Умберто Еко
Кант и птицечовката (23)

2.8.1. Ground, „qualia“ и първичен иконизъм

И действително, какво визуално има в непосредственото усещане за топлина, което е Firstness също толкова, колкото и усещането за червен цвят? И в двата случая имаме все още нещо неуловимо, дотолкова, че с определението много „тънка“ Пърс казва, че идеята за First е „so tender that you cannot touch it without spoiling it“ (толкова крехка, че не можеш да я докоснеш, без да я развалиш) (CP 1.358).

Но Ground-ът като такъв трябва да се вижда и от гледна точка на реализма на Пърс, и от гледна точка на неговата теория за иконата. От гледна точка на реализма на Пърс, Firstness е присъствие „such as it is“, нищо друго освен позитивна характеристика (СР 5.44).^[26] Това е „quality of feeling“ като пурпурния цвят, който се усеща без никакво чувство за начало или за край на опита, без никакво самосъзнание, различно от чувството за цвета, това не е обект, нито е първоначално вътрешноприсъщо на който и да било разпознаваем обект, няма никаква „общост“ (generalità) (СР 7.530). Това е и ни кара да преминем към Secondness, както за да осъзнаем едновременното наличие на повече от едно качества, които вече се противопоставят помежду си, още преди да се противопоставят на нас (7.533), така и защото на това място все пак трябва да кажем, че нещо има. От този момент нататък вече може да започне интерпретацията, но в посока напред, а не назад. Но като се появи, тя още е „mere may-be“ (СР 1.304), потенциалност без съществуване (СР 1.328), проста възможност (СР 8.329), във всички случаи възможност за перцептивен процес „not rational, yet capable of rationalisation“ (СР 5.119). „Не може да се мисли по разчленен начин: щом я изкажете с твърдение, ще сте загубили вече нейната характерна невинност; защото твърдението предполага винаги отричане на нещо друго… Помнете само, че всяко нейно описание може да бъде невярно“ (СР 1.357).^[27]

Тук Пърс не е кантианец: той не е ни най-малко загрижен да открие многообразие в интуицията. Ако има първична интуиция, тя е абсолютно проста. Предполагам, че други атрибути след първото червено, първото топло, първото усещане за твърдост могат да се добавят впоследствие, в инференциалния процес, който произтича от тях: но началото е абсолютно еднозначно. Мисля, че когато Пърс казва, че Ground-ът е качество, той иска да каже това, което философията и до днес дефинира като явлението на така наречените qualia (срв. Dennett 1991).

Ground-ът разкрива всички антиномии на драматичния проблем на т.нар. qualia: как може да бъде чиста възможност, предхождаща каквато и да било концептуализация, или да стане предикат, едно общо, което може да бъде предикат на много различни обекти — т.е. как може да бъде усещане за бяло едно чисто album, което предхожда дори разпознаването на обекта, на който е вътрешноприсъщо, и все пак да бъде не само назовимо, но и използваемо в предикатна функция като albedo (белота) за различни обекти? И — следващият проблем за Пърс — как е възможно това чисто качество и възможност (както споменахме в 2.2.) да не може да бъде нито критикувано, нито поставяно под въпрос?

Нека започнем от първия проблем. Когато говори за качество, Пърс все още не говори за перцептивно съждение, а чисто и просто за „тон“ на съзнанието и именно този тон е това, което той дефинира като резистентно спрямо всяка възможна критика. Пърс не ни казва как едно усещане за червено е „безпогрешно“, а че щом е имало такова усещане, дори после да забележим, че сме сбъркали, това, че го е имало, остава безспорно (срв. Proni 1992, 3.16.1). В СР 5.142 има един пример, в който се говори за нещо, което в първия момент съм възприел като чисто бяло и после в една серия от последователни съпоставки съм възприел като мръсно бяло. Пърс би могъл да разгърне примера и да ми говори за домакиня, която в първия момент възприема току-що изпрания чаршаф като много бял, но после, сравнявайки го с друг, признава, че вторият е по-бял от първия. Не мислете, че връзката с каноничната схема на телевизионната реклама за перилни препарати е случайна или подвеждаща: Пърс е възнамерявал да говори именно по този проблем.

Изправен пред рекламата за перилните препарати, Пърс би ни казал, че в началото домакинята възприема белотата на първия чаршаф (чист „тон“ на съзнанието); после, след като разпознава обекта (Secondness) и започва едно сравнение, изградено от инференции (Thirdness), откривайки, че белотата се проявява чрез степени, тя може да твърди, че вторият чаршаф е по-бял от първия, но същевременно не може да изличи предишното впечатление, което като чисто качество е съществувало: и затова казва:

„мислех (по-рано), че моят чаршаф е бял, но сега, когато видях Вашия, и т.н.“.

