Умберто Еко
Кант и птицечовката (103)

6.18. Семеен портрет в интериор

В заключение, нека видим ребуса на Фигура 6.10. Ребусът е интересен, защото в решението му взаимодействат много заплетено както модалност Алфа, така и модалност Бета. Един ребус е хипоикона, представяща визуална сцена, при която някои субекти — неща или лица — би трябвало да бъдат (чрез заместителни стимули) разпознати по начина, по който изглеждат, и по действията, които извършват. Някои от тези субекти (които ще наречем иконологеми) са маркирани с буквен етикет, така че от веригата „словесна дефиниция на иконологемите + звук или буквено име на етикетите (едно B може да звучи като «б» или като «би» в италианската азбука)“ да се извлече една фраза, такава, че буквите от азбуката, които я съставят, разделени по различен начин, да образуват нова фраза с думи, в които броят на буквите съответства на числените указания, поставени в скоби над картинката.^[38]

Фигура 6.10

Във въпросния ребус това, което читателят преди всичко възприема (чрез заместителни стимули и следователно чрез модалност Алфа), е една сцена: един господин подава газена лампа на друг господин, две жени плетат, две други лица от мъжки пол са в леглото, единият е буден, а другият спи. Чрез модалност Алфа може дори да се разпознае, че дебелата жена е ядосана от факта, че слабата женица плете пуловерче с точни размери (и се радва от това), докато пуловерчето на дебелата е рахитично.

Буквите от азбуката трябва да се разпознават обаче чрез модалност Бета. Именно чрез модалност Бета трябва да приема различните елементи на сцената като послания, които авторът ми изпраща. Тоест авторът иска аз, след като съм възприел сцената, да я разбера като хипоикона, репрезентация на обекти и действия, в които трябва по някакъв начин да открия пертинентното, за да им дам дефиниция или словесно описание.

Разбира се, „V O lume dà“ [буквално: „V O лампа дава“] = „volume dà“ [„обем дава“], поради което читателят започва да мисли, че е пропозиционално вероятно словосъчетанието „volume d’affari“ [обем на сделките]. Но слабата женица определено „fa I“ [буквално: „прави I“], а не „fa RI“. Как да се излезе от това положение? Решението е доста находчиво: не трябва да се мисли за индивидуалното действие, а за действието-тип, т.е. за факта, че слабата женица умее да прави нещо по-добре от някой друг. Поради което стигаме до: „Far I AS sa“ [буквално: „да прави I AS умее“]. Но това, че тя умее да го прави, трябва да се изведе от факта, че другата жена, която е без етикет, проявява завист; и до този извод стигам не само ако не възприема сцената като сцена, но и ако я разбирам като хипоиконичен текст, чрез който авторът ми подсказва интерпретативни възможности. След като вече съм стигнал до поредицата „volume d’affari assa…“, вече е лесно да се досетя, че недовършената дума би трябвало да бъде „assai“ [„доста“] и че (между възможностите за тълкуване, които ми се предлагат от сцената вдясно) бих могъл да избера „IMO desto“ [буквално: „IMO буден“]. И действително решението е: Volume d’affari assai modesto [буквално: „Обем на сделките доста скромен“].

Но ако се върна към сцената (възприета по модалност Алфа), след като съм я разпознал като хипоикона (и тя ще бъде такава, дори ако е театрална или кинематографична сцена), мога да продължа по модалност Бета да правя догадки какво авторът е искал да ми каже (но трябва да е ясно, че в случая на ребуса аз надслагвам интерпретации, пускайки в ход едно игрово херменевтично отклонение).

F подарява лампи — действие, което само по себе си не представлява никакъв интерес, но той го прави, за да избяга от неудържимото положение, което се наблюдава в това нещастно семейство: дебелата жена, съпруга или сестра на F, живее в непрекъснато напрежение (погледнете невротично разкрачените й крака) поради завист към AS, която е толкова слабичка, късогледо съвършена, с прилично кръстосани крака, доволна (но показва това само с една едва забележима усмивка) и изглежда дори злорада! И ясно е защо при такова силно напрежение в семейството, при което едва ли не прехвърчат искри, IMO не успява да заспи или се събужда внезапно от сънуван кошмар. Може би IMO е син на дебелата жена без етикет (никой не я взема на сериозно) и страда поради разрушителното присъствие на AS, която със своите съвършени (и ненужни) пуловерчета руши хармонията в семейството. А F, страхлив и двуличен, подарява газени лампи само и само да не вижда какво става около него… А кой е невинният, който спи и не си дава сметка за нищо? Ами онзи господин, който приема подаръка или взема лампата назаем, сякаш някъде е спрял токът? Ама токът не е спрял, след като двете плетачки продължават своя демоничен двубой: това, което може да се види в този малък семеен интериор, се вижда отчетливо и следователно старата лампа е просто антикварна игра, служи, за да не се види…

Ама всъщност каква е тази антикварна игра, как F си позволява да подарява стари лампи (или да ги купува от другия), след като финансовото положение на това семейство не е от най-розовите, и поне двама от членовете му са принудени да спят в гостната?

Правейки всички тези наративни инференции, ние преминаваме от това, което ни подсказваха заместителните стимули (модалност Алфа), към интерпретацията на това, което текстът може да каже, включително независимо от намеренията на автора, и то именно защото го приемаме като комуникативен факт (модалност Бета). Но сигурни ли сме, че можем да определим точно точката, в която се преминава от едната модалност в другата?

Мисля, че именно на тази несигурност се дължи фактът, че ребусите — крайна граница на сюрреализма — изглеждат така, сякаш ни представят винаги причудливи, подчертано онирични ситуации. Защото, след като сме възприели чрез заместителни стимули „неща“, ние търсим наративна последователност в тяхното съвместяване, излизаме от естествеността на перцепцията, навлизаме в комплексността на интертекстуалността и не помним други „неща“, а други „истории“. Така че единствените, които не са будни, сме ние самите, които сънуваме с отворени очи и в това онирично скиталчество никога не знаем къде се намира преломната точка, в която се минава от Алфа към Бета, в едно халюцинаторно люшкане, което дава да се разбере защо е толкова трудно да се дефинира явлението на хипоиконизма.