Умберто Еко
Кант и птицечовката (81)

Невъзможни обекти

Според една от възможните му интерпретации, изказването за Нанси включва в играта пожелателни бъдещи възможности. Такива изказвания като „ще имаме син и ще го кръстим Луджи“, или „сигурна съм, че в Хонконг ще срещна мъжа на живота си“, са случаи на референция към пожелателни бъдещи възможности. И в изказването „чакам да ми донесат моите кифлички“, изказано в момента, в който кифличките са поръчани, се иска каквото и да е, стига да е „кифлички“, но когато се заговори за тези, които в даден момент ще са вече донесени, те несъмнено ще бъдат съвсем индивидуални кифлички, притежавани от говорещия. Тъй като са бъдещи възможности и пожелателни, тези индивиди може и да не съществуват: но могат да се правят референции за possibilia. Могат ли обаче да се правят референции за impossibilia, или изобщо за немислими обекти?

Бих искал да избегна обичайния пример за квадратния кръг, който ми се струва общ обект като еднорога (и в краен случай е формален индивид, вж. 3.7.7.). Но ако кажа: „През 2005 г. ще се намери най-голямото просто число“, аз правя референция не само за пожелателна бъдеща възможност, а и за нещо немислимо.

Всички невъзможни обекти са немислими, но не всички немислими обекти са невъзможни. Например една безкрайна вселена надхвърля нашите способности да си я представим, но по принцип не е невъзможна. А да стана син на собствения си син, изглежда не само немислимо, но и невъзможно (поне докато живеем във вселена с отворени причинни вериги, а не тип loop). Това, което обаче е характерно както за немислимите невъзможни, така и за възможните немислими, е невъзможността да се изградят за тях един КТ и едно НС (смятам, че за възможните немислими обекти е възможно да се построи едно МС, но не знам точно от какъв характер).

Тъй като казахме, че е възможно да се правят референции (при херметично затворена кутия) и за обекти, чието НС не познаваме и следователно които не бихме могли да открием, разпознаем, намерим и дори да интерпретираме, изглежда очевидно, че можем да правим референции и за немислими обекти. Фактът, че много романи или научнофантастични филми представят герои, които пътуват назад във времето и срещат самите себе си на детска възраст или стават бащи на самите себе си — и че сме способни да възприемаме тези истории (макар и с известно главозамайване), — доказва, че могат да се назовават немислими обекти и затова (тъй като референцията е употреба на езика) могат да се правят референции за тях.^[19]

В Еко (Eco 1990, 3.5.6) е доказано, че не само можем да назоваваме тези обекти, но по когнитивна илюзия можем да имаме впечатлението, че ги възприемаме мисловно. Както съществуват перцептивни двусмислия, така съществуват и когнитивни и референциални двусмислия. Ние сме с впечатлението, че можем не само да правим референция за тези обекти, но и да открехнем, тъй да се каже, капака на кутията, която ги съдържа, защото, като ги разглеждаме in toto, не успяваме да ги възприемем, но като ги разглеждаме парче по парче, имаме впечатлението, че те могат да имат форма, макар че сме неспособни да я опишем. От друга страна, ако ни дадат разпознаваеми части, за да сглобим велосипед, но вземайки ги от различни марки велосипеди, така че накрая да не успеем да ги сглобим, това не означава, че сме сгрешили, като сме разпознали в тези части един разглобен велосипед (пожелателна бъдеща възможност).

Един визуален пример за невъзможен възможен свят е прословутата рисунка на Фигура 5.1, архетип на много визиуални impossibilia.

Фигура 5.1

На пръв поглед тази фигура изобразява „възможен“ обект, но ако проследим линиите й в определена ориентирана в пространствено отношение посока, ще осъзнаем, че подобен обект не може да съществува. И все пак — и аз правя това в този момент (не само словесно, но и визуално) — аз мога да правя референция за тази фигура (която впрочем се открива в много учебници по психология).^[20] И не само това, но мога и да дам на човек или на компютър инструкции, за да я построи. Възражението, че като постъпваме така, ние правим референция за изразяването (графичното означаващо), а не за обекта, е несъстоятелно. Както вече съм казвал в Еко (Eco 1994: 100), трудността не е във възприемането на тази фигура като графично изразяване — факт е, че спокойно можем да я нарисуваме и следователно тя не е невъзможна геометрично, поне от гледна точка на планиметрията. Трудността възниква, когато не можем да избегнем да виждаме фигурата като двуизмерно изражение на един триизмерен обект. Достатъчно би било да не разбираме нюансите като един графичен знак, който изразява сенките на един триизмерен обект, и фигурата ще може да се възприеме без усилие. Но ние не успяваме да избегнем хипоиконичния ефект (вж. в 6.7. дискусията за „заместителните стимули“). И ние със сигурност правим референция за „интерпретираната“ фигура. Убедително обяснение за когнитивната илюзия се дава от Меръл (Merrell 1981: 181), който предлага същото изображение, но сегментирано като на Фигура 5.2.

Фигура 5.2

Ако разгледаме отделно или зона А, или зона B от фигурата, всяка от тях ни показва един възможен триизмерен обект. Просто в зона А виждаме цилиндри, а в зона B — паралелепипеди. Зоната A∩B може да се види алтернативно или като част от А, или като част от В (ако е фокусирана отделно, тя показва само успоредни линии). Трудността възниква чак когато се опитаме да възприемем обекта като едно цяло. По същия начин в Еко (1990, 3.5.6) бях доказал, че и една немислима ситуация като тази на един X₁, който среща самия себе си като по-млад (като X₂), може да бъде поддържана (по когнитивна илюзия), ако се отсъжда последователно гледната точка винаги на един и същи елемент (или винаги на X₁, или винаги на X₂). От друга страна, ще видим в 6.10., че можем спокойно да предположим, че имаме трето око на показалеца си, с което гледаме тила си или поглеждаме в кухини, които са недостъпни за нормалните ни очи. Немислимостта се заражда, когато се опитаме да си представим какво би се случило, ако насочим третото око към нашето лице. Ще видим показалеца си с очите на главата си, или очите на главата си — с окото на пръста? Отново, или ще процедираме по зони на фокусиране (представяме си как затваряме последователно или очите на главата, или окото на пръста), или ще изпаднем в неописуемо объркване на представите.

Затова смятам, че когато правим референции за немислими елементи, ние се държим така, сякаш, изправени пред една затворена кутия, повдигаме последователно — и то само на няколко милиметра — ту едната, ту другата страна на капака. При всеки опит ще видим нещо мислимо, ще се затрудним да съберем в едно различните гледни точки и ще допуснем, че в кутията има нещо, чиито свойства ни се струват неясни или непоследователни. Но няма да престанем по тази причина да правим референции за това нещо.