Джефри Арчър
Пръв между равни (17)

16.

— Дневникът му изглежда почти запълнен, господин Чарлс.

— Добре, тогава ми запишете среща за първия свободен час — отговори Чарлс по телефона. Той чуваше как се прелистват страници отсреща.

— 12 март за десет и половина, господин Чарлс?

— Но това е чак след две седмици — възмути се той.

— Господин Спенсър току-що се върна от Щатите и…

— Какво ще кажете за обяд — в моя клуб? — прекъсна го Чарлс.

— Невъзможно до 19 март.

— Добре тогава — каза Чарлс. — 12 март, десет и половина.

През тези четиринайсет дни Чарлс имаше достатъчно време да се разочарова от безсмислената си роля в опозицията. Не идваше кола да го взема и да го закара в кабинета му, където вършеше истинска работа. Още по-лошото беше, че никой не търсеше мнението му по въпроси, засягащи нацията. Той преживяваше труден период, така наречен „период на мрачни размисли на бивши министри“.

Той въздъхна облекчено, когато дойде денят на срещата с господин Спенсър в банката. Макар че беше точен, оставиха го да чака десет минути, преди секретарят да го покани да влезе.

— Радвам се да те видя след толкова дълго време — каза Спенсър и заобиколи бюрото си, за да го поздрави. — Почти шест години, откакто не си посещавал банката.

— Да, сигурно са минали толкова — каза Чарлс. — Но като влязох вътре, стори ми се, че е било вчера. Вероятно си страшно зает?

— Колкото министър в правителство, но надявам се с повече резултати.

И двамата се засмяха.

— Аз, разбира се, следях какво става в банката.

— Наистина ли? — заинтересува се Спенсър.

— Да, четях докладите, които изпращаше през изминалите години, и, разбира се, оценките на „Файненшъл Таймс“.

— Надявам се, че ни намираш достатъчно напреднали в твое отсъствие.

— О, да — каза Чарлс.

— Добре, сега какво мога да направя за теб? — каза президентът на банката и се върна в креслото си.

— Съвсем просто нещо — каза Чарлс, сядайки без да бъде поканен. — Бих желал да бъда възстановен на мястото си в борда.

Последва дълго мълчание.

— Няма да е толкова лесно, Чарлс. Съвсем наскоро назначих двама нови директори и…

— Разбира се, че е лесно — каза Чарлс с променен глас. — Само трябва да предложиш името ми на следващото заседание на борда и веднага ще ме приемат, особено като се има предвид, че нямате член на фамилията в борда.

— Всъщност, имаме. Твоят брат, граф Бриджуотър, влезе в борда на директорите.

— Какво? Рупърт изобщо не ми е казал — каза Чарлс. — Нито пък ти.

— Да, но нещата се промениха, откакто…

— Нищо не се е променило, освен моята преценка за стойността на думата ти — каза Чарлс, изведнъж осъзнал, че Спенсър изобщо не е имал намерение да го възстановява на мястото му в борда. — Ти ми даде думата си…

— Няма да разреша да ми говориш по този начин в собствения ми кабинет.

— Ако не внимаваш, следващото място, където ще говоря, ще бъде пред борда. Сега ще имаш ли грижата да изпълниш обещанието си, или не?

— Няма да слушам закани от теб, Сеймор. Напусни кабинета ми, преди да съм наредил да те изхвърлят. Обещавам ти никога да не седнеш в борда, докато аз съм президент на банката.

Чарлс излезе, затръшвайки вратата след себе си. Не знаеше с кого да се посъветва и се върна на „Итън“, за да обмисли план за действие.

— Защо се върна толкова рано? — попита Фиона.

Чарлс се поколеба, помисли малко и отиде с нея в кухнята. Разказа й всичко, което стана в банката, Фиона продължи да стърже сирене, докато го слушаше.

— Едно нещо е сигурно — каза тя след няколко минути, доволна, че Чарлс й се доверява отново. — След тази разправия, двамата не можете да бъдете в борда.

— Какво мислиш, че трябва да направя, стара приятелко? — Фиона се усмихна. За първи път от две години насам се обръщаше към нея така.

