Умберто Еко
Кант и птицечовката (5)

1.3. Защо има битие?

Защо има битие, а не нищо? Защото така.^[8]

Това е отговор, който трябва да се приеме най-сериозно, а не като духовитост. Самият факт, че можем да си поставим въпроса (който не бихме могли да си поставим, ако няма нищо, дори нас самите, които го поставяме), означава, че условието за всеки въпрос е да има битие. Битието не е проблем на здравия разум (или с други думи, здравият разум не си го поставя като проблем), защото е самото условие за здравия разум. В началото на своя трактат „За истината“ (1.1.) Тома от Аквино казва: „Illud autem quod primum intellectus concipit quasi notissimum, et in quo omnes conceptiones resolvit, est ens.“ Че има нещо, е първото нещо, което нашият интелект схваща като най-ясно и очевидно, и всичко останало идва после. С други думи, не бихме могли да мислим другояче, освен като тръгваме от (имплицитния) принцип, че мислим нещо. Битието е хоризонтът или околоплодната течност, където по естествен начин се движи нашата мисъл. Нещо повече: тъй като за Тома от Аквино разумът обуславя първото научаване на нещата, битието е това, в което се движи нашият първи подтик за възприемане.

Би имало битие дори ако се намираме в ситуация в духа на Бъркли, т.е. ако сме само екран, на който Бог прожектира един свят, който на практика не съществува. И в този случай ще има един наш, макар и лъжлив акт на възприемане на това, което не е (или което е само дотолкова, доколкото е възприемано от нас); ще ни има нас като възприемащи субекти (и в хипотезата на Бъркли — ще има един Бог, който ни съобщава това, което не съществува). Следователно ще има достатъчно битие, което да задоволи и най-взискателния от онтолозите. Винаги има нещо, след като има някой, способен да се запита защо има битие, а не нищо.

А това показва ясно, че проблемът за битието не може да се сведе до този за реалността на света. Дали това, което наричаме Външен свят или Вселена, съществува, или не съществува, или е дело на зъл гений — тези възможности не накърняват ни най-малко първичната очевидност, че има „нещо“ някъде (дори това „нещо“ да е само едно res cogitans — мислещо нещо, което си дава сметка, че мисли).

Но не е нужно да чакаме Декарт за целта. Има един прекрасен текст на Авицена: след като повтаря многократно, че съществуващото нещо е това, което се осъзнава първо, това, което може да бъде коментирано само чрез името си, защото е първоизточник на всеки друг коментар, и че разумът го познава, без да трябва да прибягва към дефиниция, защото няма дефиниция, род и различие и няма нищо по-познато от него, Авицена ни приканва да направим един експеримент, който ни кара да предположим, че въздействието на някои източни опиати не му е било съвсем непознато: „Да предположим, че един от нас е създаден отведнъж и съвършен. Но неговите очи са завързани и не могат да видят външния свят. При създаването си той се рее в небето, дори в празното пространство, така че не усеща сблъсък със съпротивлението на въздуха. Крайниците му са раздалечени, не се събират и не се докосват. Той размишлява и се пита дали неговото съществуване е доказано. Без капка съмнение би заявил, че съществува: въпреки че не усеща нито своите ръце, нито своите крака, нито своите вътрешности, нито сърцето, нито мозъка си, нито никое друго външно нещо, той би заявил, че съществува, без да установява дали има дължина, ширина, дълбочина…“ (Philippe 1975: 1–9).

Следователно има битие, защото можем да си поставим въпроса за битието и това битие идва преди всеки въпрос и следователно преди всеки отговор и всяка дефиниция. Известно е модерното възражение, че западната метафизика — с нейната фиксидея за битието — се ражда само в рамките на един дискурс, основан върху синтактичните структури на индоевропейските езици, т.е. върху един език, който предвижда за всяко съждение структурата субекткопула-предикат (доколкото, както са се старали да изтъкнат и създателите на съвършени езици през XVII век, дори изказвания като „Бог е“ или „Конят галопира“ могат винаги да се изкажат със структура: „Бог е съществуващ“ и „Конят е галопиращ“). Но опитът на битието е заложен в първото проплакване на новороденото, което излиза от майчината утроба и проплаква именно за да поздрави или за да посочи нещо, което му изглежда като хоризонт, и в първото насочване на устните на новороденото към майчината гръд. Самото явление на първичната индексалност показва, че сме насочени към нещо (и няма особено значение дали това нещо съществува наистина, или го влагаме в нашето насочване; без значение е дори в крайна сметка това, че именно ние се насочваме — при всички случаи има насочване).

Битието е id quod primum intellectus concipit quasi notissimum (това, което интелектът схваща като най-ясно и очевидно), сякаш на този хоризонт ни е имало винаги и плодът усеща битието още докато е в утробата. Смътно долавя битието „като много ясно“ (нещо повече: като единственото познато нещо).

За битието не е нужно да се питаме защо е, то е една ярка светлина. Това не изключва, разбира се, възможността тази светлина да изглежда ослепителна, страшна, непоносима, смъртоносна — и дори на мнозина се случва именно това. Да си задаваме въпроси за нейния фундамент е илюзия или слабост и напомня за онзи, който на въпроса, дали вярва в бога, отговорил: „Не, аз вярвам в нещо много по-голямо“. Битието, в чиято ярка очевидност се потапяме при всеки въпрос, който се отнася до него, е Фундаментът на самото себе си. Да си задаваме въпроси за фундамента на битието е все едно да си задаваме въпроси за фундамента на фундамента и после за фундамента на фундамента на фундамента в безкрайна регресия: и когато спрем изтощени, ние вече и отново сме в самия фундамент на нашия въпрос.^[9]

Въпросът, защо има битие, а не нищо, крие по-скоро едно друго безпокойство, което се отнася до съществуването на Бога. Но първо идва очевидността на битието, а после — въпросът за Бога. Въпросът „Кой е създал всичко това, кой го поддържа да съществува?“ идва след осъзнаването на очевидността, до болка позната, че нещо съществува и дори ни изглежда вече организирано в редиците на съществуващите неща. Неоспорим изглежда фактът, че очевидността на битието я имат и животните, които не могат да си поставят въпроса, който следва от нея: an Deus sit? — Съществува ли Бог?. На този въпрос Тома от Аквино ще отговори с една summa, която се нарича именно „Theologica“ — теологична. Но преди нея е дискусията De ente et essentia (За съществуващото и същността).