Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Man Of Devon, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2018)
Корекция и форматиране
Karel(2020)

Издание:

Автор: Джонъ Голсуѫрти

Заглавие: Утро въ долината

Преводач: П. К. Чинковъ

Език, от който е преведено: английски

Издател: М. Г. Смрикаровъ (не е указан)

Град на издателя: София (не е указан)

Година на издаване: 1940 (не е указана)

Тип: Роман

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13361

История

  1. —Добавяне
  2. —Допълнителна корекция

Метаданни

Данни

Година
(Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Форматиране
Karel(2020)
Източник
www.gutenberg.org

История

  1. —Добавяне

I

Муръ, 20 юлий.

Тукъ е спокойно, или, по-скоро, сънно, — защото въ единъ чифликъ никога не е спокойно; пъкъ и морето е едвамъ на четвъртъ миля разстояние, и когато времето е вѣтровито, шумътъ отъ него стига чакъ до хълма. Ако искате да имате развлѣчение, трѣбва да извървите четири мили до Бриксхамъ или петь — до Кингсуеръ, и пакъ нѣма да имате голѣмо развлѣчение.

Чифликътъ лежи въ едно запазено мѣсто, завардено, така да се каже, високо горе на хълма — отвѫдъ се разстилатъ нивя, а подъ него се диплятъ дюни. Човѣкъ изпитва чувството, каточе може да вижда много надалечъ, но това е заблуда, както можете да откриете бързо, ако тръгнете нататъкъ. Това е типична Девонска мѣстность — хълмове, падини, обрастнали съ храсти, ридове, пѫтеки, които се губятъ въ земята или се катерятъ на височина колкото една кѫща, шубраки, нивя, нѣкакво малко поточе навредъ, гдето има мѣсто за такова; а растителностьта край склона, пълна съ бодили и папрати, е буйна. Хълмътъ завършва въ една пѣсъчлива падина, заградена съ черна скала отъ едната страна и съ розови склонове отъ другата страна, които се простирать до носа, гдето има единъ крайбрѣженъ стражеви постъ.

Точно сега, когато наближаваше жътвата, всичко изглеждаше извънредно богато, ябълкитѣ зрѣеха, дърветата бѣха почти прекалено зелени. Времето бѣше много горещо и тихо; сушата и морето изглеждаше да спятъ подъ слънцето. Срещу чифлика имаше половинъ дузина борове, които изглеждаха така, каточе сѫ дошли тукъ отъ друга нѣкаква земя, но цѣлата околность задъ чифлика бѣше пълна съ овощни градини, истински овощни градини, така китни и сочни, каквито можеше само да си ги желае човѣкъ.

Кѫщата, една дълга, бѣла постройка съ покривъ въ три плоскости и цѣлата покрита съ кафяви петна, изглеждаше така, каточе растѣше надолу въ земята. Тя бѣше наново препокрита съ слама преди две години — и това бѣше всичко ново, което имаше въ нея. Казваха, че входната врата, която бѣше отъ дѫбово дърво и имаше желѣзни топчести дръжки, е най-малко отъ преди триста години.

Човѣкъ можеше да стигне съ рѫка тавана. Прозорцитѣ, положително, биха могли да бѫдатъ по-широки, — и все пакъ това бѣше едно божествено старинно жилище и навредъ въ него се разнасяше дъхъ на ябълки, пушекъ, шипковъ мармеладъ, беконъ, билки и старина.

Собственикъ бѣше единъ човѣкъ по име Джонъ Фордъ, на около седемдесеть години и тежъкъ около седемдесеть килограма — много едъръ, съ дълги крака, съ посивѣла, четинеста брада, съ сиви, влажни очи, съ кѫсъ вратъ и червендалестъ цвѣтъ; той страдаше отъ задухъ и имаше много вежливо, автократично държане. Дрехитѣ му бѣха направени отъ цвѣтенъ платъ, но въ недѣлни дни той носѣше черни дрехи, пръстенъ съ монограмъ и дебела златна верижка за часовникъ.