— Всеки човек си има тайни — каза тя. — Питам се какви ли са неговите?

— Той е толкова скучен, че се съмнявам…

— Аз току-що получих писмо от банката — прекъсна го тя.

— По какъв повод?

— Циркуляр до притежателите на дялове. Изглежда, Маргарет Тръбшо ще трябва да излезе в пенсия, след като дванайсет години е била секретарка на борда. Говори се, че иска да остане още пет години, но президентът имал друга предвид. Мисля да я поканя на обяд.

Чарлс се усмихна.

 

 

Назначението на Андрю за министър на вътрешните работи не изненада никого освен тригодишния му син, който скоро разбра как да изпразва незаключена червена кутия и да я пълни с мраморни топчета или бонбони, дори успяваше да напъха футболна топка вътре. Понеже Робърт не разбираше от „само за вашите очи“, за него нямаше голямо значение, че слепва правителствени документи със стари дъвки.

— Можеш ли да махнеш това петно от червената кутия?

— Боже Господи, какво е това? — попита Луиз, разглеждайки размазаната желирана топчица.

— Жабешки хайвер — отговори Андрю усмихнат.

— Синът ти прилича на руски шпионин с промит мозък — предупреди Луиз, — акълът му е колкото на повечето ти колеги в парламента. Добре, ще почистя петното, ако ти седнеш и напишеш онова писмо.

Андрю кимна в знак на съгласие.

 

 

Между многото съчувствени писма, които Саймън получи, като не успя да се върне в парламента, беше и едно от Фрейзър. Саймън си го представи как седи в неговия кабинет и изпълнява задълженията, които бяха негови допреди няколко седмици.

Имаше писмо и от Рони Недъркоут, с което го канеше в борда на компанията с 5000 паунда годишна заплата, което дори Елизабет оцени като щедър жест.

Не мина много време и Рони Недъркоут назначи Саймън за изпълнителен директор. На Саймън му доставяше удоволствие да преговаря с профсъюзите на ниво, на което не беше го правил преди. Рони ясно му даде да разбере как той би се оправил с „комунистическите копелета“. — „Ще ги затворя всички и ще ги държа, докато се научат да работят като хората.“

— Не биха те оставили повече от седмица в парламента — отговори му Саймън.

— След седмица с тези бърборковци, ще се радвам да ги оставя и да се върна в реалния свят.

Саймън се усмихна. Рони мисли като много други — че депутатите, с изключение на тези, които познава, са неспособни да си намерят работа извън парламента.

Реймънд не загуби надежда, докато не оповестиха и последното място. Няколко водещи политически журналисти отбелязаха, че е оставен на задните редове, докато по-малко кадърни депутати са получили правителствени постове. Това, разбира се, не беше голямо успокоение. Той се върна неохотно в адвокатската кантора към своята клиентела.

Харолд Уилсън за трети път сформира кабинет и даде да се разбере, че ще управлява толкова дълго, колкото му е възможно, преди да отиде на избори. Понеже имаше незначително мнозинство, малко депутати вярваха, че правителството ще се задържи повече от няколко месеца.

 

 

Фиона се върна направо вкъщи след обяда с госпожица Тръбшо и беше ухилена до ушите. Запази това изражение, докато Чарлс се върна от Камарата след гласуването.

— Изглеждаш много доволна от себе си — каза Чарлс, като изтръскваше чадъра си, преди да затвори външната врата. Жена му стоеше със скръстени ръце в хола.

— Как прекара днес? — попита тя.

— Горе-долу — каза Чарлс, очаквайки да чуе новини. — Ти какво ще ми кажеш?

— Аз ли? Пих кафе с майка ти тази сутрин. Изглежда добре. Малко е понастинала, но…

— Остави я сега майка ми. Разкажи как мина обяда с госпожица Тръбшо.

— Чудех се колко време ще издържиш, без да ме попиташ направо.

Тя изчака да влязат в дневната и да седнат.