Но в хода на този процес — и така стигаме до първия проблем, — като сравнява различни градации на това album, което първоначално е било чиста възможност на съзнание — или с други думи, като реагира на това album поне на два различни чаршафа, — домакинята преминава към предиката albedo, т.е. към едно общо, което може да се назове и за което съществува един Непосредствен обект. Бихме могли да кажем, че едно е да усетим даден обект като червен, без дори още да сме осъзнали, че се намираме пред нещо външно спрямо съзнанието, и друго е да се извърши абстракция, в резултат на което на този обект се придава предикатно качеството, че е червен.

Но с това все още не се дава отговор на една поредица от въпроси. Изясняваме за какво Пърс е имал намерение да говори, но не как обяснява процеса, за който говори. Как става тъй, че едно чисто качество (Firstness), което би трябвало да бъде непосредствена и независима отправна точка за всяка следваща перцепция, може да функционира като предикат и следователно може вече да е назовано, след като знаковостта се установява едва в Thirdness? И как става това, след като — при положение че всяко познание е инференция — има отправна точка, която не може да бъде инференциална, защото се проявява непосредствено, без дори да може да бъде оспорвана или отречена?

Например Ground-ът не би трябвало дори да е икона, ако иконата е прилика, защото той не може да има връзки на прилика с нищо освен със себе си. Тук Пърс се люшка между две понятия: от една страна, както видяхме, Ground-ът е идея, скелетна диаграма, но ако е такъв, той е вече Непосредствен обект, пълна реализация на Thirdness; от друга страна, Ground-ът е Likeness, която не прилича на нищо. Той само ми казва, че усещането, което изпитвам, се излъчва по някакъв начин от Динамичния обект.

В такъв случай трябва да освободим (и то против Пърс, когато той обърква представите ни, променяйки термина) понятието за прилика от това за съпоставка. Съпоставката се появява при връзките на подобие, когато въз основа на дадена приета пропорция казваме примерно за даден граф, че изразява някои отношения, които трябва да предположим в обекта. Подобието (вече изтъкано от закони) обяснява как функционират такива хипоикони (hypoicons) като диаграмите, чертежите, рисунките, музикалните партитури, алгебричните формули. Но иконата не се обяснява с твърдението, че е подобие, нито с твърдението, че е прилика. Иконата е онова явление, което обосновава всяко възможно съждение за прилика, но не може да бъде обосновано от него.

Следователно би било погрешно да се мисли за иконата като за мисловен „образ“, който възпроизвежда качествата на обекта, защото в този случай би било лесно да се извлече от много специфични образи един общ образ, така както по някакъв начин от много птици или много дървета се извлича (по какъвто и начин да става това) образ за птица или дърво изобщо. Не искам да кажа, че мисловните образи са неприемливи или че в отделни моменти Пърс не е мислил за иконата като за мисловен образ. Казвам, че за да се разбере понятието за първичния иконизъм, този, който възниква в момента на Ground-а, трябва да се изостави дори понятието за мисловен образ.^[28]

Нека се опитаме да елиминираме мисловните факти и направим по-скоро един експеримент, който е мисловен. Току-що съм станал и все още полузаспал, поставям кафеварката върху газовия котлон. Може би съм увеличил прекалено газта или пък не съм поставил кафеварката на точното място, но факт е, че се е нагорещила прекалено дръжката и когато хващам кафеварката, за да сипя кафето, се опарвам. Няма да споменавам обичайните ругатни, предпазвам си пръстите и сипвам кафето. И толкоз. Но на следващата сутрин правя същата грешка. Ако трябва да вербализирам втория опит, бих казал, че съм поставил същата кафеварка върху котлона и че съм получил същото болезнено усещане. В действителност двата типа разпознаване са различни. Да се установи, че кафеварката е същата, е ефект на сложна система от инференции (стопроцентова Thirdness): бих могъл да имам (както и имам) две кафеварки от един и същи тип, едната по-стара, а другата по-нова и да установя коя от двете съм взел, предполага поредица от разпознавания и догадки върху някои морфологични характеристики на обекта и дори спомен за това къде съм ги оставил предния ден.

Но „да почувствам“, че това, което чувствам днес, е същото (с маловажни промени в топлинната интензивност), което съм почувствал вчера — това е друга работа. Аз съм достатъчно сигурен, че съм имал същото впечатление за опарване, или по-точно казано, изпитвам болезнено термично усещане, което някак разпознавам като подобно с това от предния ден.

