Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- First Among Equals, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Мандаджиева, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2020 г.)
Издание:
Автор: Джефри Арчър
Заглавие: Пръв между равни
Преводач: Мария Мандаджиева
Година на превод: 1995
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: второ (не е указано)
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2002
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Коректор: Мария Трифонова
ISBN: 954-585-411-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13242
История
- —Добавяне
19.
Банка „Сеймор“ беше издържала Първата световна война, краха през трийсетте и Втората световна война. Чарлс нямаше намерение да е президент, властващ на престола през седемдесетте. Много скоро след като пое властта от Дерек Спенсър, по единодушно настояване на борда установи, че не е лесна работа да си президент, и макар да бе сигурен, че банката ще издържи всякакви изпитания, не искаше да поема рискове. Икономическите колони на вестниците бяха пълни със случаи, когато английската банка играе роля на спасителен кораб и помага на закъсали институции, заедно с всекидневните съобщения за сгромолясване на компании. Времето, когато цената на недвижимите имоти и наемите автоматично растеше, беше отминало.
Когато прие предложението на борда на директорите, Чарлс настоя да бъде назначен изпълнителен директор, който да движи всекидневните въпроси, а той да се грижи за отношенията с президентите на другите банки в Сити. Чарлс разговаря с няколко кандидати, но не намери подходящ. Следващата му стъпка щеше да бъде лов на специалист сред конкурентните банки. Разходите по такава операция бяха спестени, когато дочу разговор от съседна маса в „Уайтс“. Новоназначеният изпълнителен директор на „Първа американска банка“ се възмущаваше, че трябва да рапортува на борда в Чикаго дори за пощенските разходи.
Чарлс моментално покани изпълнителния директор на обяд в Камарата на общините. Клайв Ренолдс беше изминал същия път, както Дерек Спенсър — Лондонския икономически институт, Харвардската бизнес школа и след успехите му на няколко отговорни длъжности беше достигнал до изпълнителен директор на „Първа американска банка“. Това съвпадение не тревожеше Чарлс, защото веднага му даде да разбере, че назначеният ще бъде човек на президента.
Когато предложиха длъжността на Ренолдс, той доста сериозно се пазари за заплатата и Чарлс се надяваше да прави същото и за интересите на банката. Ренолдс бе назначен с 50 000 паунда годишна заплата и обещание за достатъчно печалби, които го отдалечаваха от идеята да работи за себе си или да насърчава друг ловец на специалисти по банково дело да му предложи място.
— Той не е човек, когото бихме поканили на вечеря — каза Чарлс на Фиона, — но това назначение ще ми осигури спокоен сън, като зная, че банката е в сигурни ръце.
Изборът на Чарлс бе потвърден с печат на следващото заседание на борда и не след дълго се разбра, че „Първа американска банка“ е изгубила едно от най-ценните си предимства доста под пазарната цена.
Клайв Ренолдс бе консерватор по натура, но печелеше в повечето случаи, когато поемаше „риск“, както казваше Чарлс, или когато „действаше по интуиция“, както казваше Ренолдс. Докато банка „Сеймор“ продължи да поддържа репутация на внимателно ръководена банка, успяха да направят няколко доста сполучливи финансови удара благодарение на новия изпълнителен директор.
Клайв Ренолдс бе достатъчно разумен, за да се отнася с уважение към новия си началник, и отношенията им през цялото време оставаха само професионални.
Едно от първите нововъведения на Ренолдс, одобрено от Чарлс, беше да проверява всички клиенти със сметка над 250 000 паунда.
— Когато дълго време се занимаваш с финансите на някои компании — обърна внимание Ренолдс, — остава незабелязано, че стар традиционен клиент е тръгнал към фалит, което не би се допуснало с нов клиент. Ако има „фалшиви патици“, да ги открием, преди да са паднали на земята — сравнение, което Чарлс използва много пъти след това.
Чарлс се радваше на сутрешните съвещания с Клайв Ренолдс, защото научаваше много неща за професията, която преди ненавиждаше. За много кратко време научи достатъчно от новия си учител, за да звучи като Дейвид Рокфелер по време на финансови дебати в парламента.
Чарлс знаеше много малко за личния живот на Ренолдс — само че е на четирийсет и една, неженен и живее в Ешер, ако някой знае къде е това. За Чарлс беше важно Ренолдс да идва сутрин поне един час преди него и да си тръгва след него дори когато парламентът е във ваканция.
Чарлс разгледа четиринайсет от поверителните доклади за клиенти с над 250 000 паунда. Клайв Ренолдс беше забелязал две съмнителни компании, към които смяташе да ревизират отношението си.