— След като е била седемнайсет години секретарка на баща ти и дванайсет на борда, не са останали много тайни за госпожица Тръбшо. Нищо, що се отнася до семейството ти, нито за сегашния президент — започна Фиона.

— И какво разбра?

— Какво искаш да чуеш по-напред, името на метресата или номера на сметката му в швейцарска банка?

Фиона разказа всичко, което бе научила по време на двучасовия обяд. Госпожица Тръбшо обикновено пиела по малко вино за апетит, но сега си гаврътнала почти цяла бутилка „Помар“ от добра реколта. Колкото повече от сведенията от госпожица Тръбшо узнаваше, толкова по-широка ставаше усмивката на Чарлс. В очите на Фиона той не се различаваше много от малко момче, на което са дали кутия шоколадови бонбони и то непрекъснато откриваше нов ред под изядения.

— Страхотно става, стара приятелко! — каза той, когато Фиона завърши разказа си. — Само че как да се доберем до доказателства?

— Направих сделка с нашата Тръбшо.

— Направила си какво?

— Сделка с госпожица Тръбшо. Ти ще получиш доказателства, ако се съгласиш да я оставиш в борда още пет години и не губи от пенсията си.

— Това ли е всичко? — попита Чарлс за всеки случай.

— И още един обяд като днешния в „Савой Грил“, когато се върнеш в борда.

 

 

За разлика от много свои колеги лейбъристи Реймънд с удоволствие обличаше фрак и се движеше в лондонското общество. Поканата на годишния банкет на банкерите в „Гилдхол“ не беше изключение. Министър-председателят беше почетният гост и Реймънд се чудеше дали няма да загатне по някакъв начин колко ще трае този парламент, преди да се наложат нови избори.

По време на аперитива Реймънд размени няколко думи с кмета на Лондон, след това се увлече в дълъг разговор с един съдия от висшия съдебен състав за проблемите на паритета и присъдите.

Обявиха вечерята и Реймънд намери мястото си на едно от крилата на централната маса. Той погледна картичката — КС. ЧП. Реймънд Гулд. От дясната му страна беше президентът на „Клорайд“, Майкъл Едуардс, а от лявата — американска банкерка, отскоро назначена в Сити.

Реймънд сметна за изумителни възгледите на Майкъл Едуардс по въпроса как министър-председателят трябва да се отнася към държавната промишленост, но той отдели по-голямо внимание на Юро Бонд, директор от Чейс Манхатън. Сигурно е на трийсет, реши за съседката си Реймънд, съдейки по статута й в банката и по думите, че е била студентка в Уелзли по време на убийството на Кенеди. Той бе помислил Кейт Гартуейт за доста по-млада и беше убеден, че през лятото играе тенис, а през зимата плува всеки ден, за да поддържа теглото си. Кейт имаше овално лице, топло излъчване, тъмна коса, подстригана късо в стил Мери Куонт. Носът й бе вирнат нагоре и би струвало доста скъпо да се поправи. Нямаше никакъв шанс да се видят краката й, защото бяха покрити с дълга рокля, но и това, което виждаше, събуждаше любопитството на Реймънд.

— Видях „ЧП“ пред името ви, господин Гулд. Мога ли да ви попитам коя партия представлявате? — попита тя с често срещания в Бостън акцент.

— Социалист съм, госпожице Гартуейт. Вие на кого симпатизирате?

— Аз бих гласувала за лейбъристите — обяви тя.

— Трябва ли да бъда изненадан? — подразни я той.

— Разбира се, че трябва. Моят бивш съпруг е конгресмен републиканец.

Той тъкмо се готвеше да зададе следващия въпрос, когато призоваха за тишина. Реймънд за пръв път обърна поглед към министър-председателя. В словото си Харолд Уилсън наблегна на икономическите реформи и на ролята на лейбъристкото правителство в Сити. Никакъв намек докога ще управлява това правителство. Независимо от това Реймънд реши, че присъствието му не е било съвсем напразно. Беше се сближил с президента на голяма държавна компания. И взе телефона на Кейт.

 

 

Президентът на банка „Сеймор“ неохотно се съгласи на втора среща, но беше ясно от първия миг, че тя ще бъде съвсем кратка.

