведе Луиз във Венеция, а не в Коломб д’Ор.

Той се зарадва на интереса, с който разглеждаше красивия старинен град. Очите й грейнаха, като видя Торсело. Изглежда, се наслаждаваше на разходките с гондола и на неповторимата италианска архитектура. От време на време хващаше ръката му. Когато седнаха една вечер на площад „Сан Марко“, за да пийнат нещо, тя наклони леко глава, заслушана в изпълнението на квинтета на площада. Сега беше сигурен, че може да чува всичко, което й казва. Нощта преди полета за Англия той се събуди и видя, че Луиз чете книгата на Джеймс Морис „Венеция“, която беше оставил на нощното си шкафче. За първи път след катастрофата отваряше книга. Той се усмихна и тя отговори с усмивка. Тогава той се засмя и очакваше да чуе смеха й.

Андрю се върна в Министерството на отбраната в понеделник. На бюрото му беше оставена генералната директива на министъра на финансите, който искаше да получи бюджетните разходи на министерствата с най-големи разходи. Андрю се бори упорито да останат ракетите „Поларис“, след като генералният щаб го бе убедил в стратегическата им необходимост за националната сигурност. Въпреки това колегите в парламента непрекъснато му повтаряха, че партийната политика е да се освободят от „военноподпалваческите играчки“.

Когато министърът се върна от заседание на кабинета, каза на Андрю:

— Постигнахме своето, впечатлени са от обосновката. Но ти гарантирам, че няма да си златното момче на партийната конференция тази година.

— Ще трябва да направят промени, дори да получа предупреждение — закани се Андрю.

Той въздъхна облекчено, а Генералният щаб остана много доволен. Седмица по-късно загуби подновения спор, защото не се яви пред комитета на партията в Единбург. В негово отсъствие гласували резолюция, която осъжда запазването на ракетите „Поларис“. В нея се настоява всички министри, участвали във взимане на това решение, да го преразгледат. Не споменаваха името на Андрю, но всички знаеха кого искат да скалпират. Неговата позиция не бе подкрепена от поредната пламенна реч на Том Карсън в парламента, в която той твърдеше, че Андрю е сплашен от Генералния щаб и е станал негова марионетка.

Андрю все по-рядко посещаваше Единбург през последната година заради грижите около Луиз и задълженията в министерството. Трима души от комитета бяха сменени от нова група под ръководството на Франк Бойл, нарекла се „борческо ядро“. Не само в Единбург Карлтън бяха разтревожени от бунтарството на левите в партията, както разбра Андрю от много свои колеги, и му стана ясно защо левите настояваха да се гласува резолюция на партийната конференция за нов подбор на кандидатите за всички избори. Някои от твърдо десните бяха вече подменени и не беше нужно човек да е математик, за да сметне, че щом троцкистите си осигурят мнозинство в комитета, ще го подменят когато пожелаят, независимо от опита и перспективите му.

Когато посещаваше Единбург, местните хора го уверяваха в своята поддръжка и доверие, но той не можеше да забрави, че са необходими само няколко гласа, за да го сменят. Андрю се страхуваше от това какво би станало, ако много депутати бъдат изправени пред същия проблем.

 

 

— Татко, моля те купи ми нова бухалка.

— Какво й е на старата? — попита Саймън, като излизаха от дома.

— Малка е — каза Питър, размахвайки бухалката.

— Страхувам се, че ще трябва да се задоволиш с нея.

— На Мартин Хендерсън са купили нова.

— Съжалявам, Питър, истината е, че бащата на Мартин е много по-богат от мен.

— В едно нещо съм сигурен, татко — каза убедено Питър, — че няма да стана депутат, като порасна. — Саймън се усмихна, когато синът му извади от джоба стара топка за крикет и я подхвърли към баща си. — Както и да е, басирам се, че не можеш да ми се измъкнеш, нищо че съм с малка бухалка.

— Не забравяй, че сме с малкия размер пръчки на вратата, останали от миналата година — каза Саймън, — така че ще е почти толкова трудно да ги уцеля.

— Престани да се извиняваш, татко. Признай, че си безнадежден.

Саймън се разсмя.

— Ще видим — каза той по-скоро предизвикателно, отколкото убедено.

Саймън играеше с удоволствие със сина си. На тринайсет години Питър беше вече уверен играч, който започваше да го застрашава.

Саймън хвърли няколко пъти последователно по шест топки, след това свали средната пръчка на вратичката и на свой ред застана зад линията.

