Джефри Арчър
Пръв между равни (15)

14.

Андрю прегледа делото още веднъж и реши сам да направи разследване. Твърде много избиратели проявяваха склонност да лъжат в приемните му часове, така както лъжеха като свидетели в съда.

Робърт се опитваше да се покатери на коленете му. Андрю му помогна, вдигна го и след това се опита да се съсредоточи върху делото.

— Кажи на чия страна си? — попита Андрю, когато синът му олигави току-що написаните страници. Той спря да пише и го потупа по задничето.

— Уф! — каза той, поставяйки папката на пода до себе си. Няколко минути по-късно майка му го преоблече и го изведе на разходка.

— Синът ти изглежда не гори от желание да ми помогне да отърва един невинен — извика Андрю през рамо.

Той отново се наведе над папката с документите по делото. Нещо в тях го караше да се съмнява… Андрю набра номера на прокурора. Имаше само един човек, който можеше да съкрати работата му наполовина само с едно изречение.

— Добро утро, господин Фрейзър, какво мога да направя за вас, сър?

Андрю се усмихна. Ангъс Синклер беше връстник на баща му и познаваше Андрю от малък, но когато беше в кабинета си, се отнасяше с всички, без изключение, като с непознати.

— Дори жена си нарича госпожо Синклер, когато му се обади в кабинета — забеляза веднъж баща му.

Андрю се включи в играта.

— Добро утро, господин Синклер. Имам нужда от съвета ви като прокурор.

— Винаги се радвам, когато мога да помогна, сър.

— Бих искал да поговоря неофициално с вас по делото с Пади О’Халоран. Спомняте ли си го?

— Разбира се, всички от този кабинет го помнят.

— Чудесно — каза Андрю. — Тогава имате представа колко много можете да ми помогнете за това дело.

— Благодаря, сър. — Гърленото „р“, макар и леко, се долавяше по телефона.

— Няколко мои избиратели, на които мога да разчитам колкото на топчето на рулетка, твърдят, че О’Халоран е лъжливо обвинен за банковия обир на улица „Принсес“ миналата година. Те не отказват, че има криминални наклонности — Андрю би се засмял, ако не говореше с Ангъс Синклер, — но казват, че не е напускал бар „Сър Уолтър Скот“ по време на обира. Единственото, за което ви моля, е да потвърдите, че О’Халоран е виновен, и аз ще прекратя разследването. Ако не кажете нищо, ще продължа.

Андрю почака, но не получи отговор.

— Благодаря, господин Синклер — каза Андрю, независимо че беше сигурен, че няма да измъкне отговор. Не можа да се стърпи и добави. — Без съмнение ще се видим в клуба през уикенда.

Мълчанието продължи.

— Довиждане, господин Синклер.

— Довиждане, господин Фрейзър.

Андрю се облегна на стола. Предстоеше му дълго и мъчително разследване. Той започна с разпит на всички свидетели, които бяха потвърдили алибито на О’Халоран. След като разпита първите осем, той с неохота заключи, че не би могъл да вярва на нито един от тях. Всеки път, когато се изправяше пред някой от приятелите на О’Халоран, изразът „за чаша бира“ изникваше в съзнанието му. Дойде време да говори с притежателя на бара.

— Не мога да съм абсолютно сигурен, господин Фрейзър, но мисля, че беше тук. Работата е там, че О’Халоран идваше тук почти всяка вечер. Трудно е да се каже със сигурност.

— Можете ли да ми посочите някой, който да си спомни със сигурност? Някой на когото бихте доверили касата с парите си?

— Това значи да си играя с късмета, господин Фрейзър.

Съдържателят помисли известно време.

— Всъщност има една възрастна жена, госпожа Блоксам — отговори накрая той, прехвърляйки салфетката през рамо. — Тя всяка вечер седи ей в онзи ъгъл. — Той посочи малка кръгла масичка, на която едва биха се побрали двама души. — Ако тя ви каже, че е бил тук, значи е бил.