— Реших, че е по-добре да те видя лично — каза Чарлс, като се настани удобно в коженото кресло и бавно запали цигара, — отколкото да повдигам въпроса пред общото годишно събрание следващия месец.

За първи път долови разбиране върху лицето на Спенсър, въпреки че той продължаваше да мълчи.

— Доста ме изненада фактът, че банката ежемесечно изпраща чек за 400 паунда на неизвестната никому служителка госпожица Джанет Дароу, водеща се на заплата в банката от пет години. Чековете се препращат в клон на Лойдс в Кенсингтън.

Дерек Спенсър се изчерви.

— Не можах само да открия — продължи Чарлс, като си пое дълбоко въздух, какви са заслугите на госпожица Дароу към банката. Сигурно са доста големи, за да заслужат 25 000 паунда през последните пет години. Разбирам, че това е малка сума, като се има предвид, че банката има 123 милиона оборот миналата година, но моят дядо ми е внушил от най-ранно детство, че когато се пестят пенитата, паундите сами се трупат.

Дерек Спенсър продължи да мълчи, независимо че по челото му бяха избили капчици пот. Изведнъж тонът на Чарлс се промени.

— Ако не съм член на борда до годишното събрание, ще се чувствам задължен да обърна внимание на притежателите на дялове върху това несъответствие в баланса.

— Ти си мръсно копеле, Сеймор — каза тихо Спенсър.

— Не, не си прав. Аз съм вторият син на предишния президент и страшно приличам на него, независимо че някои смятат, че приличам на майка си.

— Какво искаш?

— Придържам се към първоначалното споразумение, да бъда възстановен в борда преди общото годишно събрание. И ако обичаш, прекрати възнагражденията на госпожица Дароу за сметка на банката.

— Ако се съглася, ще се закълнеш ли, че няма да споменаваш за тези неща пред никого?

— Да. И за разлика от теб имам навика да държа на думата си.

Чарлс се изправи, отиде до бюрото му и угаси цигарата си в пепелника.

 

 

Андрю Фрейзър много се изненада, когато чу, че Джок Макфърсън иска да го види. Двамата не бяха в добри отношения, откакто Макфърсън не бе избран в изпълнителния комитет на шотландската лейбъристка партия и я напусна, за да застане срещу него в Единбург Карлтън. След нелоялната постъпка на Макфърсън те почти не си говореха. Независимо от това Андрю реши, че ще е глупаво да откаже среща с него след голямата победа на шотландската националистическа партия. Той се изненада още повече, когато Макфърсън поиска на срещата да присъстват всичките седем депутати на неговата партия и срещата да стане не в кабинета на Андрю, а на друго място. Той се съгласи на всичките му условия независимо от цялата мистериозност.

Макфърсън и неговата банда ренегати пристигнаха заедно на „Чейни Уок“ и, изглежда, се бяха съвещавали преди това. Той им предложи различни столове — от столовата, табуретки и дори кухненски стол, като се извини, защото никога не бе предполагал, че ще го посетят девет мъже в лондонския му апартамент.

Докато се настаняваха, Андрю стоеше изправен пред камината срещу Макфърсън, който се готвеше да изпълнява ролята на говорител.

— Ще пристъпя направо към целта на срещата — започна Макфърсън. — Искаме ти да се бориш под знамето на шотландската националистическа партия на следващите избори.

Андрю се постара да не покаже учудването си.

— Не мисля, че…

— Изслушай ме най-напред — каза Макфърсън, като вдигна огромната си ръка. — Искаме да представяш Единбург Карлтън не само като шотландски националист, а като водач на партията.

Андрю продължаваше да не вярва на ушите си, но нищо не каза.

— Сигурни сме, че ще загубиш мястото си, ако се състезаваш само като социалист — продължи Макфърсън, — но съзнаваме, че много хора в Шотландия независимо от политическите им убеждения се възхищават от постиженията ти през деветте години в парламента. Все пак ти си роден и образован в Единбург. Ако приемеш, надяваме се да вземем четирийсет до петдесет места от седемдесетте и едно в Шотландия. Искам да добавя, че твоята партия става все по-ляво ориентирана, което не вярвам да те прави щастлив.

