Умберто Еко
Кант и птицечовката (16)

2.2. Пърс и черното мастило

Но с птицечовката би имал проблеми и Пърс, ако я беше срещнал за първи път — много повече проблеми от тези, които са му били създадени от лития или от ябълковия пай.

Ако може да се твърди, че в разпознаването на известното се намесват семиотични процеси, защото става дума именно за съотнасяне на сетивни данни към един (концептуален и семантичен) модел, то дълго разискван проблем е доколко семиотичният процес се намесва в разбирането на неизвестното явление. Почти догма във вдъхновената от Пърс семиотика е твърдението, че семиозисът се таи в перцептивните процеси, и то не толкова, защото все пак трябва да се вземе предвид фактът, че голяма част от философската психологическа традиция говори за перцептивно „значение“, а защото перцептивният процес за Пърс е инференция. За пореден път е достатъчно само да цитираме „Some consequences for four incapacities“ (Няколко следствия от четири неспособности) и полемиката му срещу картезианския интуитивизъм: нямаме никаква власт нито за интроспекция, нито за интуиция, а всяко познание произтича чрез хипотетично съждение от познанието на външни факти и от предишни познания (WR 2: 213)

Предложението на Пърс изглежда почти като описание на привидно недодяланите опити на Марко Поло пред носорога: той няма „платоничната“ интуиция за неизвестното животно, нито се опитва да изгради неговия образ и понятие ex novo, а съшива парчета от предишни понятия, успявайки да назове една нова даденост въз основа на това, което знае за вече известни дадености. В крайна сметка разпознаването на носорога изглежда като абдуктивна поредица, която е доста по-сложна от каноничните такива: първо, изправени пред един странен и необясним резултат, допускаме възможността случаят да се сведе до правило, т.е. че животното е еднорог; после, въз основа на по-нататъшен опит, преформулираме правилото (променяме списъка от свойства, характерни за еднорозите). Аз бих нарекъл това abductio interrupta.

Какво е видял Марко Поло, преди да каже, че е видял еднорози? Видял е нещо, което е трябвало да бъде животно? Забележете, че противопоставяме едно първично „виждане“ на едно „казване“. Естествено „виждането“ е риторична фигура, то обозначава и всеки друг допирен, топлинен, слухов отговор. Но проблемът е, че от една страна, изглежда, че пълнотата на перцепцията (като отреждане на значение на неизвестното) е била постигната, като се е тръгнало от една скица, една скелетна диаграма, един профил, дори от една „идея“, бих казал аз; от друга страна, след като е вкарал в играта идеята за еднорога, Марко Поло е трябвало да признае, че този еднорог не е бял, а черен. Това го е принудило да коригира първата си хипотеза. Какво е станало, когато Марко Поло е казал: това животно е черно? И кога го е казал: преди или след като е предположил, че животното е еднорог? И ако го е казал преди, защо е упорствал да поддържа хипотезата, че е еднорог? И когато си е дал сметка, че животното не отговаря на идеята му за еднорог, просто е признал, че това, което вижда, не е еднорог, или е коригирал идеята си за еднорозите, решавайки, че на света има и черни и грозни еднорози?

Марко Поло не е бил философ. Поради което ще се върнем към Пърс. В прехода от контакта с Динамичния обект — през representamen-а — до формирането на един Непосредствен обект (който после ще бъде отправната точка за веригата от интерпретанти) Пърс поставя понятието Ground като инстанция, която представлява, изглежда, началният момент на познавателния процес. Първите появи на понятието Ground са в младежките му трудове, където интересът на Пърс е предимно логически.^[2] Между понятието за субстанция (присъстващото по принцип, субект, който още няма интенсия и на който впоследствие ще бъдат приписани свойства, чисто Нещо, върху което се фиксира нашето внимание, едно още неопределено „it“) и понятието за битие (чиста конюнкция между субект и предикат) се поставят (като акциденции) референцията към Ground-а, референцията към един корелат и референцията към един интерпретант.