Андрю го попита къде живее тази госпожа Блоксам и тогава с надеждата да я намери у дома, тръгна към „Мафекинг“ 43. Андрю бавно заобиколи групата момчета, които играеха футбол на средата на улицата. Изкачи няколко разбити стъпала и почука на вратата на номер четирийсет и три.

— Да не би пак да има избори, господин Фрейзър? — попита с невярващ глас старата дама, като надзърна през отвора на пощата.

— Не, няма нищо общо с политиката, госпожо Блоксам — каза Андрю, навеждайки се. — Дойдох да ви помоля за съдействие по личен въпрос.

— Личен въпрос? По-добре влезте вътре, да не стоим на студено — и тя отвори вратата. — В коридора става страшно течение.

Андрю последва старата дама през мръсния коридор до стаята, в която беше по-студено, отколкото навън. Нямаше никакви украшения освен разпятие, поставено на тясна полица под изображението на Света Богородица. Госпожа Блоксам посочи на Андрю дървен стол до масата. Тя отпусна тежкото си тяло в старо кресло. То изскърца под тежестта й, на пода се поръси конски чоп. Андрю се загледа внимателно в старицата. Беше наметната с вехт шал, роклята й също беше доста износена. Щом седна, изхлузи платнените си пантофи.

— Болят ли ви краката? — попита той.

— Докторите, изглежда, не могат да си обяснят подуването — обясни тя без горчивина в гласа.

Андрю се наведе към масата и забеляза, че е изискана мебел, чужда на останалите вещи. Беше възхитен от изработката. Госпожа Блоксам забеляза, че той се любува на масата.

— Моят прадядо я подарил на прабаба ми в деня на сватбата им, господин Фрейзър.

— Великолепна изработка — каза Андрю.

Тя, изглежда, не чу, защото каза само:

— Какво мога да направя за вас, сър?

За втори път през този ден възрастен човек се обръщаше към него така.

Андрю пак разкри проблема си по делото срещу О’Халоран. Госпожа Блоксам внимателно го изслуша, леко наведена към него и поставила ръцете на ушите си във форма на фуния, за да е сигурна, че ще чуе всяка дума.

— Този О’Халоран е лош човек — каза тя. — Не може да му се вярва. Света Богородица трябва да е много милостива, ако пуска такива като него на небето. — Андрю се усмихна. — Не че очаквам да срещна и много политици там — добави тя, усмихвайки се с беззъбата си уста.

— Възможно ли е О’Халоран да е бил там този петък вечер, както твърдят приятелите му?

— Колкото до това, наистина беше там — каза госпожа Блоксам. — По този въпрос няма съмнение. Видях го със собствените си очи.

— Как можете да сте толкова сигурна?

— Разля бира върху най-хубавата ми рокля и аз знаех, че нещо лошо ще ми се случи, защото беше тринайсети и при това петък. Няма да му го простя. Още не мога да махна петното, независимо какво ни обещават на кутиите с перилни препарати.

— Защо не отидохте веднага в полицията?

— Защото никой не ме е молил — призна простодушно тя. — Отдавна бяха по петите му и все не успяваха да го спипат.

Андрю свърши с писането и се изправи, за да си върви. Госпожа Блоксам се изправи и от креслото пак се посипа пълнеж. Те вървяха заедно до изхода.

— Съжалявам, че не можах да ви предложа чай, но съм без пари в момента — каза тя. — Ако бяхте дошли не днес, а утре, всичко щеше да бъде наред.

Андрю се спря на изхода.

— Утре получавам пенсията си — отговори тя на незададения въпрос.

 

 

Елизабет употреби доста време, за да си намери заместник и да придружи съпруга си за интервюто в Редкорн, което местната и националната преса превърнаха в сензация. Пак оставиха децата си на гледачка. Елизабет се облече в най-хубавия, по нейните думи, консервативен тоалет. Бледосин костюм с тъмносиня яка, която скриваше всичко, и пола до под коленете.