Андрю продължи да мълчи. Той изслуша мнението на всички седем депутати. Звучаха различно всички седем гласа — от веселите живи гласове от Хайланд до гърлените ръмжащи от Глазгоу. Беше съвсем ясно, че са обсъждали доста време и предложението им явно беше искрено.

— Много съм поласкан, джентълмени — каза Андрю, когато и последният изпя песента си. — Уверявам ви, че ще обмисля най-сериозно предложението ви.

— Благодаря — каза Макфърсън. Всички се изправиха като водачи на кланове в присъствие на нов шеф.

— Ще очакваме отговора ти — каза Макфърсън. Един след друг се ръкуваха с домакина и се изнизаха от дома му.

Андрю отиде направо в кухнята, където го чакаше Робърт, нетърпелив да поиграят на футбол преди лягане.

— Само за момент, моля те — каза той на неспокойния си син. — Отиваме в градината.

— Какво искаха от теб? — попита Луиз, без да спира да бели картофи.

Андрю й разказа с подробности предложението им.

— И какво им отговори?

— Нищо. Ще чакам да мине една седмица и ще им откажа възможно най-любезно.

— Защо решаваш толкова бързо?

— Не ми харесва Макфърсън или който да е друг, който ми казва, че ще изгубя мястото си на следващите избори, ако не се вписвам в плановете му. — Той тръгна към вратата на кухнята. — Ще се върна веднага щом вкарам два гола на Макпеле.

След секунди беше при сина си в градината.

— Слушай, умнико, сега ще те уча как да правиш лъжлив пас: противникът ти литва в една посока, а ти се хвърляш в друга.

— Както става в политиката — промърмори Луиз, като ги наблюдаваше от прозореца на кухнята.

 

 

Площад „Итън“ 27

Лондон, SW1

23 април, 1974

 

Скъпи Дерек,

Благодаря за писмото от 18 април и за любезната покана да се върна в борда на банка „Сеймор“. С радост ще приема предложението и с удоволствие ще работя за благото на банката.

С уважение,

Чарлс Сеймор

Фиона провери писмото за правописни грешки и кимна в знак на одобрение:

— Кратко и по същество. Да го пусна ли?

— Да, моля — каза Чарлс и отиде да вдигне телефона. — Чарлс Сеймор, кажете моля?

— Здравей, Чарлс, Саймън е на телефона.

— Здравей, Саймън — отговори Чарлс, мъчейки се гласът му да звучи сърдечно. — Как се чувстваш в истинския свят?

— Не е много забавно, затова се обаждам. Включен съм в списъка на Пъкълбридж за интервю, за мястото на Майкъл Харбърбейкър. Той е почти на седемдесет и е решил да не се кандидатира на следващите избори. Понеже неговият район граничи с твоя, реших да те помоля да ходатайстваш за мен.

— С най-голямо удоволствие — каза Чарлс. — Ще говоря още тази вечер с председателя. Можеш да разчиташ на мен, пожелавам ти успех този път. Ще се радвам да те видя отново в парламента.

Саймън си даде телефона, Чарлс го повтори, като че го записва.

— Ще ти се обадя — обеща Чарлс.

— Предварително благодаря за помощта.

Саймън затвори телефона.

Елизабет вдигна поглед от книгата.

— Нямам доверие на този човек — каза тя.

— Женска интуиция, нали? — попита засмян Саймън. — Ти сбърка за Рони Недъркоут.

— Още не е доказано.

 

 

След няколко дни Кейт Гартуейт се съгласи да излезе с Реймънд. Когато се срещнаха за вечеря в ресторанта на парламента, тя не показа да е очарована или поласкана, нито пък се прехласваше от думите му.

Кейт беше жива, забавна, интелигентна, добре информирана. Започнаха да се срещат редовно. С течение на времето Реймънд забеляза, че му липсва през уикендите, когато е в Лийдс с Джойс. Кейт харесваше независимостта си и нямаше изисквания към него като Стефани, никога не поиска от него да прекарва повече време с нея или да оставя свои неща в апартамента му.