Чарлс трябваше да прегледа още три доклада, преди да направи оценка пред борда. Тихо почукване на вратата означаваше, че е десет часът и Ренолдс идва за ежедневния си рапорт. В Сити се носеха слухове, че в четвъртък лихвите ще се вдигнат, и Ренолдс искаше да намалят доларовите и да увеличат златните запаси. Чарлс кимна в знак на съгласие.
— Щом се оповести вдигане на лихвения процент — продължи Ренолдс, — ще бъде разумно да се върнем към долари, защото наближават преговорите за заплатите с профсъюзите. Те несъмнено ще предизвикат нов натиск върху паунда. — Чарлс кимна отново.
— Смятам, че доларът е много слаб при курс два и десет — добави Ренолдс. — При положение че профсъюзите се съгласят на дванайсет процента, доларът ще се установи, да кажем, на един и деветдесет. — Той добави, че не е доволен от чувствителното участие на банката в „Слейтър Уокър“ и иска да ликвидират половината от акциите през следващия месец. Предложи да го направят на порции през различен интервал. — Имаме още три компании за разглеждане, преди да докладваме на борда. Аз съм обезпокоен от политиката на една от компаниите, но другите две изглеждат стабилни. Мисля, че трябва да ги разискваме заедно, след като прегледате рапортите ми. Вероятно утре сутрин, ако успеете да отделите време. Компаниите, за които говоря, са „Спейуорд Лабораторис“, „Блакис Лимитид“ и „Недъркоут енд Къмпани“. Безпокои ме само „Спейуорд Лабораторис“.
— Ще взема папките у дома тази вечер — каза Чарлс, — утре ще си дам мнението.
— Благодаря ви.
Чарлс никога не предложи на Ренолдс да се обръща към него на малко име.
Арчи Милбърн организира малко тържество по повод годишнината от избирането на Саймън за техен депутат. Обикновено тези поводи се използваха да представят местното партийно ръководство на новия депутат. Саймън сега знаеше повече за избирателния район и за хората в него от Арчи, което самият Арчи отбеляза.
Елизабет, Питър и Майкъл се настаниха удобно в новата къща, а Саймън обикаляше детски градини, начални училища, прогимназии, гимназии, университети. Той изслушваше деца и професори с еднакво внимание. След първата година беше започнал да ги разбира и с нетърпение чакаше избори, за да превърне репетициите в действия.
— Сигурно е много разочароващо да си опозиция — подхвърли Арчи, когато дамите се оттеглиха след вечеря.
— Да, но е чудесен начин да се подготвиш за следващо правителство и да помислиш за някои важни неща. Когато бях министър, не можех да си позволя този лукс.
— Но сигурно много се различава от действащо правителство? — каза Арчи и запали цигара.
— Наистина се различава. Когато участваш в управлението — каза Саймън, — си заобиколен от държавни служители, които не те оставят пръста си да повдигнеш, нито пък да размишляваш, но когато си в опозиция, можеш да мислиш непрекъснато за политиката, независимо че ти се налага понякога сам да си печаташ писмата.
Арчи бутна бутилката с вино към Саймън.
— Радвам се, че жените излязоха — каза заговорнически той, — защото исках да ти кажа, че съм решил да си подам оставката в края на годината.
— Защо? — изненада се Саймън.
— Видях, че си избран и вече установен. Време е по-млад мъж от мен да заеме мястото ми.
— Но ти си на моите години.
— Не отричам това, но истината е, че не отделям достатъчно време на компанията си и непрекъснато ми го напомнят на съвещанията на борда. Няма защо да ти казвам, че времената сега не са лесни.
— Много неприятно — каза Саймън, — тъкмо започваш да опознаваш някой в политиката, и се разделяте.
— Не се страхувай — каза Арчи, — нямам намерение да напускам района, а ти ще си наш депутат най-малко още двайсет години. Надявам се дотогава да получа покана за вечеря на „Даунинг стрийт“.
— Може Чарлс Сеймор да се окаже на номер 10 — каза Саймън, запалвайки цигара.
— Тогава няма да получа покана — каза усмихнат Арчи.
Чарлс не можа да спи след откритието, въртя се и се мята в леглото цяла нощ и не остави и Фиона да заспи. Той отвори папката на „Недъркоут“ още докато чакаше да му сервират вечерята. Винаги започваше с преглед на имената на директорите, за да види няма ли някой познат в борда. Не видя познато име, докато не стигна името С. Кързлейк ЧП. Готвачът помисли, че господин Сеймор не е харесал вечерята, защото едва се докосна до основното ястие.
