Умберто Еко
Кант и птицечовката (52)

3.7.8. КТ за формални индивиди

Джани е индивид — единствен и неповторим, но както аз, така и Марко можем да го разпознаем по различни причини. Сега нека се запитаме дали за романа Годениците или за Петата симфония на Бетовен съществува един КТ. Аз бих казал „да“, защото, като се отвори книгата (или поне като се отвори страницата на първата глава) или като се чуе началото на симфонията, всеки, който познава добре тези две произведения, ги разпознава. Но какво са тези произведения на творческата мисъл (използвам този израз не само за литературни, живописни, архитектурни и музикални произведения, но и за философски и научни студии)? Нека видим какво се казва в Еко (1975, 3.4.6–8). Джани е индивид. Фонемата, която произнасям, е повторение на типовата фонема (има вариации в произношението, но установените от типа пертинентни черти се запазват). Което и да е издание на Годениците е дубликат на всички останали книги със същото заглавие, отпечатани от същия издател (в смисъл, че всеки екземпляр притежава — поне на моларно равнище — всички свойства на всеки друг екземпляр). Но същевременно той е клонинг на един „литературен“ архетип: издателският тип се отнася до субстанцията на изразяването (хартия, букви, подвързия), а литературният архетип се отнася до формата на изразяването. В този случай моят екземпляр на Годениците (като се изключат проблемите, свързани с хартията и типографските проблеми) е клонинг на същия литературен архетип, на който е клонинг и първият екземпляр от т.нар. издание Куарантана. Ако от антикварна гледна точка (където става пертинентна субстанцията на изразяването, хартиената основа) екземплярът Куарантана е по-ценен, то от езикова и литературна гледна точка (форма на изразяването) моят екземпляр притежава всички пертинентни свойства на архетипа, който е излязъл от ръцете на автора (дотолкова, че един актьор може да рецитира откъси от него, четейки без разлика от двете издания и произвеждайки същата субстанция на звуково изразяване и създавайки същите естетически ефекти).

Архетипът на Годениците не е един общ тип, нещо като Legisign в смисъла на Пърс: той изглежда по-индивидуален от Джани, защото Джани ще си остане Джани дори ако загуби зъбите си, косата си, ръцете си, докато романът Годениците, ако се промени началото или краят и ако се променят тук и там някои думи, ще стане друго нещо, фалшификат, частично плагиатство.

Може ли да се смята, че романът Годениците е също толкова индивидуален, колкото и Джокондата? Знаем (Goodman 1968: 99), че има разлика между автографни изкуства, неподдаващи се на запис и следователно и на възпроизвеждане (Джокондата), и алографни изкуства, които могат да се възпроизвеждат — някои според строги критерии като книгата, а други с интерпретационна гъвкавост като музиката. Но ако един ден стане възможно Джокондата да се възпроизведе във всички нейни цветови нюанси, във всички нейни рисунъчни елементи, във всички нейни детайли, разликата между оригинал и копие ще има само антикварна стойност (така както в библиофилията между два екземпляра от едно и също издание е по-скъп онзи екземпляр, на който има автограф от автора), но не и семиотична стойност.

С една дума, независимо дали ни харесва или не, романът Годениците е индивид, макар че има свойството да бъде възпроизвеждан (но по такъв начин, че всеки негов дубликат да има същите великолепни индивидуални черти, които има и архетипът).^[51] Затова за него мога да притежавам един необщ физиономичен тип. Тъй като не знам как да нарека този странен тип индивиди, който са произведенията на творческата мисъл, и вземайки предвид факта, че тяхната индивидуалност се отнася само до формата на изразяването и на съдържанието, а не до субстанцията, аз предлагам термина формални индивиди. След като веднъж тръгнем по този път, бихме могли да открием и други интересни формални индивиди, но за момента ще се огранича да приложа дефиницията към онези произведения на творческата мисъл, които са обект на пряка перцепция.

Може, разбира се, да ми се случи да отворя книга, която вече съм чел, и да не я разпозная по първите страници, но от друга страна, ако видя бегло и отдалеч Джани в гръб сред тълпата, бих могъл да изпадна в същото недоумение. Но именно за това недоумение си струва да говорим, защото то би могло да постави в криза нашите представи за разпознаване и идентификация. Тъй като играта с романа Годениците и Петата симфония изглежда твърде лесна, нека изпробваме един мисловен експеримент, който включва един по-проблематичен формален индивид.