Джон Голсуърти
Утро в долината (1)

I

Муръ, 20 юлий.

Тукъ е спокойно, или, по-скоро, сънно, — защото въ единъ чифликъ никога не е спокойно; пъкъ и морето е едвамъ на четвъртъ миля разстояние, и когато времето е вѣтровито, шумътъ отъ него стига чакъ до хълма. Ако искате да имате развлѣчение, трѣбва да извървите четири мили до Бриксхамъ или петь — до Кингсуеръ, и пакъ нѣма да имате голѣмо развлѣчение.

Чифликътъ лежи въ едно запазено мѣсто, завардено, така да се каже, високо горе на хълма — отвѫдъ се разстилатъ нивя, а подъ него се диплятъ дюни. Човѣкъ изпитва чувството, каточе може да вижда много надалечъ, но това е заблуда, както можете да откриете бързо, ако тръгнете нататъкъ. Това е типична Девонска мѣстность — хълмове, падини, обрастнали съ храсти, ридове, пѫтеки, които се губятъ въ земята или се катерятъ на височина колкото една кѫща, шубраки, нивя, нѣкакво малко поточе навредъ, гдето има мѣсто за такова; а растителностьта край склона, пълна съ бодили и папрати, е буйна. Хълмътъ завършва въ една пѣсъчлива падина, заградена съ черна скала отъ едната страна и съ розови склонове отъ другата страна, които се простирать до носа, гдето има единъ крайбрѣженъ стражеви постъ.

Точно сега, когато наближаваше жътвата, всичко изглеждаше извънредно богато, ябълкитѣ зрѣеха, дърветата бѣха почти прекалено зелени. Времето бѣше много горещо и тихо; сушата и морето изглеждаше да спятъ подъ слънцето. Срещу чифлика имаше половинъ дузина борове, които изглеждаха така, каточе сѫ дошли тукъ отъ друга нѣкаква земя, но цѣлата околность задъ чифлика бѣше пълна съ овощни градини, истински овощни градини, така китни и сочни, каквито можеше само да си ги желае човѣкъ.

Кѫщата, една дълга, бѣла постройка съ покривъ въ три плоскости и цѣлата покрита съ кафяви петна, изглеждаше така, каточе растѣше надолу въ земята. Тя бѣше наново препокрита съ слама преди две години — и това бѣше всичко ново, което имаше въ нея. Казваха, че входната врата, която бѣше отъ дѫбово дърво и имаше желѣзни топчести дръжки, е най-малко отъ преди триста години.

Човѣкъ можеше да стигне съ рѫка тавана. Прозорцитѣ, положително, биха могли да бѫдатъ по-широки, — и все пакъ това бѣше едно божествено старинно жилище и навредъ въ него се разнасяше дъхъ на ябълки, пушекъ, шипковъ мармеладъ, беконъ, билки и старина.

Собственикъ бѣше единъ човѣкъ по име Джонъ Фордъ, на около седемдесеть години и тежъкъ около седемдесеть килограма — много едъръ, съ дълги крака, съ посивѣла, четинеста брада, съ сиви, влажни очи, съ кѫсъ вратъ и червендалестъ цвѣтъ; той страдаше отъ задухъ и имаше много вежливо, автократично държане. Дрехитѣ му бѣха направени отъ цвѣтенъ платъ, но въ недѣлни дни той носѣше черни дрехи, пръстенъ съ монограмъ и дебела златна верижка за часовникъ.

У Джонъ Фордъ нѣмаше нищо дребно или посрѣдствено; предполагамъ, че той имаше топло сърдце, но не искаше хората да знаятъ много за него. По рождение бѣше нѣкѫде отъ севернитѣ провинции и цѣлия си животъ бѣше прекаралъ въ Нова-Зеландия. Този малъкъ чифликъ въ Девонширъ бѣше всичко, което притежаваше той сега. Нѣкога е ималъ една голѣма „резиденция“ въ Нортъ Айлъндъ и се ползувалъ съ прочуто име, държалъ кѫщата си отворена за всички и, както може да се предположи, правѣлъ всичко съ тѣсногръди разбирания, но съ широка рѫка. Изведнажъ го налегнала тѫга. Не зная какъ е станало това, но мисля, че неговиятъ единственъ синъ изгубилъ много пари на коннитѣ надбѣгвания и тогава, понеже не можелъ да гледа баща си въ очитѣ, се самоубилъ. Ако видѣхте Джонъ Фордъ, сигурно и вие щѣхте да си помислите това.

