Умберто Еко
Кант и птицечовката (25)

2.8.3. Перцептивното съждение

След като признаем първичния иконизъм, трябва да се запитаме как за Пърс при преминаването от Ground-а към Непосредствения обект той бива преработен и трансформиран на по-висши когнитивни равнища. След като мине към вселената на символното, това, което е било безспорен основен „реализъм“, се поставя под въпрос или — с други думи — се подлага на дейността на интерпретацията.

Иконичният момент установява, че всичко тръгва от една, макар и неточна очевидност, за която трябва да се държи сметка; и тази очевидност е чисто Качество, което по някакъв начин се излъчва от обекта. Но това, че се излъчва от обекта, не дава никаква гаранция за неговата „истинност“. Като икона то не е нито истина, нито лъжа: „факелът на истината“ ще трябва тепърва да мине през много ръце. Това е причината, поради която поемаме по пътя на казването на нещо.

По пътя — и още в първите стъпки по него — този първичен иконизъм също може да бъде подложен на проверка, защото може да съм получил стимула при такива условия (външни или вътрешни), които може да са „заблудили“ моите нервни терминали. Но тук вече се намираме на по-висша фаза на обработката, вече нямаме един-единствен Ground, на който да реагираме, а имаме много такива, които трябва да останат заедно и следователно да бъдат интерпретирани единият в светлината на другия.

Работата е там, че за Пърс този първичен иконизъм остава — вместо реалистично доказателство за съществуването на обекта — постулат на неговия фундаментален реализъм. Тъй като отрича всякаква власт на интуицията и твърди, че всяко познание се ражда от предходно познание, дори едно необвързано усещане — било то термично, допирно, или зрително — не може да бъде разпознато другояче, освен като се пусне в ход един инференциален процес, който, макар и светкавичен и несъзнателен, проверява неговата достоверност. Именно по тази причина тази отправна точка, която предхожда дори момента, който за Кант би бил интуицията на многообразното, може да бъде дефинирана с термини на логиката, а не ясно идентифицирана с термини на гносеологията.

Дадената от Ground-а увереност не е дори доказателство, че пред нас има нещо реално (защото е все още чисто и просто may-be), а ни казва при какво условие би могла да се приеме хипотезата, че се намираме пред нещо реално и че това нещо е такова-и-такова (срв. Oehler 1979: 69). И наистина, още в New List се казва, че „the ground is the self abstracted from the concreteness which implies the possibility of an other“ (WR 2:55), и нека всеки преведе ужасния английски език на Пърс, както си желае, но да размисли по въпроса. Firstness долавя, че е възможно да има нещо. За да кажем, че го има, че нещо проявява резистентност към нас, трябва вече да сме навлезли в Secondness. И именно в Secondness се сблъскваме наистина с нещо. И накрая, преминавайки към Thirdness, която предполага обобщение, се обръщаме към Непосредствения обект. Но тъй като ми е отворил пътя към универсалното, той вече не ми гарантира, че нещото го има или че не е една моя конструкция.^[32] И все пак то ще остане в Непосредствения обект (чийто иконичен аспект Пърс изтъква многократно) като „памет“ за увереността, подадена от първичния иконизъм — което всъщност е пак Кантова концепция, само че при Пърс увереността, направена възможна от нещо, което предхожда интуицията на многообразното, се гарантира единствено от перцептивната инференция.

Така в една неясна и блатиста зона между Firstness, Secondness и Thirdness започва перцептивният процес. Казвам процес (нещо в ход), а не съждение, което навява мисълта за заключение и покой. Доколкото това е процес, когато искаме да го представим, ние не можем вече да се задоволим само с една схема стимул-реакция. Трябва да вкараме в играта онези мисловни факти, които бях изключил при опита да дефинирам някак първичния иконизъм. Това, че за Пърс те могат да бъдат „квази-мисловни“ факти, в смисъл че една теория на интерпретацията може да бъде създадена по формален начин, без да държи сметка за един разум, в който се извършва — това е друг въпрос. Тук „фикцията“ за нещо, което функционира като разум, е необходима. И наистина, това, което обосновава перцептивния процес, е фактът, че когато успея да забавя, да спра за миг процеса, след като установя, че това нещо, което е пред мен, е топла (или бяла, или кръгла) чиния, вече ще съм произнесъл перцептивно съждение.