Ground-ът, доколкото е Качество, е предикат. И докато референцията към корелата е от порядъка на денотацията и на екстенсията, то референцията към Ground-а е от порядъка на разбирането и на конотацията (в логическия смисъл на термина): Ground-ът е свързан с „вътрешни“ качества, свойства на обекта. В изказването: „Мастилото е черно“, качеството „черно“, т.е. заложената в мастилото чернота, се извлича чрез процес на абстракция или на предварително разцепване (англ. prescission). И все пак, дори от логическа гледна точка, Ground-ът не е тоталността на белезите, които съставят интенсията на един термин (тази тоталност може да бъде идеално реализирана само в процеса на интерпретация): в предварителното разцепване се внимава за един елемент, пренебрегвайки другия. В Ground-а обектът се вижда в даден аспект, вниманието изолира една негова характеристика. Казано с чисто логически термини: очевидно е, че когато се предицира, че мастилото е черно, не се предицира, че мастилото е течно. Но ако се ограничим с логическата стойност на Ground-а, няма да можем да извлечем нещо особено от нея. И в най-добрия случай ще се окажем — сред примери, които сякаш вместо да изясняват идеите, ги замъгляват — пленници на задължаващата триадичност на Пърс.^[3] Освен това самият избор на термин като Ground не е много сполучлив: той дава представа за фон, от който се откроява нещо, докато според Пърс би трябвало да бъде по-скоро нещо, което се откроява от един още неясен фон. Ако приемем обичайното преводно съответствие на италиански език като „база“ (срв. Peirce 1980), той няма да бъде толкова база за Динамичния обект, а по-скоро база, отправна точка за познанието, което се опитваме да имаме за него. И към такъв прочит би трябвало да се доближим, ако го възприемаме не като метафизична, а като логическа категория. Но така ли е наистина?

Не бива обаче да се подценява фактът, че тези младежки писания се поставят експлицитно под знака на Кант. В тях Пърс иска в последна сметка да обясни как нашите понятия служат, за да се унифицира многобразието на сетивните впечатления. Пърс показва ясно, че първите впечатления на нашите сетива не са представи на неизвестни сами по себе си неща, а по-скоро самите те, първите впечатления, са нещо непознато, докато разумът не успее да го свърже с предикати. Посткантианец, какъвто е на път да стане, Пърс ще каже впоследствие, че този процес на концептуализация се развива само чрез хипотетични инференции: това става не само в процеса на концептуализация, но и дори в разпознаването на усещанията. В известен смисъл (дори във всеки възможен смисъл) Пърс не обяснява по задоволителен начин как се преминава от впечатлението към понятието, тъй като предлага като пример и за двете неща хипотетичните разсъждения на този, който разпознава по една поредица от звуци дадена соната на Бетховен и я разпознава като прекрасна. Но в крайна сметка Пърс различава двата момента: и двата се отъждествяват с даването на име на това, което се изпитва, и даването на име е винаги формулиране на хипотеза (нека си спомним усилието на Марко Поло да формулира хипотеза); и все пак имената, дадени за разпознаване на усещанията (като усещането за червен цвят), в известен смисъл са случайни, не истински мотивирани, служат само за да се разграничи (като с етикет) едно усещане от останалите: казвам, че усещам червен цвят, за да изключа други възможни цветови усещания, но усещането е все още субективно, временно и конюнктурно и името му се отрежда като означаващо, чието означаемо още е неизвестно. А с понятието се преминава към означаемото.

Би могло да се каже, че тук Пърс има предвид Кантовото разграничение между перцептивни съждения и опитни съждения (вж. по-нататък 2.4.), макар че — също като Кант — не успява да даде точна дефиниция на първите. И наистина самото назоваване на качеството „черно“ вече не характеризира момента на едно впечатление — в противен случай Ground-ът не би бил категория — и Пърс настоява, че предицираната чернота вече е чиста species или абстракция.