Жена му сѫщо умрѣла презъ сѫщата тази година. Той се разплатилъ до последна стотинка и се върналъ въ отечеството си, за да живѣе въ този чифликъ. Миналата вечерь той ми каза, че ималъ само една роднина въ свѣта — своята внучка, която живѣе тукъ заедно съ него.

Тази внучка, Пашиенсъ Войсей, седи сега, въ този моментъ, тука съ мене на единъ селски балконъ, който гледа къмъ овощната градина. Рѫкавитѣ й сѫ възпретнати и тя чисти боровинки, готови за приготвяне на чай отъ тѣхъ. Сегизъ-тогизъ облѣга лакти на масата, хапва една боровинка, нацупва устни и пакъ започва да чисти. Тя има крѫгло, дребно лице; дълго, стройно тѣло; бузи като макове; една пухкава маса отъ черно-кестенява коса и тъмно-кафяви, почти черни очи; носътъ й е чепатъ; устнитѣ й сѫ подвижни, червени, доста пълни; всичкитѣ й движения сѫ бързи и плавни. Тя обича ярки цвѣтове и много прилича на малка котка; понѣкога изглежда преизпълнена съ симпатии, а сетне изведнажъ става твърда като черупката на костенурка. Цѣлиятъ й характеръ е импулсивенъ, но тя не обича да проявява чувствата си; понѣкога се чудя, дали тя изобщо има нѣкакви чувства. Свири на цигулка.

Странно е да гледа човѣкъ тѣзи двама хора заедно, странно и доста печално. Стариятъ човѣкъ проявява къмъ нея една горда нѣжность, която се корени въ самата му душа. Виждамъ го какъ се разкѫсва между нея и своя студенъ северняшки ужасъ на своитѣ чувства; неговиятъ животъ съ нея бѣше едно несъзнателно мѫчение за него. Тя бѣше едно неспокойно, разпалено създание, достатъчно смирено за единъ моментъ, а следъ това избухващо въ подигравателни слова и остъръ, отсѣченъ смѣхъ. Но тя го обичаше по свой маниеръ; веднажъ я видѣхъ да го цѣлува, когато той бѣше заспалъ.

Общо взето, тя му се подчиняваше — по такъвъ начинъ, каточе не можеше да диша, докато прави това. Бѣше получила нѣкакво странно образование — история, география, елементарна математика и нищо друго; никога не бѣше ходила на училище; бѣше взела нѣколко урока по цигулка, но повечето отъ това, което знаеше, бѣше научила сама. Тя знаеше много работи за птичкитѣ, цвѣтята и насѣкомитѣ; имаше три котки, които я следваха навсѣкѫде; постоянно прави шеги. Завчера ми извика:

— Имамъ нѣщо за васъ. Протегнете си рѫката и си затворете очитѣ!

Тя ми сложи въ рѫката единъ голѣмъ, черенъ охлювъ!

Тя е дете на единствената дъщеря на стария човѣкъ, която била пратена въ отечеството си, за да се учи въ Торкуей, но пристанала и се оженила за нѣкой си Ричардъ Войсей, единъ селянинъ чифликчия, съ когото се видѣла въ едно ловно стрелбище. Джонъ Фордъ се разгнѣвилъ и смѣталъ „господинъ“ Ричъ Войсей за по-низкостоящъ отъ него. Наричалъ го „господинъ“, доколкото мога да разбера, защото ималъ обичай да играе всѣка вечерь на карти съ единъ пасторъ отъ околностьта, когото наричали „сатаната“ Хоукинсъ. Родътъ на Войсейевци не заслужаваше да бѫде презиранъ. Тѣ притежаваха този чифликъ отъ времето, когато той е билъ подаренъ на нѣкой си Ричардъ Войсей съ грамота, на която бѣше написано: „8 септемврий 13, Хенри VIII.“ Мисисъ Хопгудъ, жената на нотариуса — една мила, хубавичка, стара жена съ блага душа, съ бузи като розова, повѣхнала ябълка и съ необуздана любовь къмъ Пашиенсъ — ми бѣше показала самия документъ.