Реймънд отпи от кафето.

— Вечерята беше незабравима — каза той и легна на канапето.

— Да, ако я сравняваш с храната в парламента — отговори Кейт.

Реймънд я целуна нежно по устните.

— Какво! Порочен секс като с евтина любовница? — възкликна тя и се протегна за още кафе.

— Много бих искал да не се подиграваш с отношенията ни — каза той, галейки косата, разпусната по гърба й.

— Налага се — каза спокойно Кейт.

— Защо? — обърна се Реймънд към нея.

— Защото се страхувам от последствията, ако те приема на сериозно.

Реймънд се наведе и отново я целуна:

— Недей, ти си най-хубавото нещо в живота ми!

— Точно това ме безпокои — каза Кейт, обръщайки се на другата страна.

 

 

Чарлс не взе думата на общото годишно събрание. Президентът на банката прочете доклада си, поздрави новите директори и върналия се Чарлс Сеймор.

Зададоха му няколко въпроса, на които Дерек Спенсър отговори, без да се затрудни. Както бе обещал, Чарлс не направи никакъв намек за госпожица Джанет Дароу. Госпожица Тръбшо беше казала на Фиона, че чековете са преустановени и че се безпокои за договора си, който свършвал на 1 юли.

Когато президентът на банката закри общото годишно събрание, Чарлс любезно го помоли, ако може, да му отдели няколко минути.

— Разбира се — каза Спенсър, доволен, че събранието бе минало без спънки. — Какво мога да направя за теб?

— Мисля, че е по-подходящо да говорим в твоя кабинет.

Президентът го погледна остро, но тръгна нататък.

За втори път Чарлс се настани удобно в коженото кресло и извади някакви книжа от вътрешния си джоб. Свел поглед към тях, той попита:

— Какво означава ВХ41 207 122, банка „Робърт“ в Цюрих?

— Ти каза, че никога няма да споменаваш…

— Госпожица Дароу — довърши Чарлс. — И ще държа на думата си. Но сега като един от директорите на банката се опитвам да разбера какво означава за теб ВХ41 207 122?

— По дяволите, много добре знаеш какво означава — каза Спенсър, удряйки с юмрук по бюрото.

— Зная, че е твоя лична — Чарлс наблегна на последната дума — сметка в Цюрих.

— Не можеш нищо да докажеш — твърдо каза Дерек Спенсър.

— Съгласен съм с теб, но мога да докажа — каза Чарлс, разбърквайки книжата върху коленете си, — че си използвал парите на фамилията Сеймор за частни сделки, внасяйки печалбата по тази сметка, без да осведомяваш борда.

— Не съм направил нищо, с което да ощетя банката, и много добре го знаеш.

— Зная, че си връщал парите заедно с лихвата, и не мога да докажа, че си ощетил банката. Въпреки това бордът може да добие смътна представа за дейността ти, като има предвид, че ти плащат 40 000 паунда годишно, за да осигуряваш печалба за банката, а не за себе си.

— Когато видят цифрите, в най-лошия случай ще ме наругаят.

— Съмнявам се, че прокурорът ще има същото снизходително отношение, като види тези документи — каза Чарлс, повдигайки книжата от коленете си.

— Ще съсипеш името на банката.

— А ти вероятно ще прекараш следващите десет години в затвора. Дори да отървеш затвора, ще си свършен в Сити и когато уредиш сметките по делата, едва ли ще ти остане нещо от скътаните пари в Цюрих.

— Какво искаш този път? — излязъл от търпение изсъска Спенсър.

— Мястото ти — каза Чарлс.

— Моето място! — повтори невярващ Спенсър. — Да не мислиш, че като си бил министър, ще можеш успешно да управляваш търговска банка? — добави презрително той.

— Не съм казал, че аз ще я управлявам. Ще си купя компетентен шеф за това.

— Тогава какво ще правиш ти?

— Ще бъда президент на банка „Сеймор“, което ще убеди институциите на Сити, че имаме желание да продължим традицията на поколенията от фамилията.