У Джонъ Фордъ нѣмаше нищо дребно или посрѣдствено; предполагамъ, че той имаше топло сърдце, но не искаше хората да знаятъ много за него. По рождение бѣше нѣкѫде отъ севернитѣ провинции и цѣлия си животъ бѣше прекаралъ въ Нова-Зеландия. Този малъкъ чифликъ въ Девонширъ бѣше всичко, което притежаваше той сега. Нѣкога е ималъ една голѣма „резиденция“ въ Нортъ Айлъндъ и се ползувалъ съ прочуто име, държалъ кѫщата си отворена за всички и, както може да се предположи, правѣлъ всичко съ тѣсногръди разбирания, но съ широка рѫка. Изведнажъ го налегнала тѫга. Не зная какъ е станало това, но мисля, че неговиятъ единственъ синъ изгубилъ много пари на коннитѣ надбѣгвания и тогава, понеже не можелъ да гледа баща си въ очитѣ, се самоубилъ. Ако видѣхте Джонъ Фордъ, сигурно и вие щѣхте да си помислите това.

Жена му сѫщо умрѣла презъ сѫщата тази година. Той се разплатилъ до последна стотинка и се върналъ въ отечеството си, за да живѣе въ този чифликъ. Миналата вечерь той ми каза, че ималъ само една роднина въ свѣта — своята внучка, която живѣе тукъ заедно съ него.

Тази внучка, Пашиенсъ Войсей, седи сега, въ този моментъ, тука съ мене на единъ селски балконъ, който гледа къмъ овощната градина. Рѫкавитѣ й сѫ възпретнати и тя чисти боровинки, готови за приготвяне на чай отъ тѣхъ. Сегизъ-тогизъ облѣга лакти на масата, хапва една боровинка, нацупва устни и пакъ започва да чисти. Тя има крѫгло, дребно лице; дълго, стройно тѣло; бузи като макове; една пухкава маса отъ черно-кестенява коса и тъмно-кафяви, почти черни очи; носътъ й е чепатъ; устнитѣ й сѫ подвижни, червени, доста пълни; всичкитѣ й движения сѫ бързи и плавни. Тя обича ярки цвѣтове и много прилича на малка котка; понѣкога изглежда преизпълнена съ симпатии, а сетне изведнажъ става твърда като черупката на костенурка. Цѣлиятъ й характеръ е импулсивенъ, но тя не обича да проявява чувствата си; понѣкога се чудя, дали тя изобщо има нѣкакви чувства. Свири на цигулка.

Странно е да гледа човѣкъ тѣзи двама хора заедно, странно и доста печално. Стариятъ човѣкъ проявява къмъ нея една горда нѣжность, която се корени въ самата му душа. Виждамъ го какъ се разкѫсва между нея и своя студенъ северняшки ужасъ на своитѣ чувства; неговиятъ животъ съ нея бѣше едно несъзнателно мѫчение за него. Тя бѣше едно неспокойно, разпалено създание, достатъчно смирено за единъ моментъ, а следъ това избухващо въ подигравателни слова и остъръ, отсѣченъ смѣхъ. Но тя го обичаше по свой маниеръ; веднажъ я видѣхъ да го цѣлува, когато той бѣше заспалъ.

Общо взето, тя му се подчиняваше — по такъвъ начинъ, каточе не можеше да диша, докато прави това. Бѣше получила нѣкакво странно образование — история, география, елементарна математика и нищо друго; никога не бѣше ходила на училище; бѣше взела нѣколко урока по цигулка, но повечето отъ това, което знаеше, бѣше научила сама. Тя знаеше много работи за птичкитѣ, цвѣтята и насѣкомитѣ; имаше три котки, които я следваха навсѣкѫде; постоянно прави шеги. Завчера ми извика:

— Имамъ нѣщо за васъ. Протегнете си рѫката и си затворете очитѣ!

Тя ми сложи въ рѫката единъ голѣмъ, черенъ охлювъ!

Тя е дете на единствената дъщеря на стария човѣкъ, която била пратена въ отечеството си, за да се учи въ Торкуей, но пристанала и се оженила за нѣкой си Ричардъ Войсей, единъ селянинъ чифликчия, съ когото се видѣла въ едно ловно стрелбище. Джонъ Фордъ се разгнѣвилъ и смѣталъ „господинъ“ Ричъ Войсей за по-низкостоящъ отъ него. Наричалъ го „господинъ“, доколкото мога да разбера, защото ималъ обичай да играе всѣка вечерь на карти съ единъ пасторъ отъ околностьта, когото наричали „сатаната“ Хоукинсъ. Родътъ на Войсейевци не заслужаваше да бѫде презиранъ. Тѣ притежаваха този чифликъ отъ времето, когато той е билъ подаренъ на нѣкой си Ричардъ Войсей съ грамота, на която бѣше написано: „8 септемврий 13, Хенри VIII.“ Мисисъ Хопгудъ, жената на нотариуса — една мила, хубавичка, стара жена съ блага душа, съ бузи като розова, повѣхнала ябълка и съ необуздана любовь къмъ Пашиенсъ — ми бѣше показала самия документъ.