— Пазя го, — казваше ми тя. — Мистъръ Фордъ е много гордъ, но и други хора могатъ да бѫдатъ горди. Това е едно почтено старо семейство. Всички жени сѫ Марджъри, Пашиенсъ или Мери; всички мѫже сѫ Ричардовци, и Джоновци, и Роджъровци. Родътъ имъ е старъ като тѣхнитѣ ябълкови дървета.

Ричъ Войсей билъ буенъ човѣкъ, който се занимавалъ съ ловъ и скоро неговиятъ старъ чифликъ затъналъ въ дългове до сламения покривъ. Джонъ Фордъ си отмъстилъ, като изкупилъ просрочената ипотека и заповѣдалъ на дъщеря си и на Войсей да продължаватъ да живѣятъ въ чифлика, безъ да плащатъ наемъ. Това тѣ направили покорно, докато единъ день, при една злополука съ кола карана отъ куче, и двамата били убити. Финансовиятъ крахъ на стария Фордъ дошелъ една година по-късно и отъ тогава той живѣеше тукъ съ Пашиенсъ. Струва ми се, че смѣшението въ кръвьта й е това, което я правѣше тъй неспокойна и безотговорна; ако бѣше родена въ тази страна, тя щѣше да се чувствува достатъчно щастлива тука, или пъкъ щѣше да се чувствува съвсемъ като чужденка, като самия Джонъ Фордъ, обаче дветѣ потекла, които се борѣха за надмощие, изглеждаше да не й даватъ спокойствие. Може да мислите, че тази теория отива много далечъ, но азъ вѣрвамъ, че тя бѣше права.

Пашиенсъ стоеше понѣкога съ стиснати устни, рѫцетѣ й скръстени плътно надъ тѣснитѣ й гърди, взираше се така, каточе би могла да гледа отвѫдъ нѣщата, които сѫ около нея; понѣкога пъкъ ставаше изведнажъ много внимателна, а погледътъ й ставаше въ една минута усмихнатъ, благъ или гнѣвенъ! Тя бѣше на осемнадесеть години, съвсемъ безстрашна, когато е въ лодка, но не можехте да я накарате да се качи на конь — и това натѫжаваше нейния дѣдо, който прекарваше по-голѣмата часть отъ деня върху единъ слабъ, полу-чистокръвенъ пони, носещъ го като перо, въпрѣки тежестьта му.

Настаниха ме тука, за да бѫда въ услуга на Данъ Трефри; на дъното на всичко има нѣкаква спогодба съ мисисъ Хопгудъ въ лири, шилинги и пенси. Тѣ съвсемъ не сѫ добре съ смѣткитѣ; това е най-голѣмиятъ чифликъ въ околностьта, но той не имъ носи много пари. Ако се сѫди по Джонъ Фордъ, изглежда невѣроятно, че не му стигатъ паритѣ — той разполага твърде нашироко.

Въ осемь часътъ имаме семейна молитва, сетне закуска, следъ това сме свободни да пишемъ или да правимъ нѣщо друго, докато стане време за вечеря и за вечерната молитва. По пладне всѣки се храни за себе си. Въ недѣлни дни трѣбва да извървяваме два пѫти по две мили до черквата, защото въ противенъ случай ще влѣзете въ черния списъкъ на Джонъ Фордъ.

Самъ Данъ Трефри живѣе въ Кингсуеръ. Той казва, че си е направилъ положението — тамъ долу му е добре, каточе е заспалъ спокоенъ сънь, следъ като е билъ дълги години буденъ; той бѣше прекаралъ тежко време въ Нова-Зеландия, докато тази мина му направи положението. Вие едвали ще си спомняте за него; той ми напомня за неговия чичо, стария Николасъ Трефри; сѫщиятъ бавенъ начинъ на говорене, съ известно колебание и съ повтаряне на името ви следъ всичко, което каже; лѣвакъ като него и съ сѫщото бавно примигване въ очитѣ. Той има тъмна, кѫса брада и червено-мургави бузи; малко плешивъ и малко посивѣлъ, но твърдъ като стомана. Почти всѣки день той идва на конь тука, придруженъ отъ едно черно испанско куче, което имаше чудно-хубава муцуна и изпитваше ужасъ отъ всѣка фуста. Той ми е разправялъ сума интересни историйки за Джонъ Фордъ въ неговитѣ ранни години на новопреселеникъ; за неговитѣ подвизи съ коне се разправя и до день днешенъ; той е прекаралъ и войната съ маоритѣ; както казва Данъ — „човѣкъ точно по сърдцето на чичо Никъ“.

