Умберто Еко
Кант и птицечовката (69)

4.7.2. Значението и текстът

Казах, че някои изненади пред гъвкавостта на нашите семиотични инструменти се пораждат от факта, че в почти всички дискусии за неуловимостта на значението, значението на термините се бърка със смисъла на изказването. Но проблемът не е само в това. Проблемът е също, че елементарните изказвания се бъркат с текстовете.

В примера със светофара диалогът не може да спре дотук. Шофьорът трябва да поиска допълнителна информация, аз трябва да му кажа какво съм имал предвид с този математически намек. Текстуалната семиотика отдавна вече признава, че може да се откриват системи от конвенции на граматично равнище и въпреки това да се приема, че на текстуално равнище стават договаряния. Текстът е този, който договаря правилата. В последна сметка написването на книга със заглавие Гордост и предразсъдъци означава също, че в края на романа нашата представа за тези две чувства или социални поведения трябва да се окаже променена. Но при условие, че от самото начало сме имали смътна представа за това какво означават тези две думи.

На равнището на много малко вероятните изолирани изказвания (произнасяни само в езиковите лаборатории) няма договаряне, има само аутистични субекти, които си разменят фрагменти от един — от частен по-частен — идиолект, твърдейки, че може да не си женен, без да си ерген, че слоновете могат да имат или да нямат хоботи. Но за да се договоря с моите търпеливи читатели, че е възможно да се каже достоверно, едновременно че Ейърс Рок е планина и че Ейърс Рок не е ПЛАНИНА, аз трябваше да се впусна в дълга аргументация в текстова форма и не можех да се доверя на добронамереността на събеседника, нито пък само на една желателна добронамереност от негова страна към моята личност.

Тук е мястото за разглеждане на онези измислени от Пейо (Peyo) сини човечета, които първоначално се наричат Щрумпф, а на италиански — Пуфи.^[26] Характеристиката на езика Щрумпф е, че в него всеки път, когато е възможно, собствени и нарицателни съществителни имена, глаголи и наречия се заместват от спрежения и склонения на думата schtroumpf.

Например в една от историите един Щрумпф решава да вземе властта, подема предизборна кампания и речта му звучи така:

Утре вие ще щрумпфирате на урните, за да щрумпфирате този, който ще бъде вашият щрумпф! И на кого ще щрумпфирате вашия глас? На някой случаен Щрумпф, който не щрумпфира по-далеч от крайчеца на щрумпфа си? Не! На вас ви е нужен един по-силен Щрумпф, на който вие да можете да щрумпфицирате! И аз съм този Щрумпф! Някои щрумпфове — които няма да щрумпфовам тук — ще щрумпфосат, че аз не щрумпфирам друго освен почести! Това не е щрумпфово!… Аз желая вашето щрумпфиране, на всички вас и ще се щрумпфя до щрумпф, ако трябва, за да се възцари щрумпф в нашите щрумпфини! И точно това щрумпфовам и ще щрумпфовам аз: това е моят девиз! Ето защо всички заедно, щрумпфка за щрумпфка, вие ще гласувате за мен! Да живее Щрумпфената държава!

Щрумпфът, изглежда, не притежава нито един от необходимите изисквания за функциониращ език. Тоест това е език, лишен от синоними и пребогат на омоними, повече, отколкото един нормален език може да понесе. И все пак не само щрумпфовете се разбират отлично, но това, което е от значение — разбира ги и читателят.

Това сякаш трябва да ни накара да заемем позиция като тази на Дейвидсън. Щрумпфовете не говорят в празното пространство (не произнасят изречения извън каквато и да било ситуация), а се движат в контекста на една история от комиксите и следователно в един мултимедиен контекст, в който ние не само четем (или чуваме) това, което те казват, но и виждаме също какво правят. И това всъщност е ситуацията, в която ние обикновено интерпретираме думите на другите — именно защото говорим в дадена ситуация, ние можем да прилагаме деиктичните термини като „този“ или „онзи“. Затова може да се каже, че като чуваме тази тирада от омоними в дадена ситуация, ние приписваме на говорещия същите вярвания, които бихме имали в същата ситуация, и по принципа на добронамереността му даваме назаем тези термини, които той не е произнесъл, но които е щял или е трябвало да произнесе.