На другата сутрин пристигна в „Сейморс банк“ само няколко минути след Клайв Ренолдс и повика изпълнителния директор. Ренолдс пристигна веднага, без обичайния куп папки, изненадан, че вижда президента толкова рано. Щом се настани срещу него, Чарлс отвори папката пред себе си.
— Какво знаеш за „Недъркоут енд Къмпани“?
— Частна компания с около 10 000 000 паунда активи и превишен кредит от 7 000 000 паунда, половината от който обслужваме ние. Умело ръководена с добър директорски състав, според мен ще се справи с текущите проблеми.
— Каква част от компанията притежаваме?
— Седем и половина процента, банката не участва с осем процента в никоя компания, защото попадаме под ударите на двайсет и трета точка от финансовия закон. Политиката на банката винаги е била да инвестира в основните си клиенти, без да се ангажира прекалено много.
— Кои са основните им банкери?
— „Мидланд“.
— Какво ще стане, ако се отървем от тези седем процента и половина и не подновим кредита след изтичане на тримесечието, а поискаме плащане?
— Ще трябва да търсят финансиране от друго място.
— Ако не намерят?
— Ще се наложи да продават ценни книжа, което при принудителна продажба ще бъде във вреда на компанията, ако не и невъзможно при сегашния климат.
— И след това?
— Трябва да направя справка в моята папка. — Чарлс му подаде папката и Ренолдс се зачете намръщен в нея. — Те вече имат проблем с постоянния поток на финанси заради дългове. При внезапно увеличаване на натиска може да фалират. Съветвам ви да не предприемате такива действия. „Недъркоут“ са доказали своята благонадеждност и смятам, че ще реализираме добра печалба, когато станат държавна компания.
— По причини, които не мога да ти разкрия — каза Чарлс, гледайки настрани, — ако продължим ангажимента си към тази компания, ще изпаднем в много неудобно положение. — Ренолдс го гледаше озадачен. — Ще информираш банка „Мидланд“, че няма да продължим този кредит следващото тримесечие.
— Значи трябва да търсят подкрепа от друга банка. „Мидланд“ никога няма да се съгласят да ги поддържат сами.
— Опитай незабавно да се освободиш от нашите седем и половина процента.
— Но това може да доведе до загуба на доверие в компанията.
— И така да бъде — каза Чарлс, затваряйки папката.
— Но аз смятам…
— Това е всичко, господин Ренолдс.
— Да, господин Сеймор — каза озадаченият изпълнителен директор, който никога не беше смятал началника си за неразумен. Той се обърна, за да си тръгне. Ако бе погледнал лицето на Чарлс Сеймор, преди да излезе, щеше още повече да се озадачи от усмивката му.
— Те ни дръпнаха чергата изпод краката — започна ядосано Рони Недъркоут.
— Кои? — попита Саймън, който току-що беше влязъл в стаята.
— Банка „Мидланд“.
— Защо го правят?
— Външен акционер е пуснал всичките си акции на борсата, без да предупреди, и „Мидланд“ са се уплашили. Не могат да поемат на гърба си целия кредит.
— Срещна ли се с директора? — попита Саймън, неспособен да скрие тревогата си.
— Да, но той нищо не може да направи, ръцете му са вързани, зависи от борда — каза Рони и се отпусна в стола.
— Много ли е лошо?
— Дават ми един месец да си намеря друга банка. Ако не намеря, трябва да продавам ценни книжа.
— Какво ще стане, ако не успеем да намерим друга банка? — отчаяно попита Саймън.
— Компанията може да фалира след няколко седмици. Знаеш ли някоя банка, която търси добри инвестиции?
— Само една и мога да те уверя, че няма да ни помогне.
Чарлс затвори доволен телефона. Чудеше се дали има нещо, което би могло да остане в тайна. Отне му по-малко от час да открие размера на кредита на Кързлейк. „Поверително като банкер на банкер“ увери той. Чарлс все още се усмихваше, когато Ренолдс отвори вратата.
— „Мидланд“ не останаха доволни от новината — започна той веднага след влизането.
— Ще им мине — отговори Чарлс. — Какви са последните новини от „Недъркоут“?
— Само слухове, но всички вече знаят, че са закъсали и президентът на компанията си търси банка — безстрастно отговори Ренолдс. — Най-големият му проблем е, че никой не докосва компании, боравещи с недвижима собственост.
— Но като се разпаднат, какво може да ни спре да съберем частите и да направим удар?
— Една клауза, промъкнала се някак си във финансовия закон, гласуван от вашето правителство преди три години. Наказанието варира от тежка глоба до отнемане на банкерските права.
— О, да, спомних си — каза Чарлс. — Жалко. И така, колко време, мислиш, ще издържат?