Тѣ сѫ много добри приятели и се почитатъ единъ другъ; Данъ изпитва голѣмо възхищение отъ стария човѣкъ, но притегателната сила е Пашиенсъ. Той говори много малко, когато тя е въ стаята, обаче я гледа отстрани съ копнѣещъ погледъ. Пашиенсиното държане къмъ него би било жестоко отъ страна на нѣкоя друга, но отъ нея човѣкъ го възприемаше съ снизхождение. Данъ става да си върви, но пакъ се извръща, спокоенъ и упоритъ, какъвто не можете да си го представите.

Миналата вечерь, напримѣръ, ние седѣхме на балкона следъ вечерята. Пашиенсъ опипваше съ пръсти кордитѣ на своята цигулка, когато изведнажъ Данъ (каква смѣлость отъ негова страна!) я помоли да посвири.

— Какво? — каза тя. — Предъ мѫже? Не, благодаря!

— Защо не?

— Защото ги мразя!

Рѫката на Джонъ Фордъ се стовари върху плетената масичка:

— Ти се забравяшъ! Върви си легни!

Тя хвърли погледъ къмъ Данъ и си отиде; ние можехме да чуемъ какъ тя свирѣше въ своята спалня; музиката звучеше като танцъ на привидения; и тъкмо когато човѣкъ мислѣше, че е вече свършено, звуцитѣ избликваха отново като приливъ на смѣхъ. Тогава Джонъ Фордъ помоли церемониално да го извинимъ и влѣзе съ тежки стѫпки вѫтре. Цигулката спрѣ; чухме гласа му да й се кара; сетне той пакъ дойде долу. Точно когато той бѣше седналъ пакъ на стола си, чу се нѣкакво леко изпращяване и нѣщо черно падна презъ клонитѣ на ябълката. Цигулката! Трѣбваше да видите тогава неговото лице! Данъ искаше да вдигне цигулката, но стариятъ човѣкъ го спрѣ. По-късно азъ видѣхъ презъ прозореца на спалнята си какъ Джонъ Фордъ излѣзе и застана предъ цигулката, гледайки я. Той вдигна кракъ като за да я стъпче, но най-сетне я вдигна, изтри я грижливо и я внесе вѫтре.

Моята стая е съседна съ нейната. Азъ продължавахъ да я чувамъ какъ се смѣе и това приличаше на нѣкакъвъ шумъ като отъ влачене на предмети изъ стаята. Сетне заспахъ, но после се стреснахъ, събудихъ се и отидохъ на прозореца да подишамъ чистъ въздухъ. Такава черна, бездиханна нощь! Не можеше да се види нищо друго, освенъ преплетенитѣ, сега още по-черни клони; нито единъ листъ не потрепваше, нито единъ звукъ не се чуваше, освенъ глухо грухтене откъмъ обора и сегизъ-тогизъ една лека въздишка. Азъ изпитвахъ едно съвсемъ необикновено чувство на безпокойство и страхъ, последното нѣщо, което можеше да се очаква въ такава една нощь. Тукъ имаше нѣщо, което бѣше обезпокоително, нѣкаква потискана борба. Никога презъ живота си не съмъ виждалъ нѣщо по-безотговорно отъ това момиче или по-неотстѫпчиво отъ стария човѣкъ; продължавахъ да мисля за начина, по който той изтри цигулката. Струваше ми се, каточе нѣкаква искра щѣше да хвърли всичко въ пожаръ. Нѣкаква трагедия се бѣше надвесила, или, може би, това бѣше само отъ жегата…