— Пазя го, — казваше ми тя. — Мистъръ Фордъ е много гордъ, но и други хора могатъ да бѫдатъ горди. Това е едно почтено старо семейство. Всички жени сѫ Марджъри, Пашиенсъ или Мери; всички мѫже сѫ Ричардовци, и Джоновци, и Роджъровци. Родътъ имъ е старъ като тѣхнитѣ ябълкови дървета.

Ричъ Войсей билъ буенъ човѣкъ, който се занимавалъ съ ловъ и скоро неговиятъ старъ чифликъ затъналъ въ дългове до сламения покривъ. Джонъ Фордъ си отмъстилъ, като изкупилъ просрочената ипотека и заповѣдалъ на дъщеря си и на Войсей да продължаватъ да живѣятъ въ чифлика, безъ да плащатъ наемъ. Това тѣ направили покорно, докато единъ день, при една злополука съ кола карана отъ куче, и двамата били убити. Финансовиятъ крахъ на стария Фордъ дошелъ една година по-късно и отъ тогава той живѣеше тукъ съ Пашиенсъ. Струва ми се, че смѣшението въ кръвьта й е това, което я правѣше тъй неспокойна и безотговорна; ако бѣше родена въ тази страна, тя щѣше да се чувствува достатъчно щастлива тука, или пъкъ щѣше да се чувствува съвсемъ като чужденка, като самия Джонъ Фордъ, обаче дветѣ потекла, които се борѣха за надмощие, изглеждаше да не й даватъ спокойствие. Може да мислите, че тази теория отива много далечъ, но азъ вѣрвамъ, че тя бѣше права.

Пашиенсъ стоеше понѣкога съ стиснати устни, рѫцетѣ й скръстени плътно надъ тѣснитѣ й гърди, взираше се така, каточе би могла да гледа отвѫдъ нѣщата, които сѫ около нея; понѣкога пъкъ ставаше изведнажъ много внимателна, а погледътъ й ставаше въ една минута усмихнатъ, благъ или гнѣвенъ! Тя бѣше на осемнадесеть години, съвсемъ безстрашна, когато е въ лодка, но не можехте да я накарате да се качи на конь — и това натѫжаваше нейния дѣдо, който прекарваше по-голѣмата часть отъ деня върху единъ слабъ, полу-чистокръвенъ пони, носещъ го като перо, въпрѣки тежестьта му.

Настаниха ме тука, за да бѫда въ услуга на Данъ Трефри; на дъното на всичко има нѣкаква спогодба съ мисисъ Хопгудъ въ лири, шилинги и пенси. Тѣ съвсемъ не сѫ добре съ смѣткитѣ; това е най-голѣмиятъ чифликъ въ околностьта, но той не имъ носи много пари. Ако се сѫди по Джонъ Фордъ, изглежда невѣроятно, че не му стигатъ паритѣ — той разполага твърде нашироко.

Въ осемь часътъ имаме семейна молитва, сетне закуска, следъ това сме свободни да пишемъ или да правимъ нѣщо друго, докато стане време за вечеря и за вечерната молитва. По пладне всѣки се храни за себе си. Въ недѣлни дни трѣбва да извървяваме два пѫти по две мили до черквата, защото въ противенъ случай ще влѣзете въ черния списъкъ на Джонъ Фордъ.

Самъ Данъ Трефри живѣе въ Кингсуеръ. Той казва, че си е направилъ положението — тамъ долу му е добре, каточе е заспалъ спокоенъ сънь, следъ като е билъ дълги години буденъ; той бѣше прекаралъ тежко време въ Нова-Зеландия, докато тази мина му направи положението. Вие едвали ще си спомняте за него; той ми напомня за неговия чичо, стария Николасъ Трефри; сѫщиятъ бавенъ начинъ на говорене, съ известно колебание и съ повтаряне на името ви следъ всичко, което каже; лѣвакъ като него и съ сѫщото бавно примигване въ очитѣ. Той има тъмна, кѫса брада и червено-мургави бузи; малко плешивъ и малко посивѣлъ, но твърдъ като стомана. Почти всѣки день той идва на конь тука, придруженъ отъ едно черно испанско куче, което имаше чудно-хубава муцуна и изпитваше ужасъ отъ всѣка фуста. Той ми е разправялъ сума интересни историйки за Джонъ Фордъ въ неговитѣ ранни години на новопреселеникъ; за неговитѣ подвизи съ коне се разправя и до день днешенъ; той е прекаралъ и войната съ маоритѣ; както казва Данъ — „човѣкъ точно по сърдцето на чичо Никъ“.