Пътуването от Кингс Крос до Нюкасъл продължи три часа и двадесет минути с така наречения „експрес“. Най-накрая Саймън успя да навакса с писмената работа, която беше натъпкал в червената кутия. Държавните служители, отбеляза той, рядко дават възможност на политиците да се занимават с политика. Нямаше да са доволни, ако знаят, че е изгубил цял час в четене на „Редкорн Нюз“.

В Нюкасъл ги посрещна съпругата на касиера на асоциацията, която доброволно бе предложила да придружи министъра и съпругата му до района, за да е сигурно, че ще стигнат навреме за срещата.

— Много мило от ваша страна — каза Елизабет, втренчена в превозното средство, с което щяха да пропътуват останалите четирийсет мили.

Античният мини остин употреби още час и половина по виещия се второстепенен път, за да ги докара до целта на пътуването, а жената на касиера не млъкна през цялото време. Когато се изхлузиха от колата в търговския център на Редкорн, Саймън и Елизабет се чувстваха физически и психически изтощени.

Съпругата на касиера ги заведе в щаба на избирателната колегия и ги представи на пълномощника.

— Благодаря, че дойдохте — каза той. — Отвратително пътуване, нали?

Елизабет не намери сили да му отрече. Този път не направи никакъв коментар, защото знаеше, че това е най-добрият шанс за връщане на Саймън в парламента, и тя трябва да положи всякакви усилия, за да го подкрепи. Въпреки това я ужасяваше мисълта, че съпругът й трябва да пътува два пъти месечно и да се виждат по-рядко, отколкото досега. Не й се мислеше за това, че децата също щяха да бъдат лишени от баща по-дълго време.

— Сега процедурата е такава — започна пълномощникът, — първо ще интервюираме шест потенциални кандидати и вие ще минете последен. — Той намигна хитро.

Саймън и Елизабет се усмихнаха неуверено.

— Страхувам се, че ще отнеме най-малко час, ще имате време да се разходите и да поразгледате наоколо.

Саймън се зарадва, че ще има възможност да се поразкърши и да види отблизо Редкорн. Двамата с Елизабет бавно обходиха търговския център, възхищаваха се на архитектурата от времето на кралица Елизабет, по чудо оцеляла и успяла да надживее безотговорни и алчни градски архитекти. Те дори изкачиха хълма, за да погледнат отгоре великолепната черква, извисена насред града.

Когато се връщаше покрай магазините на централната улица, Саймън кимаше с глава на местните хора, които успяваха да го разпознаят.

— Изглежда, доста хора те познават — каза Елизабет и тогава видяха стойката за вестници пред местната вестникарска агенция. Поседяха на пейка на търговския площад и прочетоха уводната статия с голям портрет на Саймън.

„Вероятният депутат на Редкорн“ — гласеше заглавието, отпечатано с големи букви.

Пишеше, че се очаква Саймън да е сигурният кандидат, но Бил Травърс, местен фермер и председател на областната община през миналата година, също има изключително голям шанс.

Саймън почувства, че му се гади. Това му напомни деня, в който го интервюираха в Ковънтри Сентръл преди близо осем години; фактът, че сега беше министър не го правеше по-малко нервен.

Когато се върнаха в избирателната колегия им казаха, че са минали двама кандидати, а третият още не е излязъл. Разходиха се отново из града, този път още по-бавно. Търговците вече спускаха рулетките на магазините и обръщаха табелките на обратната им страна: „Затворено“.

— Какъв приятен град — каза Саймън, за да разбере мнението на жена си.

— И хората изглеждат много по-любезни в сравнение с Лондон — допълни тя.

Саймън се усмихна и тръгнаха към главната квартира на партията. Когато се разминаваха с хората, те ги поздравяваха с „добър вечер“ — мили хора, които Саймън с гордост би представял. Колкото и бавно да вървяха, не можеха да удължат разходката си повече от трийсет минути.

Когато провериха за трети път, от стаята за интервю излизаше четвъртият кандидат. Изглеждаше с понижено самочувствие.