Майкъл приближи тичешком, за да се включи в играта, и Саймън забеляза, че е със старите джинси на Питър.

— Заставай зад вратичката, малчуган — извика Питър на единайсетгодишния си брат. — Там ще отиват повече от топките. — Майкъл се подчини, без да се оплаква.

Спомни си как колегите от парламента го предупреждаваха, че като станат на четиринайсет, момчетата започват да те побеждават, а на шестнайсет се опитват да не показват, че не им е трудно да го правят.

Саймън скръцна със зъби, като видя как най-бързата топка на сина му безопасно удари по средата на бухалката. Изглежда, Питър скоро ще започне да го побеждава.

Той успя да запази вратичката непокътната пет минути и бе спасен от Елизабет, която излезе и ги извика за вечеря.

— Пак ли хамбургери и чипс? — каза Майкъл, когато майка му постави чинията пред него.

— Радвай се, че все пак има нещо — остро отговори Елизабет.

Саймън прокле наум нещастието, което неговата алчност донесе на семейството, и беше благодарен, че толкова малко протестират. Той нищо не каза, та нали вчера беше последният ден на Елизабет в болницата, а работата вече й липсваше.

— Как мина играта? — попита тя, за да разведри обстановката.

— Оцелях — каза Саймън, все още замислен за кредита си.

Когато през ноември 1976 година министърът на финансите представи минибюджета, цялото внимание на парламента бе заето с преработване на финансовия закон и потвърждаване на предложените нови мерки. Независимо че не участваше във финансовия екип, Чарлс редовно оглавяваше бекбенчерите при дискусии, обсъждането на членовете, по които се чувстваше специалист.

Двамата с Клайв Ренолдс педантично изучаваха новия финансов закон и забелязаха седем клаузи с неблагоприятен ефект върху банковото дело.

Ренолдс даваше указания на Чарлс по всяка точка, подсказваше изменения, редакции, а в някои случаи предлагаше премахване на цели параграфи от закона. Чарлс учеше бързо и скоро започна да предлага свои идеи. След като направи три предложения за поправки, двете страни на парламента ставаха много внимателни, когато се изправяше да прави изказване. Една сутрин след провала на правителството по клаузата за заемите от банки той получи писмена похвала от Маргарет Тачър.

Клаузата, която Чарлс най-много искаше да се премахне, беше тази за запазване на тайната на клиента при взаимоотношенията с търговска банка. Министърът на финансите в сянка забеляза вещината на Чарлс и го покани на първите банки, за да опонира при разглеждане на член сто и десети от закона. Чарлс съзнаваше, че ако успее да осуети запазването на тази клауза, има вероятност да го поканят във финансовия екип на правителството в сянка.

Организаторите предполагаха, че член сто и десети, отнасящ се до банковата тайна, ще се разглежда в четвъртък.

В четвъртък сутринта Чарлс резюмира доводите за отменяне на клаузата пред Клайв Ренолдс, който направи само няколко незначителни забележки, и Чарлс тръгна за парламента. Когато пристигна в камарата, намери на таблото за съобщения бележка от министъра на финансите в сянка. Молеше го спешно да му се обади по телефона.

— Правителството ще приеме поправката на либералите, записана късно миналата вечер — съобщи му министърът на финансите в сянка.

— Защо? — попита Чарлс.

— Целта е да пропуснат минимални поправки, които да ги измъкнат от трудната ситуация и в същото време да им запазят гласовете на либералите. По същество нищо не се променя, но трябва внимателно да прегледаш редакцията. Мога ли да разчитам, че ще се занимаеш с този проблем?

— Разбира се — каза Чарлс, доволен от отговорността, която му поверяваха.

Той извървя дългия коридор и влезе в канцеларията, за да вземе листа с член сто и десети и предложената от либералите поправка. Чарлс прочете и двете редакции по няколко пъти и започна да записва бележките си. Парламентарните съветници с техния опит бяха изобретили изумителна поправка. Чарлс бързо се вмъкна в най-близката телефонна кабина и се обади на Клайв Ренолдс. Продиктува му поправката и го остави спокойно да си направи изводите.

— Хитри мошеници. Направили са само козметика, без да накърнят на йота силата на члена. Имате ли намерение да се връщате в банката? Трябва ми малко време.

— Не — каза Чарлс. — Свободен ли си за обяд?

Клайв Ренолдс погледна в бележника си. Белгийски банкер беше поканен на обяд в столовата на борда, но колегите да се оправят с него.

— Да, свободен съм.

