Умберто Еко
Кант и птицечовката (36)

3.4.2. Разяснения върху категориите

Когнитивната психология говори често за нашата способност за мислене като основана върху възможността за една категориална организация. Идеята е, че светът, за който имаме опит, е съставен от такова огромно количество обекти и събития, че ако трябва да ги откроим всичките и да ги назовем поединично, бихме били надвити от комплексността на природата; поради което единственият начин да не ставаме „роби на специфичното“ се крие в нашата способност да „категоризираме“, т.е. да правим еквивалентни различни неща, групирайки обектите и събитията в класове (напр. Bruner и др. 1956).

Идеята сама по себе си е неопровержима. Нещо повече, не за да кажем на всяка цена, че древните вече са помислили за всичко, но ако заместим „категоризацията“ с термина „концептуализация“, ще забележим, че за пореден път се говори за проблема как езикът (и заедно с него и нашият когнитивен апарат) ни кара да говорим и да мислим чрез generalia, т.е. като обединяваме индивидите в множества.

Групирането на многообразни прояви в един-единствен тип е начинът, по който функционира езикът (засегнат — както се е казвало в Средните векове — от penuria nominum). Но едно е да се каже, че пред различни индивиди ние успяваме да ги мислим всичките като „котка“, а друго е да се каже, че успяваме да мислим всички котки като животни (или бозайници от семейство котки). Както се вижда, двата проблема са различни. Това да знаем, че котката е бозайник от семейство котки, изглежда, че принадлежи повече към компетентността, регистрирана като МС, отколкото към компетентността, регистрирана като НС, докато почти непосредствената перцепция на котката ни се е сторила пред-категориално явление.

Факт е, че в съвременната литература по тази тема терминът „категория“ се използва по доста различен начин в сравнение с начина, по който той е бил използван както от Аристотел, така и от Кант, макар че има редица автори, които, когато разглеждат проблема, се позовават — без конкретни цитати и почти риторично за узаконяване на собствените си предположения — на класическото наследство.

За Аристотел категориите са били десет, Субстанцията и деветте предиката, които могат да се предицират за нея, а именно че нещо се намира в дадено време, на дадено място, че има дадени качества, че понася нещо или че прави нещо друго и т.н. Какво е даден субект (един човек, едно куче, едно дърво) — това за Аристотел не е било проблем. При възприемането на една субстанция се е разбирало каква е нейната същност (т.е. Аристотел смята, че веднага щом видим проявата човек, ние я отнасяме към типа „човек“). В Аристотелов смисъл прилагането на категориите не отива много по-далеч от казването, че се възприема котка, че котката е бяла, че тича в Лицея и т.н. От гледна точка на съвременната когнитивна психология всичко това принадлежи към пред-категориалното или поставя на дневен ред само онези, които са наричани „базисни категории“ като „котка“ и една не по-добре дефинирана дейност, която се състои в това да се признаят в даден обект активни или пасивни свойства.

За Кант категориите са нещо много по-абстрактно от Аристотеловите категории (те са единство, множественост, действителност, отрицание, субстанция и акциденция, причинност и т.н.) и ние видяхме в 2.3. как Кант се затруднява да каже какво общо имат те с емпирични понятия като това за кучето, стола, ластовичката или врабчето.

Но нека се върнем към Аристотел. Това, че като се види котка, която тича в Лицея, се предизвиква възприятие на котка, която тича в Лицея, за него е естествен и спонтанен факт. Разбира се, след това трябва да се дефинира какво е субстанцията „котка“. Тъй като дефиницията се прави по род и различие, Аристотеловата традиция е трябвало да идентифицира предикабилите. Предикабилите са това, което стои най-близо до категориите в смисъла, в който ги разбират съвременните таксономии: те са инструменти за дефиниране (за Аристотеловата традиция котката е нерационално, смъртно животно и признавам, че това е малко, а за съвременните таксономии е от вида Felis Catus, от рода Felis и т.н., докато се стигне до клас бозайници).

Но този тип класификация — и бихме могли да говорим за категоризация, ако разбираме Аристотеловите предикабили като подкатегории — играе ли съществена роля за разпознаването на нещо? Ни най-малко. Със сигурност не за Аристотел, който претърпява неуспех в опита си да дефинира задоволително камилата (срв. Eco 1983, 4.2.1.1), без впрочем да престане да я идентифицира и назовава правилно; не и за когнитивната психология, защото никой никога не е отричал, че някой е способен да възприема и разпознае една птицечовка, без да трябва да знае дали е Бозайник, Птица или Земноводно.