И все пак той разбира даденото на Ground-а име като термин, а не като пропозиция или като аргумент. Терминът се намира още преди всяко твърдение за съществуване или за истина и не се отнася до някакво нещо, а само до аспект на нещото, което се готви да идентифицира чрез инференция.

С което се преминава от логическата към гносеологическата проблематика. Ground-ът е Firstness^[4] не по силата на триадна симетрия, а защото се поставя като начало на концептуалното разбиране. Той е „начален“ начин да се разглежда обектът в някакъв аспект. Бих могъл да разглеждам мастилото като течност, но в предложения пример го разглеждам непосредствено под профила на чернотата. Все едно че казвам: не знам все още, че това нещо пред мен е мастило, но го възприемам като нещо черно, в аспекта на чернотата.

Използвам думата „профил“ не само метафорично. Доколкото е Качество, Ground-ът е Firstness и следователно е Икона или Likeness, подобие.

След което изглежда, че Пърс изоставя идеята за Ground-а за около тридесет години, и в 2.8. ще видим как се връща отново към нея. Факт е, че и тридесет години по-късно той говори все още за нея като за „нещо като идея“ в „платоничния“ смисъл, в който се казва, че някой разбира идеята на друг, в смисъла, в който, припомняйки си това, което сме мислили тогава, си припомняме самата идея (CP 2.228). Междувременно Пърс е разработил по-добре това, което е разбирал под „перцептивно съждение“. В 1903 (CP 5.54) то се дефинира като „съждение, което заявява под формата на пропозиция какъв е характерът на един перцепт, директно явяващ се на разума. Перцептът сам по себе си не е, разбира се, съждение, нито пък съждението може да прилича в някаква степен на перцепт. Различно е от него, колкото отпечатаните в една книга думи, описващи мадона на Мурильо, са различни от картината на Мурильо“.

Перцептивното съждение се явява вече като инференция, хипотеза въз основа на онези данни на усещането, които, изглежда, са „перцептите“, и вече принадлежи на Thirdness, поне като предпоставка за една следваща верига от интерпретации (CP 5.116). И тук къде би трябвало да бъде Ground-ът? Откъм страната на този перцепт, който още не е съждение ли?

От една страна, Пърс ни казва, че перцептивното съждение съдържа или пред-образява вече общи елементи, че „универсалните пропозиции могат да се изведат от перцептивните съждения“, че абдуктивната инференция се прелива в перцептивното съждение без ясна демаркационна линия помежду им, така че — както отбелязва Прони (Proni 1990: 331) — логическите принципи се включват при самото задействане на перцептивното познание. От друга страна и в същия текст, Пърс ни казва, че „перцептивните съждения трябва да се разглеждат като крайни случаи на абдуктивни инференции, от които се различават, тъй като инференциите са ситуирани отвъд всяка възможна критика“ (CP 5.181). Което означава (както се вижда в CP 5.116), че доколкото са първи предпоставки на всички наши разсъждения, „перцептивните съждения не могат да бъдат поставяни под въпрос“.

Странна позиция. Ако има инференция в самата перцепция, тогава има погрешимост: и вярно е, че Пърс се занимава и с перцептивните илюзии (CP 5.183); и все пак изглежда, че в същото това време тези перцептивни инференции не са хипотетични, а „аподиктични“. Това би било едно прекрасно и ярко утвърждаване на реализма, ако не беше направено от човек, който никога не е преставал да твърди, че и перцепцията е семиозис и следователно е вече абдукция. И накрая, ако перцептивното съждение не може да бъде поставяно под въпрос, бихме имали интуиция за единичното — идея, срещу която Пърс винаги се е бунтувал, още от антикартезианските си трудове. Ако ли пък това, което не може да бъде поставяно под въпрос и е единично, е именно „перцептът“ (и перцептът трябва да се отъждествява с Ground-а), то не би могло да даде ход на инференциални процеси, които боравят само с общи термини (CP 5.298). Ако в перцепцията има абстрахиращ момент, има интерпретация, макар и бърза и несъзнателна (срв. Proni 1990: 1.5.2.4), а ако има интерпретация, има „възможна критика“.