Тѣ сѫ много добри приятели и се почитатъ единъ другъ; Данъ изпитва голѣмо възхищение отъ стария човѣкъ, но притегателната сила е Пашиенсъ. Той говори много малко, когато тя е въ стаята, обаче я гледа отстрани съ копнѣещъ погледъ. Пашиенсиното държане къмъ него би било жестоко отъ страна на нѣкоя друга, но отъ нея човѣкъ го възприемаше съ снизхождение. Данъ става да си върви, но пакъ се извръща, спокоенъ и упоритъ, какъвто не можете да си го представите.

Миналата вечерь, напримѣръ, ние седѣхме на балкона следъ вечерята. Пашиенсъ опипваше съ пръсти кордитѣ на своята цигулка, когато изведнажъ Данъ (каква смѣлость отъ негова страна!) я помоли да посвири.

— Какво? — каза тя. — Предъ мѫже? Не, благодаря!

— Защо не?

— Защото ги мразя!

Рѫката на Джонъ Фордъ се стовари върху плетената масичка:

— Ти се забравяшъ! Върви си легни!

Тя хвърли погледъ къмъ Данъ и си отиде; ние можехме да чуемъ какъ тя свирѣше въ своята спалня; музиката звучеше като танцъ на привидения; и тъкмо когато човѣкъ мислѣше, че е вече свършено, звуцитѣ избликваха отново като приливъ на смѣхъ. Тогава Джонъ Фордъ помоли церемониално да го извинимъ и влѣзе съ тежки стѫпки вѫтре. Цигулката спрѣ; чухме гласа му да й се кара; сетне той пакъ дойде долу. Точно когато той бѣше седналъ пакъ на стола си, чу се нѣкакво леко изпращяване и нѣщо черно падна презъ клонитѣ на ябълката. Цигулката! Трѣбваше да видите тогава неговото лице! Данъ искаше да вдигне цигулката, но стариятъ човѣкъ го спрѣ. По-късно азъ видѣхъ презъ прозореца на спалнята си какъ Джонъ Фордъ излѣзе и застана предъ цигулката, гледайки я. Той вдигна кракъ като за да я стъпче, но най-сетне я вдигна, изтри я грижливо и я внесе вѫтре.

Моята стая е съседна съ нейната. Азъ продължавахъ да я чувамъ какъ се смѣе и това приличаше на нѣкакъвъ шумъ като отъ влачене на предмети изъ стаята. Сетне заспахъ, но после се стреснахъ, събудихъ се и отидохъ на прозореца да подишамъ чистъ въздухъ. Такава черна, бездиханна нощь! Не можеше да се види нищо друго, освенъ преплетенитѣ, сега още по-черни клони; нито единъ листъ не потрепваше, нито единъ звукъ не се чуваше, освенъ глухо грухтене откъмъ обора и сегизъ-тогизъ една лека въздишка. Азъ изпитвахъ едно съвсемъ необикновено чувство на безпокойство и страхъ, последното нѣщо, което можеше да се очаква въ такава една нощь. Тукъ имаше нѣщо, което бѣше обезпокоително, нѣкаква потискана борба. Никога презъ живота си не съмъ виждалъ нѣщо по-безотговорно отъ това момиче или по-неотстѫпчиво отъ стария човѣкъ; продължавахъ да мисля за начина, по който той изтри цигулката. Струваше ми се, каточе нѣкаква искра щѣше да хвърли всичко въ пожаръ. Нѣкаква трагедия се бѣше надвесила, или, може би, това бѣше само отъ жегата…

To my father

I

“MOOR, 20th July.

