Жозе Родригеш душ Сантуш
Седмият печат (14)

XII

Охраната — широкоплещест плешив мъж с лъснала глава, го огледа от горе до долу с пронизващи като рентген очи. Когато установи, че става дума за чужденец, се отпусна. Прие седемстотин и петдесетте рубли и му кимна с глава да влиза. Томаш благодари, отвори вратата и влезе в Night Flight^[1].

Обстановката в най-прочутия нощен клуб в града беше изискана и комфортна. Безупречно елегантен служител се приближи до него.

— Добрый вечер — поздрави той официално.

— Добър вечер — отговори Томаш на английски. — Поколеба се, докато открие точните думи, които беше запаметил в хотела. — Вы говорите… по английски?

Служителят се усмихна.

— Да — потвърди. — Всички тук говорим английски. В ресторанта ли желаете да отидете или в нощния клуб?

— В нощния клуб, моля.

Служителят посочи към един ъгъл и Томаш се упъти натам. Слезе по вито като охлюв стълбище и се оказа в бар в златисти тонове, с една огледална стена, пред която от край до край имаше дивани с черна дамаска, и друга, скрита зад дълъг бар. Звучеше приятна приглушена музика. Мястото изглеждаше изискано като клуб за господа от висшето общество. Но посетителите на нощния клуб, сформирали неголеми компании, изобщо не се вписваха в изисканата обстановка — мъжете имаха вид на новобогаташи, парадиращи с рубли, власт и тестостерон; жените, много по-млади от тях, ги глезеха с внимание, до една красиви, блестящи и най-вече на разположение.

Новодошлият се отправи към бара и вдигна ръка, за да привлече вниманието на човека в смокинг, който приготвяше питиетата.

— Здравствуйте — поздрави мъжът и го попита какво ще желае за пиене: — Чего желаете?

— Hello — поздрави Томаш. Провери за името, което беше записал на листче. — Мога ли да говоря с Надежда?

— Надежда?

— Да.

Мъжът леко се усмихна, сякаш името имаше скрито значение, което принадлежащите към едно и също братство веднага разбираха, и махна към едно балконче над тях.

— Ето я там.

Томаш вдигна глава и видя червенокоса полугола жена, която танцуваше с щръкнали, твърди гърди, източено и мамещо тяло, с тясно яркочервено парче плат вместо бикини. Светлина от прожектор падаше върху прелъстителната танцьорка, осветявайки сладострастните извивки на младата плът.

Новодошлият сведе очи и попита бармана:

— Това ли е Надежда?

— Да — потвърди човекът на бара. Изви вежди, сякаш се дистанцираше от скрития смисъл на думите си: — Искате ли да дойде при вас?

— Ами… да — каза Томаш, изчервявайки се от намека. — Трябва да говоря с нея.

— Надежда е към края на номера си. — Намигна му заговорнически. — Щом свърши, ще й кажа, че я чакате. — Махна към наредените на бара бутилки. Ще пийнете ли нещо, докато чакате?

— Какво предлагате?

— Уиски, коняк, водка…

Томаш се загледа в бутилките.

— Мисля, че водката е подходящ избор.

— Чиста или с аромат?

— Хм… — поколеба се той. — Не знам, какво ще ми препоръчате?

Барманът взе бутилка с цвят на кехлибар и наля в чаша.

— Тази водка е с аромат. Казва се Охотничья^[2], в нея има джинджифил и карамфил. — Подаде му чашата. — Изпийте всичко наведнъж. Както правим ние.

Клиентът се вгледа в поклащащата се течност в чашата с недоверчиво изражение. Седна на свободно място на дивана покрай стената, под огледалото, и реши да последва съвета. „В Рим като римлянин“, каза си той. Затвори очи и преди да се е разколебал, гаврътна водката на екс.

Като че вулкан избухна в утробата му.

 

 

— Желаете ли компания?

Женски глас, омекотяващ английския с екзотичен славянски акцент, накара Томаш да вдигне очи. Пред него, от другата страна на масичката, стоеше червенокосата хубавица, загърната в наметка от пурпурна коприна. Очите й бяха прозрачно сини, големи и изразителни, а устните, сочни и съблазнителни като резенчета тропически плод, бяха като на актрисата Настася Кински.

Отърсвайки се от изненадата, португалецът стана и недодялано подаде ръка с такъв замах, че събори чашата с водка.

— Здравейте — каза той, сконфузен заради неволно бутнатата чаша. — О, извинете.

Танцьорката сподави смеха си.

— Мога ли да седна?

— Да, да, разбира се.

Томаш се отдръпна, за да й направи място и без да иска, катурна масичката на една страна. Разговорите в нощния клуб внезапно секнаха и всички погледи се насочиха към тях.