Ако забравим тези тънкости (и неизбежните противоречия, които се наблюдават в трудове, написани по различно време), бихме могли да приключим по този начин: съгласни сме, да, дава се неясен пълнеж на това пространство, което се намира между Firstness (Ground или не-Ground) и изцяло реализираната Thirdness; съществува един първи момент на реакция на сетивата, който е безспорен, в момента, в който качеството ми се представя като качество на нещо (Secondness), това нещо става предпоставка за всяка друга инференция, в смисъл че знам във всеки случай, че съществува един Динамичен обект, който отключва веригата на моите реакции, в този момент започва работата по интерпретацията и в момента, когато перцептивното съждение се подрежда и оформя, то се разрешава във формирането на Непосредствения обект.

В Непосредствения обект се съсредоточават някои аспекти на Ground-а (той има характера на Икона, на Likeness) и всички аспекти на перцептивното съждение (то се представя като отправна точка на всяка следваща интерпретация). В най-добрия случай можем да кажем, че се дават и Непосредствени обекти на нещо, което не познаваме по пътя на перцепцията (със сигурност трябва да има два Непосредствени обекта, които съответстват на термините „президент“ или „Алфа от Кентавър“). Но това не трябва да ни тревожи особено, като се има предвид, че една икона не е непременно изображение във визуалния смисъл на термина, защото и мелодията, която си подсвирквам, може би фалшиво, може да бъде икона на Петата симфония на Бетовен; и защото иконична природа има дори един математически граф, който също не показва морфологично подобие с представяната ситуация.

Тогава бихме могли да си отдъхнем, като признаем, че ако понятието Ground и самият характер на перцептивното съждение остават неясни, то това не е в сила за понятието Непосредствен обект. Той е обектът така, както е представен (CP 8.343), в аспекта, в който се мисли за него (CP 5.286), той е онзи type, на който задействалият веригата от реакции Динамичен обект е бил token (Proni 1990: 265).^[5] В известна степен той убягва на индивидуалността на перцепцията, защото, доколкото е интерпретируем, вече е обществен, интерсубектен: той не ми казва всичко за обекта, но само когато достигна до него, аз най-сетне знам и мога да кажа нещо за обекта.

И тук, в този процес и в момента на първото му наместване, на мен ми се струва, че възниква един проблем, който Пърс намира още у Кант. Пърс се опитва да преформулира Кантовото понятие за схема, без да го извежда трансцендентално.

Пърс наистина ли мисли за Кантовия схематизъм? Не създава ли Пърс — именно чрез опита си да разграничи категориите (но кои категории: неговите или тези на Кант?) от схемата и категориите от многообразието на сетивната интуиция (наглед)^[6] — едно привидно неразрешимо противоречие между Ground и Непосредствен обект?

Към Кантовото понятие за схема Пърс се връща винаги почти между другото. В CP 2.385 казва без колебание, че Кантовата схема е диаграма; но говори за нея по абстрактен начин във връзка с постулатите на емпиричната мисъл изобщо, в една рамка от модална логика. Но през 1885 г. Пърс казва, че доктрината за схемите може да е хрумнала на Кант само със закъснение, когато системата на първата Критика вече е била очертана: „for if the schemata had been considered early enough they would have overgrown his whole work“ (Ако схемите бяха взети под внимание достатъчно рано, те щяха да подронят всичките му трудове) (WR 5: 258–259). Прилича на изследователска програма — откриване на пробойна, през която би трябвало да се стигне до едно нетрансцендентално кантианство. Но какво е разбрал Пърс от схематизма, за който дори Кант, както ще видим, е разбрал нещо само стъпка по стъпка?