Умберто Еко
Кант и птицечовката (18)

2.4. Перцептивните съждения

Когато Кант се занимава с емпирична психология през десетилетието преди първата Критика (и тук също става дума за лекции, водени малко насила и записвани от други),^[13] той вече знае, че познанията на сетивата не са достатъчни, защото е нужен разсъдък, който да размишлява върху това, което сетивата са му предложили. Фактът, че ние смятаме, че познаваме нещата въз основа на единственото свидетелство на сетивата зависи от един vitium subreptionis: ние сме свикнали още от детството да възприемаме нещата така, сякаш те вече са ни дадени в интуицията, до такава степен, че никога не сме тематизирали ролята, която играе разсъдъкът в този процес. Да не се забелязва, че разсъдъкът е в действие, не означава, че той не работи: и така в Логика (Въведение I) се споменава за много подобни автоматизми, като този, поради който говорим, показвайки следователно, че познаваме правилата на езика, но ако някой ни запита кои са тези правила, не бихме могли да го кажем и може би не бихме могли дори да кажем, че съществуват.

Днес бихме казали, че за да се стигне до едно емпирично понятие, трябва да бъдем в състояние да произведем едно перцептивно съждение. Но под перцепция разбираме един сложен акт, една интерпретация на сетивните данни, в която се намесват паметта, културата и която завършва с разбирането на природата на обекта. За разлика от това Кант говори за perceptio или Wahrnehmung само като за „представяне със съзнание“. Подобни перцепции могат да се разграничат на усещания, които просто променят състоянието на субекта, и форми на обективно познание. Като такива, те могат да бъдат емпирични интуиции, които чрез усещането се отнасят до единичния обект и все още са привидности, без понятие, слепи. Или са облечени от понятието чрез различителен знак, общ за много неща — notio (КЧР/Б:249).

Какво ще бъде тогава за Кант едно перцептивно съждение (Wahrnehmungsurteil) и как ще се различава то от едно опитно съждение (Erfabrungsurteil)? Перцептивните съждения са низша логическа дейност (Л I, § 57), която създава субективния свят на личното съзнание, те са съждения като „Когато слънцето огрява един камък, той се затопля“, могат да бъдат и погрешни и във всички случаи са случайни (Р § 20, § 23). А опитните съждения установяват необходима връзка (например твърдят именно, че слънцето затопля камъка).^[14] Следователно изглежда, че категориалното се намесва само в опитните съждения.

Но защо тогава перцептивните съждения са „съждения“? Съждението е не непосредственото, а опосредстваното познание на даден обект и във всяко съждение се намира едно понятие, което е в сила за една множественост от представи (КЧР/Б: 85). Не може да се отрече, че да имаме представа на камъка и на неговото затопляне вече е унифициране, извършено в многообразието на сетивното: унифицирането на представи в съзнанието е вече „мислене“ и „разсъждаване“ (П § 22) и съжденията са априорни правила (П § 23). Ако не сме удовлетворени, „синтезът, на който се основава възможността дори на перцепцията, във всички случаи е подчинен на категориите“ (КЧР/Б: 125). Не е възможно (както се казва в „Пролегомени“ § 21) априорните принципи на възможността за всеки опит да са пропозиции (Sätze), които подчиняват всяка перцепция на разсъдъчни понятия (Verstandesbegriffe). Едно Wahrnehmungsurteil вече е изтъкано, проникнато от Verstandesbegriffe. Не може да се направи нищо: да се разпознае камък като такъв, вече е перцептивно съждение, перцептивното съждение е съждение и следователно също зависи от законодателството на разсъдъка. Многообразното се дава в сетивната интуиция, но конюнкцията на едно многообразно в общо не може да навлезе в нас другояче освен чрез акт на синтез на разсъдъка.^[15]

С една дума, Кант постулира една концепция за емпирично понятие и за перцептивно съждение (ключов проблем за емпириците), но не успява да измъкне и двете от едно блато, от едни подвижни пясъци на сетивна интуиция и законодателна намеса на разсъдъка. Но за неговата критическа теория ничия земя не може да съществува.

Различните фази на познанието у Кант биха могли да се представят с една поредица от вербализации в следния ред:

 

1. Този камък.

2. Това е камък (или: Тук има камък).

3.а. Този камък е бял.

3.б. Този камък е твърд.

4. Този камък е минерал и тяло.

5. Ако хвърля този камък, той ще падне отново на земята.

6. Всички камъни (доколкото са минерали и следователно тела) са тежки.

