Умберто Еко
Кант и птицечовката (73)

Истинската история на „саркиапона“

За онези, които не го знаят, сценката за Саркиапона, прочута в аналите на италианския вариететен театър от Петдесетте години, се развива в купе на влак между Валтер Киари и Карло Кампанини. За целите на анализа, който смятам да направя, мисля, че е полезно да я резюмирам в шест фази.

ФАЗА 1. Киари влиза и поздравява Кампанини и другите пътници. Кампанини по едно време става, докосва в мрежата за багаж една покрита с плат кошница и се дръпва като ухапан. Приканва останалите да не вдигат шум, за да не безпокоят саркиапона, който е прочут с крайната си раздразнителност. Киари, празноглавец и самохвалко, не иска да покаже, че не знае какво е това саркиапон и започва да говори свободно за него, изтъквайки, че още от млади години си има работа със саркиапони.

ФАЗА 2. Тъй като не знае какво е саркиапонът, Киари поема по пътя на пробите. Така например, като чува от Кампанини, че неговият е американски саркиапон, заявява, че е виждал само азиатски саркиапони. Това му позволява да посочва свойства, които американският саркиапон на Кампанини може да не притежава, но скоро си дава сметка за някои затруднения. Например показва с жест типичната „муцуна“ на саркиапона и Кампанини го гледа с въпросителен вид, питайки го в какъв смисъл иска да каже, че саркиапонът има муцуна; Киари коригира мерника, заявявайки, че се е изразил неточно, с метафора, и е имал предвид човката; но едва е свършил да произнася думата „човка“, забелязва удивление по лицето на Кампанини и бърза да се поправи, говорейки за нос.

ФАЗА 3. От този момент нататък се наблюдава кресчендо от вариации с все по-ускорен ритъм, по време на които Киари все повече и повече се настървява да отгатне. След като претърпява поражение и за носа, сменя темата и минава към очите, после говори за едно-единствено око, след като не улучва за окото, се опитва да говори за ушите, но като му се заявява категорично, че саркиапонът няма уши, заговаря веднага за перки, после пробва с брадичката, козината, мъха, перата, опитва се да изследва начина, по който животното върви, за да се поправи веднага с думите, че е имал предвид типичното му подскачане, пробва с краката, поправя се многократно по въпроса за броя им, опитва се да говори „за крила“ (пред стреснатия поглед на Кампанини се опитва да обясни, че е искал да каже, че саркиапоните са под „закрила“), пробва с люспи, без успех заговаря за цвета (жълт?, син?, червен?), все повече и повече си служи с половинчати думи, въпросителни срички, за да следи реакцията (неизменно отрицателна) на Кампанини.^[8]

ФАЗА 4, или кулминация на сценката. Киари, вбесен, излива порой от страшни обиди срещу тази „гнусна“ твар, срещу това невъзможно животно, което няма муцуна, няма човка, няма лапи, копита, нокти, пръсти, крака, шипове, пера, люспи, рога, козина, опашка, зъби, очи, грива, гуша, гребен, език — и се отказва да се опитва да разбере какво може да е то.

ФАЗА 5. Киари иска категорично от Кампанини да покаже саркиапона, другите пътници се изнизват уплашени от купето; когато Кампанини понечва да отвори кошницата, Киари също се стряска и накрая Кампанини му казва с ангелско изражение, че саркиапонът не съществува, показва му, че кошницата е празна, и споделя, че използва често този трик, за да отблъсква нежеланите спътници и да пътува сам в купето.

ФАЗА 6. Следва един завършек, в който Киари (след като си е възвърнал арогантността) се опитва да изкара, че е разбрал веднага, че това е шега.