Умберто Еко
Кант и птицечовката (75)

Божественият разум като „e-mail“

Под онтологии на референцията разбирам преди всичко философската позиция, според която индивидите (Паоло, Наполеон, Прага или По) могат да бъдат строго обозначени, в смисъл че каквото и да е описанието, което придаваме на дадено име, то се отнася във всички случаи към нещо или някой, който е бил кръстен така в даден момент от време-пространството и който — колкото и негови свойства да бъдат отречени — ще остане винаги онзи някой или нещо (един principium individuationis, основан върху една materia signata quantitate). Но теорията на онтологическата референция е била разпростряна и върху т.нар. quidditates (същностите или общите обекти): те, дори ако не ги познаваме, са онези природни константи, които имат своя обективност както извън нашите мисловни действия, така и извън начина, по който културата ги разпознава и ги организира. Разширяването на хипотезата не е необосновано: ако се приеме, че името на човек може да се свърже пряко с една haecceitas (дори претеритна и следователно нематериална), защо едно общо име да не може да се свърже пряко с една quidditas? Какво е по-нематериално: Конността или онази haecceitas на Ашурбанипал, от когото вече нямаме, мисля, дори шепа прах? И в двата случая, както ще видим, не би могло да се избегне да се приеме, че връзката е осигурена от онова, което Пътнам (Putnam 1981: 59) нарича noetic rays (и които естествено са само теоретична фикция).

От тази гледна точка за една онтологическа теория на референцията терминът „вода“ се отнася до H₂O във всеки възможен свят, както името „Наполеон“ ще се отнася винаги и строго към онзи unicum, който се е появил в историята на вселената генетично, физиологично и биографично един-единствен път (и ще остане такъв, дори ако в някакъв бъдещ свят, управляван от радикални феминистки, Наполеон се помни само като индивида, чието единствено свойство е било да е съпруг на Жозефина).

Това би била една „силна“ онтология, при която референцията за водата ще изглежда тъй, сякаш се абстрахира от всякакви познания, намерения или вярвания на говорещия. Но тази перспектива, от една страна, не изключва въпроса какво е референцията, а от друга страна, не премахва понятието „опознаване“: просто измества и двете от психологията в теологията. Какво означава това, че думата „вода“ подразбира референция винаги и във всички случаи за H₂O независимо от всяко намерение на говорещите? Би трябвало да кажем какво е това нещо, подобно на онтологическа нишка, което привързва тази дума към тази същност — и ако трябва да разнищим метафората, ще трябва да си мислим за същността като за нещо много рошаво, от което излизат много нишки, които я обвързват с „вода“, с „water“, с „agua“, с „eau“, с „Wasser“, със „shui“ и дори с термина, който още не съществува, но ще бъде създаден през 4025 г. от пришълци от Сатурн, за да се посочи непознатата за тях прозрачна течност, която ще открият на нашата планета.

Една силна онтология, за да се изключат намеренията на говорещите, но да се основе по някакъв начин референциалната връзка, би трябвало да предположи наличието на един Божествен разум или — ако предпочитате — на един Безкраен разум. Като се знае, че светът съществува независимо от нашето познание за него и че съществува като популация от същности, които са взаимно регулирани от закони, само един Разум, който го познава, точно какъвто е (и какъвто го е създал), и който приема снизходително, че и в други езици може да се прави референция за същата същност, може устойчиво да „фиксира“ референцията.

Нека използваме един известен пример на Пътнам (Putnam 1975, XII): ако съществува на една Земя-Близнак нещо, което прилича по всичко и във всичко на водата на тази планета, има същия вид, вкус и биохимически свойства и въпреки това не е H₂O, а е XYZ, за да се каже, че този, който (и на двете планети) говори за „вода“, прави референция за H₂O, а не за XYZ, трябва да се допусне, че някой Безкраен разум мисли точно по този начин, защото само неговата мисъл би гарантирала връзката между имена и същности. Но именно Пътнам (Putnam 1981, III) е този, който — противопоставяйки един вътрешен реализъм на екстерналистката перспектива — заявява, че за да може тя да се поддържа, би трябвало да се предположи именно едно Божествено око.

Постулирането на Божествен разум обаче поставя един интересен проблем в термини на интенционалност. Трябва да допуснем, че Божественият разум „знае“, че всяко изказване на термина „вода“ прави референция за същността на водата, и каква е интенционалната връзка, която свързва Божествения разум със съдържанието на неговото „знание“, убягва на нашите способности за разбиране (и действително, ние постулираме, че става така, и не казваме как става). Но какво гарантира, че всяко наше произнасяне на термина „вода“ съответства на интенционалността на Божествения разум? Очевидно нищо, освен нашето добро намерение (интенция), когато говорим за вода, да възнамеряваме да изпълним, тъй да се каже, Божията воля и да възнамеряваме (волунтаристично) да се приведем в съответствие с интенцията на Божествения разум.

Забележете, че казвам „с интенцията“, а не „с интенционалността“ на един Божествен разум. Да се питаме какво е интенционалността на един Божествен разум, излиза извън пределите на този скромен дискурс, а също и на доста по-възвишени размишления. Проблемът е, че е трудно също да се каже какво означава това да се приведем в съответствие с интенцията на Божествения разум.

Признавам, че вече съществува едно явление, което би могло да служи като модел на Божествен разум и на абсолютно строго обозначаване. Това явление е e-mail адресът. На „името“, съставено от този адрес (примерно: adam@eden.being), съответства една и само една същност (не е казано, че това е физически индивид, може да бъде предприятие, но е само едно и никое друго). Ние може да не знаем изобщо какви свойства има получателят (Адам може да не е първият човек, може да не е опитал плода на дървото на доброто и злото, може да не е бил мъжът на Ева и т.н.), но знаем, че това име (адрес) посочва (чрез верига от електронни явления, които не е нужно да анализираме в подробности, но на чиято ефективност сме свидетели всеки ден) една индивидуална същност, която може да се различи от всяка друга, независимо от нашите вярвания, мнения, лексикални познания и от познанието, което имаме относно начина, по който името „посочва“ същността. С течение на времето бихме могли да асоциираме много свойства към това име, но не е нужно да го правим: знаем, че ако го напишем в нашата програма e-mail, ще стигнем до този адрес, а не до друг адрес.^[12] И знаем, че всичко зависи от една церемония по кръщаването и че референциалната сила на използвания от нас адрес се дължи причинно на това кръщаване.

Но подобно явление (толкова абсолютно „чисто“ и неоспоримо, независимо от намеренията и от компетентностите на всеки кореспондент) се получава само с e-mail адреса. Евентуално твърдение, че e-mail системата е модел на Божествения разум, може да се стори както утешително, така и сквернословно, но сигурно е, че това е единственият случай, в който ние използваме дадено абсолютно строго обозначаване според модела ако не на един Божествен разум, то поне на една Божествена мрежа.