Умберто Еко
Кант и птицечовката (50)

3.7.6. Ако през една зимна нощ един шофиращ

Шофирам през нощта по второстепенен път, покрит при това с тънка ледена кора. По едно време виждам пред мен, далеч, два източника на бяла светлина, които постепенно нарастват. Първо идва Firstness: две бели светлини. После, за да започна да съпоставям една последователност от разпределени във времето стимули (светлина във време₂, по-голяма от светлина във време₁), аз вече трябва да съм поставил начало на една перцептивна инференция. Тук се включва онова, което Найсър (Neisser 1976: 4) нарича schemata и които са форми на очаквания и предугаждане, които насочват подбора на елементи от стимулното поле (без да се изключва по тази причина обстоятелството, че стимулното поле ми предлага открояващи се белези, преференциални насоки). Не мисля, че бих могъл да активирам една система от очаквания, ако не притежавам вече когнитивния тип „автомобил“ плюс сценария „автомобил нощем“.

Фактът, че виждам две бели светлини, а не две червени светлини, ми подсказва, че автомобилът не върви пред мен, а идва срещу мен. Ако бях заек, щях да остана заслепен, без да мога да интерпретирам едно толкова странно явление, и щях да попадна под колелата на автомобила. За да доминирам ситуацията, аз трябва веднага да разбера, че срещу мен не идват две светли очи, а едно тяло, което притежава известни морфологични свойства, макар че те не са в моето стимулно поле. Въпреки че светлините, които виждам, са тези светлини (конкретна проява), в момента, когато минавам към перцептивното съждение, аз вече съм навлязъл в универсалното: това, което виждам, е кола и не ме интересува от каква марка и кой е на волана.

Това дава в известен смисъл отговор на Гибсън и на неговата „екологична“ теория за перцепцията, която по същество е реалистична, а не конструктивистка. Бихме могли да се съгласим с него, когато твърди, че „функцията на мозъка не е да декодира сигнали, нито да интерпретира послания или приема образи… Функцията на мозъка не е и да организира сенсориалния input и да обработва данни… Перцептивните системи, включително нервните центрове на различни равнища до мозъка, са начини да се търси и извлича информация за средата от едно колебливо поле на външна енергия“ (Gibson 1966: 5). Нека приемем, че самото стимулно поле ми дава открояващи се белези, че то е нещо, което е там, за да ми осигури достатъчна информация да възприемам два кръгли източника на светлина, да различа „контурите“, които ги отделят от околната среда. Предполагам, че и заекът вижда нещо подобно и че неговите рецептори реагират преференциално към източника на светлина, а не към околния мрак. Но само ако наречем — както прави Гибсън — „перцепция“ тази първа фаза на процеса, ще имаме право да кажем, че тя е детерминирана от водещи белези, предложени от стимулното поле. Но ако искам да остана верен на моите терминологични уточнения, перцептивното съждение е нещо много по-комплексно. Това, което ме различава от заека, е, че аз преминавам от тези стимули, доколкото са предопределени от обекта, към перцептивното съждение „Това е кола“, прилагайки един КТ и следователно допълвайки това, което ме стимулира в момента, с това, което вече съм знаел.

Едва след като формулирам перцептивното съждение, аз мога да премина към една поредица от по-нататъшни инференции: преди всичко, съотнасям типа към проявата, позицията на фаровете ми казва дали автомобилът се придържа, както е редно, към дясната за него страна на пътя или се доближава опасно към центъра на платното, дали се движи с висока или ниска скорост; според това дали съм започнал да виждам далеч две едва забележими светлинки или появата на светлините е била предшествана от широко просветване, разбирам дали там има завой или по-нисък участък на пътя. Обстоятелството, че знам, че пътят е заледен, ме подтиква освен това да следвам други (заучени) правила на благоразумие. Ако цитирам пак Найсър (Neisser 1976: 65), в това люшкане аз, от една страна, генерализирам проявата и от друга страна, правя единична схемата.

Ако става това, не ми е нужно дори да мисля — като Кант, — че от едната страна е многообразието на усещането, а от другата страна — абстрактният апарат на категориите, който чака да бъде приложен, и че като посреднически елемент се появява схемата. Схемата би трябвало да е механизъм, система от инструкции, която е толкова гъвкава, че може да посредничи, тъй да се каже, непрекъснато със самата себе си, да се обогатява и коригира, включително въз основа на специфичния опит, който правя и който е изграден както от семиозисни примитиви (един обект, една светлина), така и от категориални елементи (една кола, едно превозно средство, един движещ се обект).

Като се преценява цялата ситуация, в нея се включва и онова, което Найсър нарича „когнитивни карти“: аз прилагам към ситуацията това, което знам относно default характеристиките на един второстепенен път (при това заледен) и на пътя, по който се движа, преценявам ширината на платното, примерно, иначе не бих могъл да установя дали колата там пред мен се движи равномерно от лявата страна или заплашва да се сблъска с моята. От начина, по който моята кола реагира при малки и проучвателни натискания на спирачката, преценявам дали пътната настилка ще издържи едно по-внезапно и решително удряне на спирачка (и в този случай не възприемам с очите си, а с краката и със задните си части, интерпретирайки едно количество от стимули, които ми идват „собственоцептивно“).

С една дума, в хода на този опит аз задействам различни КТ на обекти, ситуации, специфични компетентности, които би трябвало да принадлежат по-скоро към моларното съдържание, схеми на връзки между причина и следствие, инференции от различен род и с различна сложност. Това, което виждам, е само част от това, което разбирам, и в това, което разбирам, е включена и една система от правила за движение по пътищата, придобити навици, закони, една заучена казуистика, поради което аз вече знам, че в миналото пренебрегването на тези правила е довело до смъртоносен инцидент…

Това, че във всички случаи голямата част от тези компетентности е обществена, се установява интерсубективно чрез факта, че ако съм разсеян или унесен, някой до мен ще бъде в състояние да ме предупреди, че срещу нас идва кола, и да ме посъветва да свия вдясно (забележете, че този някой е стигнал също до моето перцептивно съждение, макар че е получавал стимулите при различен паралакс).

Може би в хода на този процес съм преценявал само епифеномени. Но ако не вземам на сериозно тези епифеномени, ще бъда обречен на смърт заек.