Джон Голсуърти
Рицарьтъ (1)

I

Въ Монте Карло, презъ пролѣтьта на 189… година, често забелязвахъ единъ старъ човѣкъ въ сивъ костюмъ и съ изгорѣла отъ слънцето сламена шапка съ черна панделка. Всѣка сутринь въ единадесеть часа той слизаше на площада, следванъ отъ една пъстра германска хрътка, обикаляше го веднажъ или два пѫти и сѣдаше на една пейка срещу казиното. Той оставаше тамъ на слънце, нахлупилъ сламената си шапка напредъ, разкрачилъ тънкитѣ си крака, скръстилъ между тѣхъ мургавитѣ си рѫце, докато кучето облѣгаше муцуната си на колѣното му. Следъ единъ часъ или повече той ставаше, приведенъ малко въ кръста, обикаляше бавно площада и се връщаше пакъ горе на хълма. Точно преди три часа той пакъ слизаше долу, облѣченъ въ сѫщитѣ дрехи, и влизаше въ казиното, като оставяше кучето отвънъ.

Единъ следобѣдъ, подтикванъ отъ любопитство, азъ го последвахъ. Той мина презъ хола, безъ да поглежда къмъ игралнитѣ зали, и влѣзе въ концертната зала. Следъ това ми стана навикъ да го следя. Когато той седѣше на площада, азъ можехъ да го виждамъ отъ прозореца на стаята си. Главната загадка за менъ бѣше неговата националность.

Кожата на неговото сухо, слабо лице бѣше тъй обгорѣла, че приличаше на щавена кожа; челюститѣ му бѣха дълги и изпъкнали, брадичката — заострена, а бузитѣ му бѣха хлътнали. По челото му имаше бръчки; очитѣ му бѣха кестеняви; малки бѣли мустачки бѣха засукани нагоре откъмъ ѫглитѣ на устнитѣ му. Задната часть на главата му стърчеше надъ линията на неговата слаба шия и високи, остро очертани рамене; сивата му коса бѣше съвсемъ низко остригана.

Въ Марсилския бюфетъ, когато пѫтувахъ за насамъ, азъ бѣхъ срещналъ единъ англичанинъ, който по чертитѣ на лицето си бѣше почти негово копие — и все пакъ бѣше нѣкакъ си твърде различенъ! Този старъ човѣкъ нѣмаше у себе си нищо отъ будното, автократично самочувство на другия. Той бѣше спокоенъ и недемонстративенъ, безъ да изглежда, въ всѣки случай, неподатливъ на уплаха и чужди влияния. Той положително не бѣше френецъ. Очитѣ му, наистина, бѣха кестеняви, но лѣщниково-кестеняви и благородни — това не бѣха онѣзи червено-кестеняви чувствени очи на френцитѣ. Американецъ? Но нима единъ американецъ би могълъ изобщо да бѫде тъй пасивенъ? Германецъ? Неговитѣ мустаци бѣха, действително, засукани нагоре, но по нѣкакъвъ скроменъ, почти патетиченъ начинъ, съвсемъ не по тевтонски. Никоя народность не изглеждаше да подхожда за него. Престанахъ да се занимавамъ съ него и го наричахъ на присмѣхъ „космополитътъ“.

Когато заминавахъ въ края на априлъ, съвсемъ бѣхъ го забравилъ. Презъ сѫщия месецъ на следната година, обаче, азъ бѣхъ пакъ въ Монте Карло и като отидохъ единъ день на концерта, видѣхъ, че съмъ седналъ до сѫщия този старъ човѣкъ. Оркестърътъ свирѣше Майерберговия „Пророкъ“ и моятъ съседъ бѣше заспалъ и тихо хъркаше. Той бѣше облѣченъ въ сѫщитѣ сиви дрехи и на колѣната си бѣше сложилъ сѫщата сламена шапка (или съвсемъ подобна на нея), а рѫцетѣ му бѣха скръстени надъ нея. Съньтъ не бѣше промѣнилъ физиономията му — неговитѣ малки, бѣли мустачки все още бѣха засукани нагоре, устнитѣ му бѣха стистнати; единъ много добъръ и благороденъ изразъ бѣше изписанъ на лицето му. Единъ закривенъ белегъ личеше на дѣсното му слѣпо око, отъ страна на шията му имаше следа отъ порѣзване, а на лѣвата му рѫка бѣше надѣната една стара рѫкавица, малкиятъ пръстъ на която бѣше празенъ. Той се събуди, когато маршътъ се свърши и засука нагоре мустацитѣ си.