Или би могло да се каже (в стила на Витгенщайн), че в езика Щрумпф истинското значение на термина е неговата употреба (имам предвид, разбира се, не Schtroumpfus Schtroumpfico-Schtroumpficus, а Schtroumpfische Unterschtroumpfungen).^[27]

Но тук възникват две възражения. Първото е, че ние „заемаме“ или приписваме на говорещия термините, които не е произнесъл именно защото тези термини (с тяхното конвенционално значение) съществуват от преди това в нашата лексика. Примерно, ако читателят е разбрал моята щрумпф-игра за Витгенщайн, то е, защото вече е чувал да се споменават оригиналните заглавия. Можем да договаряме и да преговаряме само защото вече съществува една предварително дефинирана (интертекстуална) семиотична система, в която различните изрази имат съдържание.

Но второ място цитираната по-горе предизборна реч не се отнася до ситуация, която може да се възприема (по това, което се вижда на рисунката). Тя се отнася до сценария „политическа реч“ и до неговата риторика. Препраща към голямо количество изказвания, които сме чували в аналогична ситуация, и затова препраща към вселената на интертекстуалността. Един израз като „някой случаен Щрумпф, който не щрумпфира по-далеч от крайчеца на щрумпфа си“ е разбираем, защото е известен фразеологичният израз „не виждам по-далеч от (крайчеца на) носа си“. Едно изказване като „ще се щрумпфя до щрумпф“ може да се декодира, защото сме чували безброй пъти да се казва „ще се боря до смърт“ и сме го чували да се казва в рамките на риториката на подготвената реч. Изразът „щрумпфка за щрумпфка“ се разбира, защото сме чували да се казва безброй пъти „ръка за ръка“.

Това означава, че езикът щрумпф съответства на правилата на една текстова лингвистика, където смисълът зависи от откриването на текстовия topic. Вярно е, че (срв. Eco 1979) всеки текст е мързелива машина, която изисква активно интерпретативно сътрудничество от страна на читателя и именно това ни приканват да правим текстовете на езика Щрумпф: но нашето сътрудничество е възможно, защото се позоваваме на вселената на интертекстуалността и можем да разбираме езика Щрумпф, защото всеки говорещ използва термина „щрумпф“ и неговите производни само и винаги в онези контексти, в които подобна фраза вече е била произнесена.

Езикът Щрумпф е един паразитен език, защото, макар че съществителни, глаголи и наречия се заместват с омонима-пенкилер, той няма да бъде разбран, ако не е подкрепен от синтаксиса (и от различни лексикални елементи) на основния език (независимо дали това е оригиналният френски език, или езикът на преводите). Да, но в една от историите се появява неприятелят на щрумпфовете, магьосникът Гаргамел. Той говори на същия френски език, на който се основава и езикът на щрумпфовете, но го говори нормално. Гаргамел се преобразява чрез вълшебство в щрумпф и отива в селото на своите малки неприятели. Но трябва да се ограничи с това да върви близо до стената, без да отговаря, когато му се задават въпроси, защото (така ни казват) той не знае езика Щрумпф. Как е възможно подобно нещо, след като видяхме, че основният език е еднакъв с неговия и той би могъл да интерпретира това, което щрумпфовете казват, стига само да приложи принципа на добронамереността? В последна сметка основното правило на езика Щрумпф е: „замествай всеки термин от обикновения език с «щрумпф» всеки път, когато можеш да го направиш, без да се получи прекомерно двусмислие“. Но проблемът на Гаргамел очевидно е, че той намира за двусмислен — т.е. неразбираем — всеки контекст просто защото не притежава интертекстуалната информация.

Нека формулираме хипотезата, че един италианец на средно културно равнище чуе някой поет Щрумпф да рецитира: „На щрумпфището щрумпфено в щрумпфата“. Със сигурност той ще разпознае Дантевото „на попрището жизнено в средата“. Може да долови и намека за Шекспир: „Да щрумпфваш или да не щрумпфваш?“. Но сигурно ще изпадне в недоумение, ако чуе: „Щрумпф е най-щрумпфалният щрумпф“, защото няма да е чувал никога преди това фразата на Елиът: „April is the cruellest month“. Тогава ще попадне в положението на Гаргамел.^[28]

Всяко прилагане на принципа на добронамереността към това, което някой се готви да каже, се основава не само върху един минимум от лексикална информация, но преди всичко върху една обширна информация за вече казаното.