— Добре — каза Чарлс. — Защо не дойдеш около един часа и да обядваме заедно в „Уайтс“?

— Благодаря — каза Ренолдс. — Дотогава ще успея да съставя няколко подходящи варианта.

През останалата част на сутринта Чарлс преписва изказването си. Надяваше се да обори доводите на либералите и да ги накара да преосмислят позицията си. Ако срещне одобрението на Ренолдс, денят щеше да бъде негов. Прочете още веднъж текста, убеден, че е намерил изход, който да не може да бъде блокиран от държавните служители. Той прибра изказването си и новия текст на члена във вътрешния джоб и тръгна към служебния изход. Качи се на първото спряло такси и потегли.

Докато се движеха по „Сейнт Джеймс“ му се стори, че мерна Фиона на отсрещния тротоар. Свали стъклото, за да се увери, но тя изчезна в „Прунърс“. „С коя ли приятелка ще обядва“, запита се той.

Таксито продължи по „Сейнт Джеймс“ и спря пред „Уайтс“. Чарлс видя, че е пристигнал рано, и реши да отиде до „Прунърс“ и да предложи на Фиона да дойде в камарата след обяд и да чуе как ще обори члена. Когато стигна ресторанта, погледна вътре и замръзна, Фиона говореше на бара с мъж, обърнат с гръб към него. Независимо че не беше съвсем сигурен, той го позна. Забеляза, че жена му е облечена в рокля, която не беше виждал. Чарлс не помръдна. Един келнер ги приближи, поклони се и ги поведе към ъглова маса, където щяха да се чувстват удобно, далеч от чужди погледи. Инстинктивно понечи да отиде направо при тях, но остана отвън. Чудеше се как да постъпи. Накрая пресече улицата, застана във входа срещу ресторанта и започна да премисля различни варианти. Накрая реши да не предприема нищо, а само да чака. Той стоеше толкова разгневен и измръзнал, че забрави за обяда с Ренолдс на стотина метра от мястото, където чакаше.

След час и двайсет минути мъжът излезе сам от ресторанта и тръгна нагоре по „Сейнт Джеймс“. Чарлс изпита чувство на облекчение, но после видя, че завива към площад „Сейнт Джеймс“. Той погледна часовника си, Ренолдс сигурно си беше отишъл вече, но щеше да успее за клаузата в парламента. След няколко минути се показа Фиона и последва мъжа. Чарлс пресече, без да внимава, едно такси едва не връхлетя върху него. Той проследи внимателно жена си на безопасно разстояние. Когато стигна до ъгъла, видя, че Фиона влиза в хотел „Стафорд“. Като мина през летящата врата, влезе направо в отворения асансьор.

Чарлс приближи входа и проследи как се сменят цифрите над асансьора, докато спря на четвъртия етаж.

Той влезе през летящата врата и тръгна към рецепцията.

— Мога ли да ви помогна, сър? — предложи му портиерът във фоайето.

— Да, ресторантът на хотела на четвъртия етаж ли е? — попита Чарлс.

— Не, сър — отговори изненадано портиерът. — Ресторантът е на този етаж вляво — посочи той с ръка пътя към ресторанта.

— Благодаря ви — каза Чарлс и излезе.

Той се върна бавно до входа, където чакаше преди малко. Остана близо два часа и крачеше напред-назад по „Сейнт Джеймс“, докато мъжът излезе от хотела. Александър Далглиш се качи на едно такси и потегли в посока „Пикадили“.

Фиона излезе двайсет минути по-късно и тръгна през парка по посока на площад „Итън“. На три пъти Чарлс спира, за да не го забележи Фиона, единият път беше толкова близко, че му се стори, че вижда усмивка на задоволство върху лицето й.

Той следва жена си през по-голямата част от пътя през парка, когато изведнъж си спомни. Погледна часовника и се втурна обратно, нае такси и викна на шофьора: „Камарата на общините, колкото може по-бързо“. След седем минути таксито спря пред входа. Чарлс му подаде два паунда и се затича по стълбите. Спря до стола на носителя на жезъла.

Председателят на бюджетната комисия се изправи от мястото, където седеше по време на пленум на целия парламент, и прочете от листа за гласуване:

„Гласувалите с «Да» от дясното крило — 294.

Гласувалите с «Не» от лявото крило — 293.

Да, спечелиха, да, спечелиха.“

На правителствените редове ликуваха, а консерваторите гледаха начумерено.

— За кой член бяха дебатите? — попита задъхан Чарлс.

— За сто и десети, господин Сеймор.