Не мисля, че за да се извърши това разпознаване, са нужни много инференции. Най-удобното решение би било предходният опит да е оставил една „следа“ в невронните ми вериги. Но има риск да възприема вече тази следа като схема, като прототип на усещането, като правило за разпознаването на подобни усещания. Нека допуснем за вярна идеята, която се среща в кръговете на неоконекционизма и според която не е нужно невронната мрежа да изгради прототип на категорията и няма разграничение между правило и данни (паметта за стимула и паметта за правилото би трябвало да имат една и съща конфигурация, един и същи неврален pattern). Още по-скромно би могло да се допусне също, че в момента, в който съм изпитал усещането за болка, в моята нервна система се е активирала една точка, която е същата, която се е активирала предния ден, и че при активирането си тази точка по някакъв начин ме е накарала да почувствам заедно с термичното усещане и едно усещане за „отново“. Не съм сигурен и че трябва да се предположи памет, ако не в смисъла, в който, ако веднъж сме имали травма в дадена част от тялото, тялото е запазило „памет“ за нея и при една нова травма реагира по различен начин, като че ли е наранена една незасегната до момента част. Ето, става тъй, като че ли първия път съм изпитал усещане за „топлина₁“, а втория път — усещане за „топлина₂“.

Гибсън (Gibson 1966: 278), който смята за доста обоснована и за удобна общо взето идеята, че усещането оставя следа и че настоящият input трябва някак да реактивира оставената следа от предишния опит, отбелязва все пак, че едно алтернативно обяснение би било следното: съждението за прилика между стимули отразява съгласуване на перцептивната система с инвариантите на информативния стимул. Никаква следа, никаква предварително изготвена „схема“: това е само нещо, което не можем да не наречем адекватност.

Не е да изпадаме в една такава теория на познанието (или поне в нейното сенсориално преддверие) като adaequatio. Това е най-обикновената адекватност между стимул и реакция и затова не трябва да се занимаваме с всички парадокси на една теория на адекватността на по-горните когнитивни равнища, според която, ако при виждането на едно куче ние установим, че то е адекватно на нашата схема за куче, трябва да се попитаме на каква основа се опира съждението за адекватност, а при търсенето на модела на адекватност ще навлезем в спиралата на Третия Човек. Не, тази идентичност, това статистическо съответствие между стимул и реакция ни казва, че реакцията е точно тази, която е предизвикана от стимула.

Какво означава тогава адекватност? Нека предположим, че някой успее да регистрира процеса, който протича в нашата нервна система всеки път, когато получаваме един и същи стимул, и че регистрацията има винаги конфигурацията x. Тогава бихме казали, че x съответства адекватно на стимула и е неговата икона. Следователно казваме, че иконата показва прилика със стимула.

Тази адекватност, която решихме да наричаме прилика, няма нищо общо (все още) с един „образ“, който да съответства точка по точка на характеристиките на обекта или на стимулното поле. Както отбелязва Матурана (Maturana 1970: 10), две състояния на активност в дадена нервна клетка могат да се смятат за едно и също (т.е. за еквивалентни), ако „принадлежат към същия клас“ и са дефинирани от същия pattern на активност, без да трябва да имат характера на карта със съответствия точка по точка. Нека приемем например за верен закона на Фехнер, според който интензитетът на едно усещане е пропорционален на логаритъма на физическата възбуда. Ако е така и ако пропорцията е константа, интензитетът на възбудата би бил иконата на възбудителя (във формулата S = K log R знакът за равенство би изразявал отношението на иконична прилика).

Мисля, че за Пърс първичният иконизъм се състои в това съответствие, поради което стимулът е адекватно „представен“ от дадено усещане, а не от някое друго. Тази адекватност не трябва да се обяснява, то трябва само да се признава. Ето как в този смисъл иконата става параметър на прилика, а не обратното. Ако оттук нататък смятаме да говорим за други и по-сложни отношения на прилика или за калкулирани отношения на подобие, то ние установяваме именно по модела на тази първична прилика, която е иконата, какво означава — очевидно в не толкова непосредствен, бърз и безспорен смисъл — това да си подобен-на.^[29]

В 6.11 ще видим, че подобна неопосредствана, безспорна връзка (при условие, че не се намесят елементи, способни да „заблудят“ сетивата) се получава при огледалния образ. Но тук предпочитам да избегна споменаването на образи от каквото и да е естество именно за да освободя понятието иконизъм от неговата историческа връзка с визуалните образи.