Умберто Еко
Кант и птицечовката (40)

3.4.6. „Affordances“

Част от КТ би трябвало да бъдат онези условия за перцепцията, които Гибсън нарича „affordances“ (и които Прието би нарекъл пертинентности)^[29]: ние разпознаваме различните прояви на типа „стол“, защото става дума за предмети, които ни позволяват да седнем, на типа „бутилка“, защото става дума за предмети, които позволяват да се държат вътре и да се наливат течности. Инстинктивно е да се разпознае като възможен стол един дънер на дърво, а не една колона (освен за стълпника), поради дължината на краката ни и факта, че ни се струва удобно да седим, опирайки крака на земята. За да категоризираме обаче ножа, лъжицата и вилицата като Прибори или стола и гардероба като Мебели, трябва да се абстрахираме от тези морфологични пертинентности и да се опрем на по-общи функции като боравенето с храна или оформлението на пространство за живеене.

Нашата способност да разпознаваме affordances се запечатва, тъй да се каже, в самите езикови употреби. Виоли (Violi 1991:73) се пита защо пред една маса, върху която е поставена саксия, ние сме склонни да интерпретираме словесно това, което виждаме, като: „Саксията е върху масата“, а не като: „Масата е под саксията“. След като се изясни, че както „под“, така и „над“ са омонимни термини, които в различни контексти могат да получат различни семантични представяния (има една връзка под/над, която предполага допир, и една друга връзка под/над, предполагаща пространствени отношения, които бихме нарекли архитектонични, и в този случай една маса може да се намира под колонадата), забележете, че дори в отсъствие на сцената, ние бихме преценили като езиково неправилен втория израз. Виоли изказва предположението, че „изборът на езиковите изрази изглежда регулиран от комплексни конфигурации на интенционалните връзки, които съществуват между движещия се в пространството субект и заобикалящите го обекти“. Но това е все едно да се каже, че част от нашия КТ за обикновената саксия (изключваме типа градинска саксия) е и поредицата от действия, които тя ни позволява, поради което една саксия е нещо, което се мести лесно и което обикновено се поставя върху нещо. Част от КТ на масата пък са не само нейните морфологични признаци, но и понятието (което бих нарекъл нуклеарно), че тя се използва, за да се слагат неща върху нея (и никога за да се пъхва самата тя под нещо).^[30]

От друга страна, Арнхайм (Arnheim 1969: 13) ни казва, че езикът може да блокира нашето разпознаване на пертинентности: цитирайки една забележка на Брак, той приема, че една лъжичка за кафе придобива различни перцептивно откроени признаци според това дали е поставена до чашка или пъхната между петата и обувката като обувалка. Но често името, с което посочваме обекта, е това, което поставя на преден план една пертинентност в ущърб на останалите.

В заключение, все още имаме неточни идеи за изключително разнообразните начини, по които се организират нашите КТ — и за начините, по които те се изразяват в НС. Аз бих приел предложението на Джонсън-Лиърд (Johnson-Laird 1983: 7), според което различните типове на репрезентация се предлагат един подир друг като опции, за да се кодифицират различни типове информация, и по принцип ние се движим от истински образи към мисловни „модели“ (от рода на 3D репрезентацията на Мар) и оттам към истински пропозиции.^[31] Вместо да се говори, както е обичайно в тези случаи, за „двойно кодиране“, аз мисля, че трябва да се говори за многократно кодиране, за нашата способност да боравим с един и същи КТ в различни случаи, като акцентираме ту на иконичния компонент, ту на пропозиционалния компонент, ту на наративния компонент, за нашата способност да пускаме в ход в рамките на една комплексна ситуация нуклеарни съдържания и по-комплексни информации.^[32]

Всичко това ни кара да преразгледаме — бих казал със снизхождение — онези доста закостенели семантични репрезентации (дефиниционни модели, компоненциални модели, казусни модели, модели с контекстуални и обстоятелствени селекции, вж. Трактат по обща семиотика 2.10–2.12), които изглеждат поставени в криза от този нов прочит на комплексния (и разбира се, нелинеен, мрежообразен) начин, по който се организират нашите когнитивни типове, и начина, по който ги интерпретираме чрез нуклеарни съдържания. Тези скелетни модели естествено са стенографски форми, които отразяват нашите НС в известен аспект, според това какво искаме да изтъкнем в рамките на даден теоретичен дискурс и според това как искаме да посочим пътищата, които се следват за известно контекстуално изясняване на термините. С такива модели интерпретираме всеки път онази част от НС, която ни е нужна. Те са металингвистични (или метасемиотични) интерпретации на интерпретации, вкоренени в перцептивния опит.