Има редица текстове от първите десетилетия на XX век, в които Пърс изтъква какво разбира под „перцептивно съждение“ (СР 7.615–688). Неговото Feeling, чиста Firstness, е съзнанието в момент на абсолютна и безвремева единичност; но още от този първи момент се навлиза в Secondness, първата икона се придава на даден обект (или поне на нещо, което е пред нас) и се има усещане, междинен момент между първичността и вторичността, за нещо между икона и индекс. Първият стимул, който „обработвам“, за да го включа в перцептивно съждение, е индекс за факта, че има нещо за възприемане. Може да съм обърнал поглед към нещо, без да съм задвижван от някакво намерение, и нещо се е наложило на моето внимание. Виждам жълт стол със зелена възглавничка и — забележете! — вече съм отвъд Първичността, противопоставям две качества, преминавам към момент на по-голяма конкретност. Пред мен се очертава това, което Пърс нарича „перцепт“ и което не е още завършена перцепция. Пърс предупреждава, че това, което виждам, би могло да се нарече „образ“, но това би било заблуждаващо, защото думата би ме накарала да мисля за знак, който изразява нещо друго, докато перцептът е сам за себе си, той просто „тропа на портата на моята душа и стои на прага“ (СР 7.619).

„Принуден“ съм да призная, че нещо се появява, но това нещо е още неясна привидност, не отправя никакъв призив към разума. Това е чисто и просто индивидуалност, „глупава“ сама по себе си.

Едва тук влиза в играта перцептивното съждение и сме в Третичността.^[33] Когато казвам: „Това е жълт стол“, аз вече съм изградил чрез хипотези съждение за присъстващия перцепт. Това съждение не „представя“ перцепта, така както перцептът не е бил и предварително условие за него, защото не е бил дори пропозиция. Всяко твърдение за характера на перцепта е вече отговорност на перцептивното съждение, съждението гарантира перцепта, а не обратното. Перцептивното съждение не е копие на перцепта (в най-добрия случай, казва Пърс, то е негов симптом, индекс); перцептивното съждение не се движи вече по онзи праг, на който първичността и вторичността се смесват, то вече твърди, че това, което виждам, е вярно. Перцептивното съждение има онази инференциална свобода, която перцептът — глупав и повърхностен — не притежава.

Но има и друго. Очевидно е, че за Пърс перцептивното съждение при твърдението, че столът е жълт, запазва следа от първичната иконичност. И все пак то го лишава от единичност: „Перцептивното съждение казва, без никаква грижа, че този стол е жълт. Какъв е специфичният му нюанс, краска, чистота на жълтия свят, то не се интересува. Перцептът за разлика от него е така педантично специфичен, че прави този стол независим от всеки друг стол в света; или поне би направил това, ако можеше да се впусне в сравнения“ (СР 7.633).

Драматично е да се види как вече в перцептивното съждение първичният иконизъм (поради който жълтото е онова жълто) преминава в едно обобщено изравняване (онова жълто е като всички други жълти цветове, които съм видял). Индивидуалното усещане вече се е трансформирало в клас „подобни“ усещания (но приликата на тези усещания вече не е от същото качество като приликата между стимул и Ground). Тук вече, ако можем да кажем, че предикатът „жълто“ прилича на усещането, това е само защото едно ново съждение ще даде същия предикат на същия перцепт. И тук Пърс изглежда не особено заинтересуван да каже защо и как става това: той сякаш се присъединява към интерпретацията, която дадох на Ground-а в 2.8.2: два стимула са съответно икона (Likeness) един на друг, защото и двата са икона на моя pattern за отговор.