Следниятъ номеръ на програмата бѣше малка пиеска отъ Поазъ изъ „Хубавиятъ Жилъ“, свирена на цигулка отъ монсеньоръ Корсанего. Като хвърлихъ случайно погледъ къмъ своя старъ съседъ, видѣхъ една сълза, която се бѣше задържала на хлътналата му буза, а друга токущо напущаше ѫгъла на едното му око; на устнитѣ му имаше слаба усмивка. Сетне имаше пауза и докато оркестрътъ и публиката си почиваха, азъ го попитахъ дали обича музиката. Той вдигна погледъ безъ недовѣрчивость, приведенъ, и отговори съ слабъ, благороденъ гласъ:

— Разбира се! Азъ не разбирамъ нищо отъ музика, не свиря на никакъвъ инструментъ, не мога да изпѣя нито една нота, но — обичамъ я! Кой би могълъ да не я обича?

Неговиятъ английски езикъ бѣше достатъчно правиленъ, но съ единъ акцентъ не съвсемъ американски и не съвсемъ чужденски. Осмѣлихъ се да забележа, че той не е обръщалъ внимание на Майербергъ.

Той се усмихна.

— Ахъ, — каза той, — заспалъ ли бѣхъ? Това е много лошо у мене. Той е малко твърде шуменъ — азъ разбирамъ толкова малко отъ музика. Ето Бахъ, напримѣръ. Бихте ли повѣрвали, че той не ми доставя никакво удоволствие? Голѣмо нещастие е, да не си музикаленъ!

Азъ промълвихъ:

— Бахъ е много възвишенъ за васъ, може би.

— За мене, — отговори той, — всѣка музика, която обичамъ, е възвишена. Нѣкои хора казватъ, че нѣкои музикални парчета имъ действуватъ лошо. Азъ никога не съмъ чувалъ музика, която да ми е навѣвала лоши мисли — не — не — точно обратното; само понѣкога, както виждате, заспивамъ. Но какъвъ хубавъ инструментъ е цигулката! — Лека руменина се яви на неговитѣ сухи бузи. — Човѣшка душа, която е напустнала тѣлото. Странно нѣщо: далечни звуци отъ рогъ презъ нощьта будятъ у мене сѫщото чувство.

Оркестрътъ се връщаше вече и, като скръсти рѫцетѣ си, моятъ съседъ се обърна къмъ него.

Когато концертътъ се свърши, ние излѣзохме заедно. На входа чакаше кучето му.

— Вие имате хубаво куче!

— Ахъ, да! Фреда, миа кара, да су мано!

Кучето се изправи на заднитѣ си крака и вдигна едната си лапа съ оня неопредѣленъ, уморенъ жесть, който иматъ голѣмитѣ кучета, когато искатъ отъ тѣхъ да „служатъ“. Фреда бѣше мило създание — съвсемъ пъстра, но безъ нито едно бѣло петно и нѣмаше оня неспокоенъ погледъ, който иматъ повечето кучета отъ нейния родъ.

— Баста! Баста! — Стариятъ човѣкъ се обърна извинително къмъ мене: — Ние сме се споразумѣли да говоримъ италиански. По този начинъ азъ запазвамъ познанията си по езика. Удивително е, колко много нѣща разбира това куче!

Канѣхъ се вече да се сбогувамъ, когато той ме попита дали не бихъ се поразходилъ малко съ него.

— Ако сте свободенъ, разбира се…

Тръгнахме нагоре по улицата. Фреда вървѣше отстрана на господаря си.

— Никога ли не играете тука на рулетката? — попитахъ го азъ.

— Да играя? Не. Трѣбва да е много интересно, много любопитно, но фактъ е, че азъ не мога да издържамъ това. Когато има много малко, човѣкъ е твърде нервенъ.

Той се бѣше спрѣлъ предъ единъ малъкъ фризьорски магазинъ.

— Азъ живѣя тукъ, — каза той, като отложи пакъ шапката си. — О ревуаръ! — освенъ ако смѣя да ви предложа една чаша чай. Чаятъ е готовъ. Елате! Азъ ви отклонихъ отъ пѫтя ви. Доставете ми това удоволствие.