.... It is quiet here, sleepy, rather—a farm is never quiet; the sea, too, is only a quarter of a mile away, and when it’s windy, the sound of it travels up the combe; for distraction, you must go four miles to Brixham or five to Kingswear, and you won’t find much then. The farm lies in a sheltered spot, scooped, so to speak, high up the combe side—behind is a rise of fields, and beyond, a sweep of down. You have the feeling of being able to see quite far, which is misleading, as you soon find out if you walk. It is true Devon country-hills, hollows, hedge-banks, lanes dipping down into the earth or going up like the sides of houses, coppices, cornfields, and little streams wherever there’s a place for one; but the downs along the cliff, all gorse and ferns, are wild. The combe ends in a sandy cove with black rock on one side, pinkish cliffs away to the headland on the other, and a coastguard station. Just now, with the harvest coming on, everything looks its richest, the apples ripening, the trees almost too green. It’s very hot, still weather; the country and the sea seem to sleep in the sun. In front of the farm are half-a-dozen pines that look as if they had stepped out of another land, but all round the back is orchard as lush, and gnarled, and orthodox as any one could wish. The house, a long, white building with three levels of roof, and splashes of brown all over it, looks as if it might be growing down into the earth. It was freshly thatched two years ago—and that’s all the newness there is about it; they say the front door, oak, with iron knobs, is three hundred years old at least. You can touch the ceilings with your hand. The windows certainly might be larger—a heavenly old place, though, with a flavour of apples, smoke, sweetbriar, bacon, honeysuckle, and age, all over it.

The owner is a man called John Ford, about seventy, and seventeen stone in weight—very big, on long legs, with a grey, stubbly beard, grey, watery eyes, short neck and purplish complexion; he is asthmatic, and has a very courteous, autocratic manner. His clothes are made of Harris tweed—except on Sundays, when he puts on black—a seal ring, and a thick gold cable chain. There’s nothing mean or small about John Ford; I suspect him of a warm heart, but he doesn’t let you know much about him. He’s a north-country man by birth, and has been out in New Zealand all his life. This little Devonshire farm is all he has now. He had a large “station” in the North Island, and was much looked up to, kept open house, did everything, as one would guess, in a narrow-minded, large-handed way. He came to grief suddenly; I don’t quite know how. I believe his only son lost money on the turf, and then, unable to face his father, shot himself; if you had seen John Ford, you could imagine that. His wife died, too, that year. He paid up to the last penny, and came home, to live on this farm. He told me the other night that he had only one relation in the world, his granddaughter, who lives here with him. Pasiance Voisey—old spelling for Patience, but they pronounce, it Pash-yence—is sitting out here with me at this moment on a sort of rustic loggia that opens into the orchard. Her sleeves are rolled up, and she’s stripping currants, ready for black currant tea. Now and then she rests her elbows on the table, eats a berry, pouts her lips, and, begins again. She has a round, little face; a long, slender body; cheeks like poppies; a bushy mass of black-brown hair, and dark-brown, almost black, eyes; her nose is snub; her lips quick, red, rather full; all her motions quick and soft. She loves bright colours. She’s rather like a little cat; sometimes she seems all sympathy, then in a moment as hard as tortoise-shell. She’s all impulse; yet she doesn’t like to show her feelings; I sometimes wonder whether she has any. She plays the violin.

It’s queer to see these two together, queer and rather sad. The old man has a fierce tenderness for her that strikes into the very roots of him. I see him torn between it, and his cold north-country horror of his feelings; his life with her is an unconscious torture to him. She’s a restless, chafing thing, demure enough one moment, then flashing out into mocking speeches or hard little laughs. Yet she’s fond of him in her fashion; I saw her kiss him once when he was asleep. She obeys him generally—in a way as if she couldn’t breathe while she was doing it. She’s had a queer sort of education—history, geography, elementary mathematics, and nothing else; never been to school; had a few lessons on the violin, but has taught herself most of what she knows. She is well up in the lore of birds, flowers, and insects; has three cats, who follow her about; and is full of pranks. The other day she called out to me, “I’ve something for you. Hold out your hand and shut your eyes!” It was a large, black slug! She’s the child of the old fellow’s only daughter, who was sent home for schooling at Torquay, and made a runaway match with one Richard Voisey, a yeoman farmer, whom she met in the hunting-field. John Ford was furious—his ancestors, it appears, used to lead ruffians on the Cumberland side of the Border—he looked on “Squire” Rick Voisey as a cut below him. He was called “Squire,” as far as I can make out, because he used to play cards every evening with a parson in the neighbourhood who went by the name of “Devil” Hawkins. Not that the Voisey stock is to be despised. They have had this farm since it was granted to one Richard Voysey by copy dated 8th September, 13 Henry VIII. Mrs. Hopgood, the wife of the bailiff—a dear, quaint, serene old soul with cheeks like a rosy, withered apple, and an unbounded love of Pasiance—showed me the very document.

“I kape it,” she said. “Mr. Ford be tu proud—but other folks be proud tu. ’Tis a pra-aper old fam’ly: all the women is Margery, Pasiance, or Mary; all the men’s Richards an’ Johns an’ Rogers; old as they apple-trees.”