— Ако не успеят да си намерят банка — отговори Ренолдс, търкайки гладко избръсната си брада, — след изтичане на предупреждението кредиторите ще ги нападнат като скакалци.
— Акциите им нищо ли не струват? — невинно попита Чарлс.
— Дори хартията, на която са напечатани. — Ренолдс го наблюдаваше внимателно.
Този път изпълнителният директор не пропусна усмивката на президента, който в момента мислеше за превишения кредит на Кързлейк, 108 000 паунда, защитени от нищо неструващи хартийки. Пъкълбридж много скоро ще си търси нов депутат.
В края на месеца, през който нито една банка не се съгласи да го спаси, Рони Недъркоут отстъпи, съгласи се да посети съдия-изпълнителя и да регистрира банкрута на компанията. Той все още се надяваше, че ще може да плати на кредиторите, независимо че акциите му и тези на директорите от борда не струваха вече нищо. Той се тревожеше за Саймън и кариерата му толкова, колкото и за себе си, но знаеше, че прокурорът няма да му позволи да помогне само на един човек.
Когато Саймън каза на Елизабет, тя не се оплака. От самото начало предвиждаше, че неговото участие в борда на Недъркоут може да стигне дотук.
— Не може ли Рони да помогне? — попита тя. — Толкова време си го поддържал.
— Не, не може — отговори Саймън, без да й казва на кого се дължи провалът.
— Банкрутиралите автоматично ли трябва да напуснат парламента? — беше следващият й въпрос.
— Не, но аз ще го направя, защото никога няма да се издигна — ще остана опетнен поради „липса на здрав разум“.
— Изглежда толкова несправедливо, като се има предвид, че не е твоя вината.
— Различни са правилата за тези, които искат да са в центъра на вниманието — отговори просто Саймън.
— Но след време сигурно ще… — започна Елизабет.
— Нямам намерение да остана на задните банки през следващите двадесет години и да слушам да се шушука по ъглите: „Щеше да сформира кабинет, ако не…“.
— Значи ли това, че децата трябва да напуснат училището?
— Страхувам се, че да — каза Саймън с треперещи ръце. — Като банкрутирал не бих могъл да очаквам прокурорът да приеме за жизненонеобходими таксите за училище на синовете ми.
— Значи трябва да освободим и бавачката?
— Не непременно, но ще трябва да жертваме от времето си и да съкратим работното й време.
— Ами работата ми в болницата… — започна Елизабет, но не довърши изречението. — Каква е следващата ти стъпка?
— Ще кажа на Арчи Милбърн тази вечер. Вече съм написал оставката си и ще му я връча. Ще си запиша среща с главния организатор за понеделник и ще му обясня защо прилагам Чилтърн Хъндредс.
— Какво е това?
— Това е един от двата начина да напуснеш парламента по средата на сесия. Другият е, ако умреш.
— Всичко това ми звучи много официално.
— Страхувам се, че ще предизвикам неудобство за избирателния ми район с допълнителни избори за нов депутат — призна Саймън.
— Няма ли кой да помогне?
— Няма много хора с излишни 108 000 паунда за нищо неструващи акции.
— Искаш ли да дойда с теб при Арчи? — попита Елизабет, ставайки от стола.
— Не, скъпа. Много мило, че предлагаш, но сам съм виновен за глупавото положение, в което изпаднах.
Елизабет се наведе към него и повдигна падналата на челото му коса. Не можеше да не забележи сивите кичури, появили се през последния месец.
— Ще живеем с моята заплата, докато си намериш работа.
Саймън караше бавно за импровизираната среща с председателя в Пъкълбридж. Арчи Милбърн изслуша тъжната история в градината, където го намери Саймън.
— Случи се на много хора в Сити напоследък, но не мога да разбера защо, след като компанията притежава първокласни недвижими имоти. Защо никой не предлага да я поеме? Звучи ми като мечта на някой, който е решил да ви одере кожите.
— По-скоро въпрос на доверие — каза Саймън.
— Страшна дума в Сити — съгласи се Арчи и започна да подкастря един храст.
Саймън му подаде заявлението за оставка, Милбърн го прочете и неохотно го прибра.
— Няма да споменавам на никого, докато не говориш с главния организатор в понеделник. Ще събера комитета във вторник и тогава ще им съобщя решението ти. Трябва да се приготвиш за неприятна обсада от пресата.
Двамата мъже се ръкуваха за довиждане.
— Твоето нещастие е и наше — каза Арчи. — За много кратко време ти спечели уважението и доверието на местните хора. Ще ни липсваш.
Саймън се върна в Лондон и независимо че беше оставил радиото да свири, изобщо не чу повтаряното на половин час кратко съобщение.