Умберто Еко
Кант и птицечовката (26)

2.9. Линиите на тенденция

Дойде време, като завършваме този двоен прочит на Кант и на Пърс, да кажем по какъв начин и защо той е свързан с разсъжденията, които изложих в 1.10. И ще направя това, продължавайки засега да използвам все още понятието схема, което дори в края на този нов прочит се оказва по-скоро неясно. Но уместно е да го оставим да се люшка така между Непосредствения обект и един „когнитивен модел“, чиято физиономия ще се опитам да обрисувам по-добре в 3.3.

Въпреки че когнитивните схеми са изпъстрени със „сякаш“ конструкции, които за Кант тръгват от една все още сляпа материя на интуицията, а за Пърс от едно първо иконично очертание, което все още не ни дава никаква гаранция за „обективност“, в птицечовката трябва да е имало нещо, което е попречило на изследователя да я дефинира като пъдпъдък или бобър. Това не ни гарантира, че е било правилно тя да бъде класифицирана в подклас еднопроходни бозайници. Всеки момент една нова таксономия би могла да промени коренно положението. И все пак от самото начало, за да се построи схема на птицечовката, се полага усилие да се спазят линиите на тенденция, показани от тази проява на все още несегментирания континуум.

Дори ако се приеме, че схемата е конструкция, никога няма да може да се приеме, че сегментирането, чийто ефект е схемата, е изцяло произволно, защото (както у Кант, така и при Пърс) това сегментиране се опитва да отрази нещо, което е там, сили, които все пак въздействат външно върху нашия сетивен апарат, проявявайки най-малкото резистентности.

Следователно би трябвало да съществува една — макар и зависима от перспективата — „истинност“ на схемата, дори ако схемата е профил, Abschattung, който ни показва винаги нещо в някакъв аспект. 3D Моделът на човешкото същество зависи винаги от факта, че човекът не може да се интерпретира като четирикрако и независимо от броя на връзките в неговото тяло, тези, при които ръката се свива в лакътя и кракът в коляното, ще имат винаги значимост, която трудно може да се опровергае (от нея можем да се абстрахираме, но не можем да я отречем).

Имало е истинност и в схемата, която представя кита като риба (т.е. със свойствените на рибата схематични признаци). Схемата е била погрешна (казваме ние днес) от таксономична гледна точка, но не е била погрешна (и не е погрешна и за нас) от гледна точка на построяването на един стереотип. Но във всички случаи китът не би могъл никога да се представи със схема на птица.

Дори ако схемата е конструкт в непрекъснато инференциално развитие, тя пак ще трябва да отразява опита и да позволява да се връщаме към него, действайки въз основа на навиците си. Това не ни пречи да предположим, че може би има по-добри начини на организиране на опита (в противен случай няма да има смисъл принципът на погрешимостта — фалибилизма), но трябва да ни гарантира същевременно, че според него по някакъв начин опитът може да бъде разбран. Схемата за дадено нещо не може да се построи произволно, въпреки че за едно и също нещо са възможни различни схематични представи. За Кант обстоятелството, че след като изгрее, слънцето огрява камъка и камъкът постепенно се затопля — това ми се казва от перцептивното съждение; обстоятелството, че от изгрева на слънцето до затоплянето на камъка изминава промеждутък от време — това ми го казва чистата интуиция; обстоятелството, че слънцето е причина за топлината на камъка — това ми го казва цялостното действие на категориалния апарат. Всичко зависи от законодателната дейност на разсъдъка. Но обстоятелството, че не става тъй, че първо да се появи топлината на камъка, а после слънцето да изгрее — това зависи от самата материя на сетивната интуиция. Не мога да мисля каузалната връзка, която от слънцето преминава към затопления камък, без разсъдъчните форми, но нито една разсъдъчна форма няма да може никога да ми позволи да установя, че затоплянето на камъка причинява изгрева на слънцето.

Схемите могат да бъдат смятани също като много слабо природни, в смисъл че не съществуват предварително в природата, но това не отменя факта, че те са мотивирани.^[37] В това подозрение за мотивация се откриват линиите на тенденция на континуума.