Rick Voisey was a rackety, hunting fellow, and “dipped” the old farm up to its thatched roof. John Ford took his revenge by buying up the mortgages, foreclosing, and commanding his daughter and Voisey to go on living here rent free; this they dutifully did until they were both killed in a dog-cart accident, eight years ago. Old Ford’s financial smash came a year later, and since then he’s lived here with Pasiance. I fancy it’s the cross in her blood that makes her so restless, and irresponsible: if she had been all a native she’d have been happy enough here, or all a stranger like John Ford himself, but the two strains struggling for mastery seem to give her no rest. You’ll think this a far-fetched theory, but I believe it to be the true one. She’ll stand with lips pressed together, her arms folded tight across her narrow chest, staring as if she could see beyond the things round her; then something catches her attention, her eyes will grow laughing, soft, or scornful all in a minute! She’s eighteen, perfectly fearless in a boat, but you can’t get her to mount a horse—a sore subject with her grandfather, who spends most of his day on a lean, half-bred pony, that carries him like a feather, for all his weight.

They put me up here as a favour to Dan Treffry; there’s an arrangement of L. s. d. with Mrs. Hopgood in the background. They aren’t at all well off; this is the largest farm about, but it doesn’t bring them in much. To look at John Ford, it seems incredible he should be short of money—he’s too large.

We have family prayers at eight, then, breakfast—after that freedom for writing or anything else till supper and evening prayers. At midday one forages for oneself. On Sundays, two miles to church twice, or you get into John Ford’s black books.... Dan Treffry himself is staying at Kingswear. He says he’s made his pile; it suits him down here—like a sleep after years of being too wide-awake; he had a rough time in New Zealand, until that mine made his fortune. You’d hardly remember him; he reminds me of his uncle, old Nicholas Treffry; the same slow way of speaking, with a hesitation, and a trick of repeating your name with everything he says; left-handed too, and the same slow twinkle in his eyes. He has a dark, short beard, and red-brown cheeks; is a little bald on the temples, and a bit grey, but hard as iron. He rides over nearly every day, attended by a black spaniel with a wonderful nose and a horror of petticoats. He has told me lots of good stories of John Ford in the early squatter’s times; his feats with horses live to this day; and he was through the Maori wars; as Dan says, “a man after Uncle Nic’s own heart.”

They are very good friends, and respect each other; Dan has a great admiration for the old man, but the attraction is Pasiance. He talks very little when she’s in the room, but looks at her in a sidelong, wistful sort of way. Pasiance’s conduct to him would be cruel in any one else, but in her, one takes it with a pinch of salt. Dan goes off, but turns up again as quiet and dogged as you please.

Last night, for instance, we were sitting in the loggia after supper. Pasiance was fingering the strings of her violin, and suddenly Dan (a bold thing for him) asked her to play.

“What!” she said, “before men? No, thank you!”

“Why not?”

“Because I hate them.”

Down came John Ford’s hand on the wicker table: “You forget yourself! Go to bed!”

She gave Dan a look, and went; we could hear her playing in her bedroom; it sounded like a dance of spirits; and just when one thought she had finished, out it would break again like a burst of laughter. Presently, John Ford begged our pardons ceremoniously, and stumped off indoors. The violin ceased; we heard his voice growling at her; down he came again. Just as he was settled in his chair there was a soft swish, and something dark came falling through the apple boughs. The violin! You should have seen his face! Dan would have picked the violin up, but the old man stopped him. Later, from my bedroom window, I saw John Ford come out and stand looking at the violin. He raised his foot as if to stamp on it. At last he picked it up, wiped it carefully, and took it in....

My room is next to hers. I kept hearing her laugh, a noise too as if she were dragging things about the room. Then I fell asleep, but woke with a start, and went to the window for a breath of fresh air. Such a black, breathless night! Nothing to be seen but the twisted, blacker branches; not the faintest stir of leaves, no sound but muffled grunting from the cowhouse, and now and then a faint sigh. I had the queerest feeling of unrest and fear, the last thing to expect on such a night. There is something here that’s disturbing; a sort of suppressed struggle. I’ve never in my life seen anything so irresponsible as this girl, or so uncompromising as the old man; I keep thinking of the way he wiped that violin. It’s just as if a spark would set everything in a blaze. There’s a menace of tragedy—or—perhaps it’s only the heat, and too much of Mother Hopgood’s crame....