— Няма да чакате още много — увери ги пълномощникът.

Но минаха още четирийсет минути и те чуха силни ръкопляскания. Излезе мъж във вълнено сако и кафяви панталони. Той също не изглеждаше много доволен.

Въведоха Саймън и Елизабет в стаята. Присъстващите станаха на крака. Министри на кралицата не посещаваха често Редкорн.

Саймън изчака Елизабет да седне първа и тогава седна в центъра на стаята с лице към комисията. Той прецени, че вероятно имаше петдесет души и всички бяха вторачили очи в него, които излъчваха само любопитство, никаква нападателност. Огледа загрубелите лица. Повечето от жените и мъжете бяха облечени във вълнени костюми. В своя костюм на райета Саймън се чувстваше малко не на място.

— А сега — започна председателят — казваме добре дошъл на достопочтения Саймън Кързлейк.

Саймън се усмихна на грешката, която толкова хора правеха, като смятаха, че всички министри автоматично са членове на личния съвет на кралицата и съответно са носители на титлата „достопочтен“, вместо на обикновеното „почетен“ — и то само когато са в парламента.

— Господин Кързлейк ще направи своето изложение и след това ще бъде любезен да отговаря на въпроси — добави председателят.

Саймън сметна, че се е представил добре, но дори няколкото добре подбрани остроумия не можаха да получат нищо повече от леки усмивки, а сериозните му коментари не предизвикаха особена реакция. Това не бяха хора, склонни да показват чувства. Когато свърши, той се премести. Последваха умерени ръкопляскания и шушукане.

— Сега министърът ще отговаря на въпроси — каза председателят.

— Какво е отношението ви към смъртната присъда чрез обесване — попита намръщена възрастна дама в сив костюм, седнала на първия ред.

Саймън изложи причините, поради които е убеден противник на смъртното наказание. Лицето на жената не промени израза си и Саймън си помисли колко по-щастлива щеше да е с Рони Недъркоут като неин депутат.

Мъж във вехто сако го попита:

— Какво мислите, господин Кързлейк, за субсидиите на фермерите тази година?

— Добри за птицевъдството, малки за говедовъдството и бедствени за свиневъдството. Или поне това е, което прочетох вчера във „Фармъс Уикли“.

Някои от присъстващите за първи път се засмяха.

— Не ми се е налагало да зная много за фермерството в Ковънтри Сентръл, но ако имам късмет да ме изберете в Редкорн, ще се опитам бързо да наваксам и с ваша помощ, надявам се, ще мога да решавам проблемите на фермерите.

Няколко души кимнаха одобрително.

— Госпожица Пентикост, председателка на женския съюз, има думата.

Представи се висока стара мома, която се опитваше да срещне погледа на председателя.

— Ще ми разрешите ли да задам въпрос на госпожа Кързлейк? Ако съпругът ви получи това място, ще дойдете ли да живеете в Нортъмбърланд?

Елизабет ненавиждаше въпроса, защото, ако Саймън получи мястото, ще очакват от нея да напусне работата си в болницата.

Саймън се обърна и погледна жена си.

— Не — отговори тя директно. — Аз съм лекар в болницата „Сейнт Мери“ в Падингтън, подкрепям кариерата на съпруга си, но и аз като Маргарет Тачър смятам, че жените също имат право на добро образование и на шанс да използват квалификацията си по най-добър начин.

Последваха ръкопляскания и Саймън се усмихна на жена си.

Следващият въпрос се отнасяше до участието в Европа и Саймън обясни откровено причините, поради които е подкрепил министър-председателя в желанието му да види Англия като част от Общия пазар.

Саймън продължи да отговаря на въпроси от отношението му към реформите в профсъюзите до насилието, показвано по телевизията. Най-после председателят попита:

— Има ли други въпроси?

Последва дълго мълчание и когато се готвеше да благодари на Саймън, намръщената жена от първия ред, без да й е дадена думата, попита какво е мнението на господин Кързлейк за абортите.

