Умберто Еко
Кант и птицечовката (93)

6.8. Да се върнем на темата

Прегледът на историческите основания на дебата за иконизма може би е подсказал вече и някои от причините, поради които той сега може да бъде подновен sine ira et studio. Идеята за една семиотика, която трябва да изучава функционирането на знаците в културния и в социалния живот, вече не изисква полемична енергия от страна на авторитетни апологети: тя е вече утвърдена. Развиха се семиотични изследвания на субкултурно равнище (от зоосемиотиката до проблемите на клетъчната комуникация, за която споменах в 2.8.2), при които такива понятия като това за първичния иконизъм се връщат на сцената, без да се размиват в една неясна смесица от културни споразумения. Мнозина постепенно се откъснаха от семиоструктуралистката парадигма и се доближиха до парадигмата на Пърс (в най-добрия случай чрез опита да съчетаят най-добрите аспекти на двете парадигми). Вярата в това, което интерпретацията поставя и гради спрямо всяка даденост, доведе (разбира се, в сферата на текстовете — с трудовете на Дерида, но и за света — най-малкото с последните творби на Рорти) до позитивно утвърждаване на деконструктивисткото отклонение. Онези, които смятаха, че трябва по някакъв начин то да се дисциплинира, трябваше да си поставят проблема за границите на интерпретацията. Използвах именно този израз в Еко 1990 по повод интерпретацията на текстове, но още там статията за отклонението и за безкрайния семиозис поставяше проблема за границите на интерпретацията на света; и що се отнася до света, направих това по-категорично в 1.8-11.

Поради което сега можем да се върнем и на темата за хипоиконите. Постъпвайки така, не мисля, че се поддавам на изкушението да имам и аз първия си Kehre. Мисля само — по-скромно, — че изнасям на преден план нещо, което по-рано, без да го отричам, бях оставил на най-заден план, но така, че и двете „фигури“ да останат четливи.