— Ти блъфираш — заекна Спенсър.

— Ако останеш в банката повече от двадесет и четири часа — каза Чарлс, — ще предам тези документи на прокурора.

Последва дълго мълчание.

— Ако се съглася — каза накрая Спенсър — очаквам компенсация за две години.

— Една — каза Чарлс.

Спенсър се поколеба, след това кимна леко с глава.

Чарлс се изправи и постави документите обратно във вътрешния си джоб.

Това всъщност беше сутрешната му поща от „Съсекс Даунс“.

 

 

Саймън чувстваше, че интервюто е минало добре, но Елизабет не беше съвсем сигурна. Сега бяха скупчени в една малка стая с още петима други кандидати и техните съпруги и търпеливо очакваха резултата.

Той се замисли за отговорите на осемте мъже и четирите жени от комитета.

— Трябва да признаеш, че това е най-хубавото място, за което съм кандидатствал — каза Саймън.

— Да, но председателят те гледаше много подозрително.

— Ами, Милбърн спомена, че е бил на гости у Чарлс Сеймор.

— Това ме безпокои — прошепна Елизабет.

— 15 000 гласа мнозинство и само на четирийсет минути от Лондон. Дори можем да си купим малка къща тук.

— Ако те поканят да ги представляваш.

— Поне този път можеш да кажеш, че няма да имаш нищо против да живееш в избирателния район.

— Всеки би го казал, ако е с ума си — каза Елизабет.

Председателят излезе и покани господин и госпожа Кързлейк да се върнат при комитета.

О, боже, помисли Саймън. Какво може да искат този път?

— Много е близо до Лондон, за да е моя грешката този път — засмя се Елизабет.

Комисията се взираше изпитателно в тях.

— Дами и господа — каза председателят — след дълги разисквания официално предлагам господин и госпожа Кързлейк да се състезават за мястото на нашия район при следващите избори. Тези, които са за…

Всичките дванадесет души вдигнаха ръце.

— Против?

— Прието единодушно — каза председателят. След това се обърна към Саймън. — Искате ли да кажете нещо на комитета?

Перспективният бъдещ депутат на консервативната партия от Пъкълбридж се изправи. Всички очакваха словото му.

— Не зная какво да кажа, освен че съм много щастлив и че е голяма чест за мен. С нетърпение очаквам изборите.

Всички се развеселиха и тръгнаха да им стиснат ръце. Елизабет си избърса сълзите, преди да са я приближили.

След около час председателят съпроводи Елизабет и Саймън до колата им за довиждане. Саймън свали страничното стъкло.

— Знаех, че си нашият човек — каза Милбърн — веднага щом Чарлс Сеймор се обади — Саймън се усмихна — и ме предупреди да бягаме от теб като от чума.

 

 

— Би ли казал на госпожица Тръбшо да влезе? — каза Чарлс на секретаря си.

След няколко минути госпожица Маргарет Тръбшо влезе и застана пред бюрото му. Тя не можеше да не забележи промяната в мебелировката. Модерната мека мебел бе сменена с кожена гарнитура в клубен стил. Само портретът на единайсетия граф Бриджуотър беше останал на мястото си.

— Госпожице Тръбшо — започна Чарлс, — тъй като господин Спенсър неочаквано ни напусна, аз мисля, че е важно за банката да държи на приемствеността, особено сега, когато аз съм нейният президент.

Госпожица Тръбшо стоеше изправена като гръцка статуя, скрила ръце в ръкавите на роклята.

— Във връзка с всичко това бордът реши да продължи договора ви с пет години. Разбира се, това няма да се отрази на пенсията ви.

— Благодаря ви, господин Чарлс.

— Благодаря, госпожице Тръбшо.

Госпожица Тръбшо едва не се поклони, като тръгна да излиза от кабинета му.

— И още нещо, госпожице Тръбшо?

— Да, господин Чарлс — каза тя с ръка на дръжката.

— Разбрах, че съпругата ми очаква да й се обадите за един обяд в „Савой Грил“.