— От морална гледна точка аз съм против — каза Саймън. — По времето, когато действаше законът за забрана на абортите, много от нас вярваха, че той ще намали броя на разводите. Оказа се, че сме грешили, разводите нараснаха четири пъти. Независимо от това, в случаи на изнасилване или страх от физически или психически травми аз подкрепям медицинските препоръки — добави той.

Стиснатите й устни се отпуснаха.

— Благодаря ви — каза председателят. — Благодаря ви, че ни отделихте толкова много от времето си. Ако обичате, почакайте с госпожа Кързлейк отвън.

Саймън и Елизабет се присъединиха към другите кандидати, техните съпруги и пълномощника в малка неугледна стая на гърба на сградата. Едва когато видяха наполовина опразнената маса, се сетиха, че нищо не са яли, и довършиха каквото беше останало от сандвичите и студените кифли.

— Каква е следващата процедура? — запита Саймън със залък в устата.

— Нищо необичайно. Ще има дискусия, ще дадат възможност всеки да си каже мнението и тогава ще гласуват. Ще приключи след двайсетина минути.

Елизабет погледна часовника си, беше седем часът, а последният влак беше в девет и петнайсет.

— Значи спокойно ще стигнем за влака — каза Саймън.

Един час по-късно пълномощникът посъветва всички кандидати, които живеят далече и предпочитат да отпочинат, да си ангажират място в хотела отсреща.

Като се огледа наоколо, Саймън разбра, че всички вече са го направили.

— Ти по-добре стой тук, може да им потрябваш — каза Елизабет. — Аз ще отида да ангажирам стая и ще се обадя да разбера какво правят децата.

— Вероятно са изяли вече детегледачката — каза Саймън.

Елизабет се усмихна и се измъкна, за да направи резервация.

Саймън отвори червената кутия и се опита да свърши някаква работа. Мъжът, който приличаше на фермер, се приближи и се представи.

— Аз съм Бил Травърс, председателят на новия район — започна той. — Искам само да кажа, че можете да разчитате на пълната ми подкрепа, ако комисията избере вас.

— Благодаря ви — каза Саймън.

— Надявах се да представям този район като дядо си. Но ще се отнеса с разбиране, ако Редкорн предпочете мъж, достоен за правителството, пред някой, който би бил щастлив да остане цял живот при бекбенчерите.

Саймън беше трогнат от доброжелателното отношение на конкурента си и искаше да му отговори с топли думи, но Травърс добави бързо:

— Простете, няма да ангажирам повече вниманието ви. Виждам — той погледна надолу към червената кутия, — че имате да наваксвате.

Саймън се почувства виновен, като видя, че мъжът побърза да се отдалечи. Елизабет се върна след няколко минути и се поусмихна:

— Единствената стая, която беше останала, е по-малка от тази на Питър, гледа към главната улица и е шумна.

— Поне няма деца, които да казват „гладни сме“ — каза той и я погали по ръката.

Минаваше девет часа, когато председателят излезе и помоли кандидатите за внимание.

— Комисията ви благодари, че се съгласихте да се подложите на такива изпитания. Беше много трудно да решим нещо, което, надяваме се, няма да дискутираме следващите двайсет години. — Той замълча. — Комисията избра господин Бил Травърс да се бори за мястото на Редкорн в следващите избори.

С едно изречение всичко свърши. Гърлото на Саймън пресъхна.

Двамата с Елизабет не можаха да спят добре в малката хотелска стаичка. Не ги утеши много фактът, че резултатът от гласуването бил двадесет и пет срещу двадесет и три.

— Не мисля, че госпожица Пентикост ме хареса — каза Елизабет с чувство за вина. — Ако бях казала, че ще живея в избирателния район, щяха да ти предложат мястото.

— Съмнявам се — каза Саймън. — При всички положения няма смисъл да се съгласяваш с условията им при интервюто и след това да ги измамиш. По мое мнение Редкорн направи правилния избор.

Елизабет се усмихна, доволна от думите на съпруга си.