И действително Пърс казва, че един и същи перцепт събужда в ума едно „въображение“, което включва в себе си „елементи на сетивата“. Затова „е ясно, че перцептивното съждение не е едно, макар и грубо копие, икона или диаграма на перцепта“ (СР 7.637)

Това е смущаващо. Защото тогава ще сме склонни да заключим, че това перцептивно съждение, така проникнато от Thirdness, се идентифицира с Непосредствения обект. А за Непосредствения обект Пърс многократно е изтъквал, че има иконичен характер. Но разбира се, иконизмът на Непосредствения обект не може да бъде първичният иконизъм на Feeling-а, той е вече доминиран от изчисления за подобност, от пропорции, той е вече диаграмен или хипоиконичен.

Следователно, когато говори за Непосредствен обект, Пърс не говори за перцептивно съждение, и когато говори за перцептивно съждение, не говори за Непосредствен обект? Но ясно е също, че второто не би трябвало да бъде друго, освен завършеното оформяне на първото.

Мисля, че трябва да се разграничава функцията на Непосредствения обект — и неговите връзки с перцептивното съждение — в зависимост от това, дали той е построен, тъй да се каже, ex novo (но не в отсъствие на предходни познания) при един нов опит (птицечовката например), или в процеса на разпознаването на нещо вече известно (чинията например). В първия случай Непосредственият обект ще бъде все още несъвършен, пробен, in fieri, ще съвпадне с първото и хипотетично перцептивно съждение (може би това нещо е такова и такова). Във втория случай прибягвам към един Непосредствен обект, който вече е вложен в моята памет, като към предварително изготвена схема, която ориентира формирането на перцептивното съждение и същевременно е негов параметър. Тогава това, че съм видял чинията, означава, че съм я разпознал като единично проявление на вече известен тип и в този момент Непосредственият обект ще изпълнява същата функция, която — в познавателния процес — изпълнява Кантовата схема. До такава степен, че в тази фаза няма да знам само, че това, което съм видял, е бяла чиния, но ще знам също (и още преди да съм я докоснал), че би трябвало да има някаква тежест, защото вече изготвената схема съдържа и тази информация.

Перцептивният процес е проба, все още личен опит, докато Непосредственият обект, доколкото е поддаващ се на интерпретация (и следователно на предаване), е на път да стане обществен. Той може дори — като когнитивна схема, която вече ми е предадена от общността — да се намеси не за да улесни, а за да блокира процеса на перцепция на нещо ново (и такъв е случаят с Марко Поло и носорога). И наистина, той също трябва да бъде подлаган непрекъснато на проверки, преразглеждане, реконструкция.^[34]

Ето защо беше възможно да се заяви (срв. например Eco 1979, 2.3.), че от известна гледна точка Ground, Непосредствен обект и Meaning са едно и също: от гледна точка на познанието, което временно се е уталожило в една първа скица, отправните иконични елементи, информациите, които вече съм притежавал, първите инференциални опити са се композирали в една-единствена схема. Но безспорно е, че ако се разгледа темпоралното развитие на перцептивния процес (макар и понякога светкавично — но и за Кант темпоралността е съставна част от схемата), Ground-ът и Непосредственият обект са съответно начална гара и първа спирка в едно пътуване, което после може да продължи дълго време по релсите на потенциално безкрайната интерпретация.

Само в такъв смисъл Ground-ът в момента, в който се включи съзнателно в процеса на интерпретацията, може да се разглежда като „филтър“, селекционер от страна на перцептивния сигнал на онези свойства на Динамичния обект, които Непосредственият обект трябва да постави на преден план. И в този смисъл Ground-ът, който още не е интерпретиран, представлява предсемиозисният момент — чиста възможност за сегментиране, която се очертава във все още несегментирания континуум.^[35]