Никога дотогава не бѣхъ виждалъ човѣкъ толкова свободенъ отъ всѣко самосъзнание и все пакъ толкова деликатенъ и свѣнливъ — това е една рѣдка комбинация. Изкачихме се по една стръмна сълба и влѣзохме въ една стая на втория етажъ. Моятъ другарь разтвори капацитѣ на прозореца и всички мухи започнаха да бръмчатъ. Върхътъ на едно дърво стигаше до равнището на прозореца и съвсемъ близо до него върхаритѣ му танцуваха на вѣтъра. Както той бѣше обещалъ, единъ сѫдъ съ гореща вода шумѣше на масата; имаше и единъ малъкъ кафявъ чайникъ, малко захарь, рѣзанчета лимонъ и чаши. Едно легло, омивалникъ, бюфетъ, единъ малъкъ куфаръ, два стола и единъ малъкъ килимъ бѣха цѣлата мебелировка. Надъ леглото, на два пирона, висѣше единъ мечъ въ кожена ножница. Портретътъ на едно момиче стоеше на затворената печка. Моятъ домакинъ отиде при бюфета и извади една бутилка, една чаша и още една лъжица. Когато бѣ извадена тапата, въ въздуха се разнесе миризма на ромъ. Той помириса бутилката и налѣ отъ нея по една чайна лъжичка въ дветѣ чаши.

— Това е единъ трикъ, който научихъ отъ руситѣ следъ Плѣвенъ. Тѣ ми взеха малкия пръстъ, но затова пъкъ азъ научихъ нѣщо отъ тѣхъ. — Той се огледа наоколо си. Очитѣ му, цѣлото му лице сякашъ блѣскаше. — Увѣрявамъ ви, че това си струва — прави чая съвсемъ другъ. Опитайте!

Той налѣ чай.

— Симпатизирате ли на турцитѣ?

— По-слабата страна… — Той се спрѣ изведнажъ, сетне добави: — Но не бѣше това. — По лицето му се бѣха появили ненадейно безбройни бръчици, очитѣ му се свиха. Той продължи да говори бързо: — Точно по онова време трѣбваше да намѣря нѣщо да се занимавамъ — то бѣше необходимо.

Той се втренчи въ чашата си. Мина известно време, преди да се реша да попитамъ дали е участвувалъ въ много сражения.

— Да, — отговори той важно, — общо взето близо двадесеть години съмъ билъ воененъ; азъ бѣхъ единъ отъ Гарибалдиевата чета презъ шейсета година.

— Сигурно не сте италианецъ?

Той се приведе напредъ, подпрѣлъ рѫце на колѣнетѣ си.

— По това време бѣхъ въ Генуа, и се учехъ на банкерския занаятъ. Гарибалди бѣше чуденъ човѣкъ! Никой не би могълъ да устои. — Той говорѣше съвсемъ просто. — Човѣкъ би могълъ да каже, че това бѣше тогава каточе виждате нѣкой дребенъ човѣкъ да се възправя всрѣдъ крѫгъ отъ голѣми деца. Азъ отидохъ, точно както бихте отишли и вие, ако бѣхте тогава тамъ. Не бѣхъ дълго време съ него — защото започна нашата война. Трѣбваше да се върна обратно въ отечеството си. — Той каза това така, каточе откато свѣтъ свѣтува е имало само една война. — Презъ шейсеть и първа, — каза той замислено, — до шейсеть и пета. Помислете си само! Бедната страна! О, въ моя щатъ, Източна Каролайна, — азъ го бѣхъ пребродилъ цѣлъ, — никой не можеше да остане настрана — ние бѣхме единъ къмъ трима.

— Предполагамъ, че страстно обичате сраженията.

— Хм, — каза той, сякашъ за пръвъ пѫть сега се замисляше върху този въпросъ. — Понѣкога съмъ се сражавалъ, за да си осигуря живота, а понѣкога — защото съмъ билъ длъженъ. Човѣкъ трѣбва да се мѫчи да бѫде джентлеменъ. Но не искате ли още малко?

Отказахъ да взема още чай и се сбогувахъ, като отнесохъ съ себе си образа на стария човѣкъ както гледаше отъ върха на стръмната стълба надолу, сложилъ едната си рѫка на кръста си, а съ другата сучещъ своитѣ малки мустачки и мърморещъ:

— Внимавайте, драги ми съръ, долу на ѫгъла има още едно стѫпало.

„Човѣкъ трѣбва да се мѫчи да бѫде джентлеменъ!“ — повтаряхъ си азъ на улицата и станахъ причина една стара дама, французойка, да си изпустне слънчобрана, така че близо две минути ние се покланяхме и се усмихвахме единъ другиму и следъ това се раздѣлихме изпълнени съ най-добри чувства.