— Ще има и други места — каза Саймън, но разбираше колко малко време остава. — Ще видиш.

Елизабет се молеше наистина да е така и на следващото интервю избирателите да не я поставят пред дилемата, която досега успяваше да избегне.

 

 

Във вторник, на втората седмица след Великден, Реймънд получи копринената мантия и стана съветник на кралицата. По този повод Джойс направи едно от периодичните си посещения на Лондон. Тя реши, че това е удобен повод да направи покупки от „Харви Никълс“. Тя си спомни първото посещение в магазина преди много години, когато трябваше да придружи съпруга си на срещата с министър-председателя. Реймънд напредна толкова много оттогава, но техните отношения не бяха такива, за каквито бе мечтала. Тя беше изоставила надеждата да стане майка, но продължаваше да се стреми да бъде добра съпруга. Не можеше да не мисли колко по-добре изглежда за разлика от нея Реймънд сега, на средна възраст, и се страхуваше.

Джойс с удоволствие гледа официалната церемония. Произнасяха латински думи, които тя не разбираше. Изведнъж съпругът й стана Реймънд Гулд, КС. ЧП. (кралски съветник, член на парламента).

Тя и Реймънд пристигнаха късно на тържеството в адвокатската колегия. Всички се бяха отзовали на празненството в чест на съпруга й. Реймънд се чувстваше изпълнен с енергия. Разговаряше с шефа на обслужващия персонал, когато сър Найджъл му подаде чаша шампанско. След това видя позната физиономия до камината и си спомни, че делото в Манчестър беше свършило. Той обиколи стаята и поговори с всички с изключение на Стефани Арнолд. С ужас видя, че се представя на жена му. Всеки път, когато поглеждаше нататък, виждаше, че разговарят оживено.

— Дами и господа — каза сър Найджъл, чукайки по масата за тишина. — Ние винаги се гордеем, когато някой от нашата колегия получи копринената мантия. То е признание не само за адвоката, но и за колегията. А когато е за най-младия колега, още ненавършил четирийсет, достойнството е още по-голямо. Всички, разбира се, знаете, че Реймънд служи и на друго място, на което очакваме да завоюва още по-големи успехи. Бих искал да добавя накрая, че много се радваме на компанията на съпругата му тази вечер. Дами и господа — завърши той, — тостът тази вечер е за кралския съветник Реймънд Гулд.

— За кралския съветник Реймънд Гулд — викнаха всички в хор, а след това: „Да отговори, да отговори!“.

— Искам да благодаря на всички, които направиха това възможно — започна Реймънд. — На моя ръководител, на моя директор, на знаменитите колеги и, разбира се, да не забравя престъпниците, без които нямаше да мога да упражнявам професията си. Накрая — каза той — тези, които искат да ме видят по-скоро извън колегията, съветвам ги да работят неуморимо за връщането на лейбъристите на власт при следващите избори. Благодаря ви.

Ръкоплясканията бяха продължителни и искрени. На много от колегите му им направи впечатление, че напоследък държанието му беше станало съвсем непринудено. Като идваха при него, за да го поздравят, той следеше с поглед как Стефани и Джойс продължаваха разговора си. Подадоха му нова чаша шампанско и един сериозен млад колега на име Патрик Монтагю, дошъл наскоро в колегията от Бристол, дойде и го заговори. Независимо че Монтагю беше от няколко седмици при тях, Реймънд още не беше разговарял с него. Той, изглежда, имаше доста ясен поглед върху криминалното право и промените, които трябваше да се направят в него. За първи път в живота си почувства, че не е вече млад. Изведнъж жена му и Стефани застанаха до него.

— Здравей, Реймънд.

— Здравей, Стефани — отговори той и погледна към жена си. — Познавате ли се с Патрик Монтагю? — попита машинално той.

Тримата се разсмяха.

— Какво смешно има? — попита Реймънд.

— Ти понякога ме учудваш, Реймънд — каза Джойс. — Не знаеш ли, че Стефани и Патрик са сгодени?