В тази фаза бихме могли да вкараме отново в Непосредствения обект иконите като явление на установяване на визуална адекватност. В последна сметка и Кант казва, че за да се види чинията, трябва да се прибегне към понятието за кръг. Но аз бих желал да задържа този прочит на Пърс извън дебата между иконофили и иконофоби, който е доста разгорещен в днешните когнитивни науки (Dennett 1978, 10). Винаги може да се каже, че тази схема, която е Непосредственият обект, не трябва да бъде непременно една „снимка в главата“, че би могла да е по-сходна с описанието на една сцена, отколкото с едно нейно „изобразяване“ (срв. например Pylyshin 1973). Без да въвличаме Пърс в дебата за една „компютърна“ теория на познанието, бихме могли винаги да кажем, че кръгът, чрез който успяваме да възприемем чинията, не е видима геометрична форма, а предписание, правило за рисуване на окръжност. Що се отнася до кучето, като се има предвид, че за да установя неговите морфологични характеристики (козина, четири крака, форма на муцуната), не разполагам с чисти геометрични понятия, а по-скоро (както вече казах) с един модел 3D, трудно е да се мисли за неговия Непосредствен обект, без да се предположат мисловни образи. Не съм сигурен как Пърс би се намесил в днешните дебати на когнитивните науки.

Включително защото може да има Непосредствен обект, който съответства на термин, който не цели да отрази поддаващ се на перцепция обект, като например братовчед или квадратен корен.

Например, когато Пърс говори за диаграма (за която казва, че е „чиста икона“) не на обекти, а на пропозиции — защото като Кант мисли за една схема, която свързва също категории и сетивни данни чрез емпирични съждения, които трябва да придобият форма на пропозиции, и също чрез пропозиции, които твърдят нещо за обекти, които не се познават по перцептивен път, — диаграмата придобива вида на „програма“, която само в отделни случаи се представя визуално. Имам предвид по принцип теорията за графите и по-специално една диаграма, която се появява в „Grand Logic“, там, където Пърс се пита как да „оформи“ пропозицията „Every mother loves some child of hers“.^[36] Намирам за удивителни аналогиите между тази „програма“ и някои днешни представяния на познавателните процеси и дори без да проследя дългия и подробен прочит, който Пърс дава за нея, ми се струва достатъчно да я възпроизведа (Фигура 2.3):

 

 

Пърс изтъква, че именно защото е чиста икона, диаграмата показва едно състояние на нещата и нищо повече: тя не твърди отчетливо това, което се разбира от пропозицията, а се ограничава с това да показва релациите на инхерентност. Тя е именно схема, предхожда следващи интерпретации. Но е ясно, че тази схема би могла днес да бъде дадена на една машина като инструкция, изразена с невизуален език, и релациите, които диаграмата 132 изразява, биха се запазили. Независимо от това дали се предполага някакъв ум, в който се намира диаграмата, или ум, който я произвежда активно.

Тази схема, която е изпъстрена с изобилие от символни (и следователно концептуални) елементи — и която не се опитва да отрази никакъв перцептивен опит, — е Непосредственият обект, който ръководи разбирането на въпросната ситуация. И това е също схема на неговото значение.

Следователно от един първичен иконизъм чрез един вече изтъкан от инференции перцептивен процес се стига до една идентичност (ако не чак окончателна, то поне временно установена) между перцептивно съждение и Непосредствен обект и между Непосредствен обект и първото ядро на значение, асоциирано към един representamen. А пълното значение — „meaning“, като глобално цяло от маркери, дефиниции и интерпретанти? В известен смисъл то изчезва и можем да се съгласим с Нешър (Nesher 1984), че то не може да се ситуира в нито един от стадиите на познавателния процес, а се разпределя във всяка фаза (включително най-напредналите, но определено, като се започне от най-елементарните) на процеса.

В този случай Непосредственият обект е нещо повече от Кантовата схема: той е по-малко „празен“, не е посредник между понятие и интуиция, но самият той е първото концептуално ядро и същевременно (доколкото винаги се изтъква иконичната му природа) не само оформя, не само превежда, а преработва, запазвайки го, и в известен смисъл „улавя“ и „запаметява“ нещо от усещанията, от които е тръгнал. Или поне, когато е Непосредствен обект, който отразява перцептивни ситуации, а не абстрактни термини. За разлика от схемата — или поне от нейната версия в първата Критика — той е пробен, поддаващ се на преразглеждане, готов да расте благодарение на интерпретацията. И все пак представлява със сигурност начинът, по който Пърс намира нетрансцендентално решение на наследството на схематизма.

От друга страна, Пърс го е казал: ако Кант беше извлякъл всички следствия от въвеждането на схемата, системата му щеше да рухне.