— Ох, по дяволите! — възкликна паникьосан историкът. — Наистина съм много непохватен, не знам какво става. Извинете.

Надежда се разсмя.

— Винаги ли сте такъв?

— А, не, съвсем не — увери я Томаш. — Сигурно е заради присъствието ви. Когато дойдох тук, изобщо не очаквах да срещна такава… ммм… такава красавица.

Момичето отметна коси назад, развеселено.

— А на мен ми се падна Дон Жуан!

Португалецът се притесни, че може да е прекалил с волностите.

— Извинете — смънка той. — Навярно ви е омръзнало да слушате едни и същи комплименти.

Сервитьорите от нощния клуб за секунди оправиха всичко — масичката се върна на мястото си, подът с разлятата водка беше почистен, клиентите се върнаха към предишните си разговори. Донесоха нова водка на Томаш и чаша шампанско за Надежда. Когато сервитьорът си отиде, танцьорката смъкна копринената наметка, откривайки раменете и бялата като слонова кост плът на деколтето със съблазнителната гънка между стегнатите гърди.

— Виждам, че сте чужденец — установи Надежда. — По работа ли сте в Москва?

— Ами… в известен смисъл, да.

Рускинята го измери с поглед.

— Значи сте бизнесмен. — Вдигна деликатно изтънените си вежди и реши да се опита да отгатне. — Петрол? Банка? Внос-износ?

Томаш се засмя от удоволствие.

— Не, нищо подобно. Историк съм.

Надежда отвори очи от изненада.

— Историк ли? Какъв бизнес би могъл да доведе един историк в Москва?

— Дойдох да се срещна с един човек.

Лицето на рускинята се отпусна в изкусителна усмивка и в погледа й проблесна предизвикателство.

— Надявам се с мен — каза тя.

— Не, не с вас.

— Колко жалко…

Томаш насочи пръст към нея.

— Но се надявам да го открия чрез вас.

Надежда се изправи и застана нащрек.

— Какво искате да кажете?

— Казвам се Томаш Нороня и дойдох от Лисабон да се видя с един приятел. Този мой приятел ми каза да дойда тук и да се срещна с вас.

Танцьорката присви очи, претегляйки казаното от него.

— Дошли сте от Лисабон?

— Да.

— И как се казва този ваш приятел?

— Филипе Мадурейра. Изпрати ми имейл, с който ми каза да дойда тук, в Москва, и да ви потърся в Night Flight.

Надежда се усмихна поуспокоена.

— А, значи вие сте приятелят на Филка — досети се тя, наричайки Филипе с галеното му име на руски. — Защо не казахте веднага?

— Всъщност казах ви веднага щом ми се удаде случай да го направя.

Рускинята го изгледа преценяващо.

— Хм… Филка не ми каза, че сте толкова интересен.

Томаш се изчерви.

— О, благодаря.

Тя се наведе и прокара ръка по тъмния костюм, сякаш го галеше.

— И сте дошъл изтупан. Помислих ви за клиент.

— И в известен смисъл съм, нали? — Томаш се огледа наоколо. — Тази вечер съм клиент на Night Flight.

— Да, но си помислих, че сте клиент като другите. — Махна към съседната маса. — Като онези там. Виждате ли онзи тип?

Томаш се обърна и видя един мъж на няколко метра разстояние, широкоплещест, с руса, късо подстригана коса и елегантен италиански костюм, който разговаряше с три млади и много красиви жени с бляскава пищна хубост.

— Да, виждам го.

Надежда сниши глас.

— Това е Игор Безхлебов. — Огледа се наоколо, за да се убеди, че никой не може да чуе разговора им. — Той е от солнцевские^[3].

— Какво е това?

— Мафията — поясни тя.

Томаш отново погледна мъжа.

— Мафия? Мафиот ли е?

— Дрога и проституция — обясни танцьорката. — Онези момичета работят за него.

Португалецът остана загледан в тях като омагьосан. Двете момичета бяха руси, високи и стройни, третата беше екзотична европейско-азиатска смесица със зелени бадемови очи и черна мека лъскава коса. Всички носеха тесни дрехи с щедри деколтета, които подчертаваха изваяните им форми.

— Откъде знаете това?

Надежда сви рамене.

— Преди и аз работех за него.

— Вие?

— Да, разбира се — каза рускинята равнодушно. — Всички тук работят за някого. — Стана и му кимна да я последва. — Ела.

— Аз ли? Къде отиваме?

— Нали си приятел на Филка?

— Да.

— Това ми е достатъчно. Не ми трябва да знам нищо повече. Но ти все пак си късметлия.

— Така ли? Защо?

— Защото ми харесваш. — Повика го с пръст, сякаш й беше домашен любимец. — Ела.

Португалецът нерешително се надигна от мястото си.

— Къде отиваме?

— Имаш една нощ гратис.