 

Първата Критика се занимава определено с пропозиции от тип 5. и 6.; спорно е дали се занимава наистина с пропозиции от тип 4.; и оставя определено неясна легитимността на пропозициите от тип 1. до 3.б. Редно е да се запитаме дали типовете 1. и 2. изразяват различни локутивни актове. Като се изключи холофрастичният детски език, надали някой би могъл да произнесе пред един камък 1. — тази синтагма би могла да се появи евентуално само в 3.а. или 3.б. Но никой никога не е твърдял, че на всяка фаза от познанието трябва да съответстват вербализации и дори актове на самоосъзнаване. Някой може да върви по път, покрай който са струпани камъни, без да им обръща внимание; после обаче, ако го запитат какво е имало край пътя, той може спокойно да отговори, че е имало само камъни.^[16] Следователно ако пълнотата на перцепцията на практика е вече перцептивно съждение — и ако държим на всяка цена да имаме вербализация, тя би била от тип 1., който не е пропозиция и следователно не предполага съждение, — когато се стигне до вербализацията, се отива директно към тип 2.

Следователно някой, който е видял камък, ако бъде запитан какво е видял или вижда, или би отговорил с 2., или не биха съществували гаранции, че е видял нещо. Колкото до типовете 3.а. и 3.б., субектът може да има всички възможни усещания за белота или за твърдост, но в момента, в който изказва предикатно белотата или твърдостта, той вече е навлязъл в категориалното и качеството, което изразява предикатно, се прилага към една субстанция именно за да я детерминира поне в едно отношение. Може да тръгва от нещо изказуемо като „това бяло нещо“ или „това твърдо нещо“, но и така вече ще е навлязъл в дейността на предположението — и си струва да изтъкнем, че подобно положение би било типично за онзи, които вижда за първи път птицечовка, нещо плаващо с човка и козина.

Остава да се реши какво се случва, когато нашият субект казва, че този камък е минерал и тяло. За Пърс вече сме навлезли в момента на интерпретацията; за Кант вече сме изградили общо понятие (но видяхме, че по този въпрос той говори много неопределено). Истинският проблем за Кант обаче се отнася до типовете от 1 до 3.

Между 3.а. и 3.б. има една разлика. За Лок, докато 3.а. изразява една проста вторична идея (цвят), то 3.б. изразява една проста първична идея. Първично и вторично са квалификации в порядъка на обективността, а не на сигурността на перцепцията. Немаловажен проблем е дали като виждам червена ябълка или бял камък, аз мога да разбера също, че във вътрешността си ябълката е бяла и сочна, а камъкът във вътрешността си е твърд и е тежък. Бихме казали, че разликата се състои в това, дали възприеманият обект вече е ефект на сегментиране на континуума или е неизвестен обект. Ако видим камък, „знаем“ — в самия акт на разбирането, ставайки дума за камък — как изглежда отвътре. Този, който е видял за първи път вкаменелост от коралов произход (с формата на камък, но червена на цвят), не е знаел още как изглежда отвътре.

Но и в случая с известния обект, какво означава да „знаем“, че белият от външната си страна камък е твърд от вътрешната си страна? Ако някой ни зададе толкова дразнещ въпрос, бихме отговорили: „Представям си, че е така, камъните обикновено са такива“.

Странно изглежда да се поставя една представа като фундамент на едно общо понятие. Какво означава „представям си“? Има разлика между „представям си“ в смисъл, че извиквам с мисълта си една представа (тук сме в сферата на фантазирането, очертаването на възможни светове, както когато си представям с желанието си един камък, който бих желал да намеря, за да счупя орех — и в този случай опитът на сетивата не е необходим), и „представям си“ в смисъл, че виждайки един камък като такъв, именно поради и едновременно със сетивните впечатления, които са стимулирали зрителните ми органи, знам (но не виждам), че е твърд. Това, което ни интересува, е „представям си“ във втория смисъл. За първия смисъл Кант би казал да го оставим на емпиричната психология; но вторият смисъл е възлов в една теория на разбирането, на перцепцията на неща — или по кантиански — в изграждането на емпирични понятия (впрочем, и в първия си смисъл това „представям си“ — желанието за един камък с цел той да бъде използван като орехотрошачка, е възможно, защото когато си представям₁ един камък, аз си представям₂, че той е твърд).

Уилфрид Селърс (Sellars 1978) предлага по този повод да се използва терминът imagining за „представям си₁“ и imaging за „представям си₂“. По съображения, които ще бъдат изяснени след малко, предлагам да превеждаме imaging с figurare — „съ-образявам“ (както в смисъл, че рисувам „образ“, очертавам структурен скелет, така и в смисъла, в който като видя камък, казвам: „съ-образявам“, че е твърд отвътре).

В този акт на „съ-образяването“ за някои свойства на камъка се прави избор, камъкът се „съ-образява“ в даден аспект: ако виждайки или представяйки си камъка, аз нямам намерение да чупя орех, а да пропъдя досадно животно, аз бих видял камъка и в неговите динамични възможности като обект, който може да бъде хвърлян и който, доколкото е тежък, има свойството да падне в посока към мишената, вместо да се издигне във въздуха.

Това „съ-образяване“ с цел разбиране и разбиране чрез „съ-образяване“ е възлово в системата на Кант: то се оказва съществено, както за да се обосноват трансцендентално и емпиричните понятия, така и за да се разрешат перцептивните съждения (имплицитни и невербализирани) от типа „този камък“.