В известен смисъл в тази история затруднението би било по-голямо за Аристотел, отколкото за Кант или за съвременните когнитивисти. Когнитивистите ще се измъкнат в краен случай, като приемат, че в перцепцията има пред-категориално; Кант е успял да измести кучетата и котките сред емпиричните понятия и тяхната класификация по родове и видове на територията на рефлектиращото съждение; но Аристотел ни казва, че пред една индивидуална субстанция ние разбираме каква е нейната същност (човек или котка), той би признал с удоволствие, че за един роб е възможно да разпознае котка дори ако не може да изкаже нейната дефиниция, и все пак, когато трябва да каже какво е субстанцията, не може да го направи другояче, освен чрез дефиниция, прибягвайки към рода и различието. Все едно че Аристотел признава, че по някакъв начин имаме Когнитивни типове, но че не можем да ги интерпретираме другояче, освен чрез Моларно съдържание (тъй като познанието за класификациите принадлежи на МС).

Освен ако той иска да каже точно това, което казваме: че да възприемаме (прилагайки категории — неговите), означава именно да се движим в това, което днес се нарича „пред-категориално“, и че пред-категориалите са придаване на атрибути „живот“, „животински характер“ и дори „разум“. Поне в смисъла, в който се е опитал да го обясни Тома от Аквино^[21]: ние не възприемаме общо такива различия като разума, а ги извеждаме от поддаващи се на перцепция акциденции; поради което заключаваме, че човекът е надарен с разум въз основа на външни прояви, например въз основа на факта, че говори или че е двукрако. И тогава именно непосредствената перцепция на тези акциденции става част от перцептивния опит — останалото е културна преработка.

Категориите на съвременния когнитивизъм (които Аристотел би нарекъл предикабили), съответстват по-скоро на taxa в природните науки, които се вместват от вид в род (или от подкласове в класове, или от класове в групи). Тези, които когнитивизмът нарича базисни категории, са със сигурност когнитивни типове, докато тези, които той нарича надредни (superordinate) категории (като Инструмент спрямо базисната категория на чука) са taxa, принадлежат към една фаза на по-комплексна културна преработка и са складирани в МС на някои особено надарени носители на езика (зависят от една последователна система от пропозиции, т.е. от дадена културна парадигма).

Ще отбележа мимоходом, че разграничението е доста ясно при Джон Стюарт Мил, когато разглежда различните натуралистични класификации, които по негово време все още са предмет на разгорещени дискусии:

Има […] една класификация на нещата, която е неделима от акта да им се даде общо име. Всяко име конотира един атрибут, разделя поради този прост факт всяко нещо на два класа — тези, които имат атрибута, и тези, които го нямат… Класификацията, която трябва да разглеждаме като отделен акт на мисълта, е различна. В първата подреждането на обектите в групи и тяхното разпределение в сектори е чист ефект на случайност, който произтича от използването на имената, дадени по друг повод като този да се изразят просто някои от техните качества. Във втората подреждането и разпределението са главната цел и номинацията е второстепенна и по-скоро се нагажда към тази главна операция, вместо да я ръководи (A System of Logic, IV, VII).

Тъй като не можем да се борим срещу инерциите на езика, и аз ще се приспособя да наричам категории тези класификационни думи, но трябва да е ясно, че те не допринасят непосредствено да ни кажат какво е дадено нещо, а как то се подрежда йерархично в една система от основни понятия и надредни и подредни понятия.^[22]

Една друга забележка е, че ако категориите (в съвременния смисъл на термина) са taxa, те нямат нищо общо с онези примитиви, които са разработени или установени от семантиките „на признаци“ (a tratti) и които по случайност имат същото име като много категории или taxa — тези, които обикновено се отбелязват с по-ниски главни букви, като ЖИВОТИНСКИ, ЧОВЕШКИ, ЖИВ, ВЪЗРАСТЕН и т.н. Може да се дискутира дали тези примитиви са краен брой, дали функционират чрез конюнкция или сечение, но те невинаги са подредени йерархично като taxa, макар че у някои автори се организират според връзките на хипонимия/хиперонимията (срв. по този повод Violi 1997, 2.1. и 4.1). Нещо повече, често тези семантични примитиви могат да се оприличат на онези, които нарекох семиозисни примитиви (и които именно някои биха дефинирали като пред-категориали).

Ако са семиозисни примитиви случаите, когато се разбира, че нещо е тяло, че лети в небето, че е животно, че тежи, тогава тези taxa биха се представили като преработка на такъв пред-категориален опит — поне в смисъла, към който реших да се придържам.