Умберто Еко
Кант и птицечовката (102)

6.17. Мексиканецът на велосипеда

По скалата, която постепенно ни води от един максимум на модалност Алфа към максимума на модалността Бета, се преминава от максимум от заместителни стимули с висока разделителна способност (восъчната статуя) към максимум от абстракция, където стимулите (макар и все още визуални) вече нямат картинна ефикасност, а само пластична стойност. Нека разгледаме Фигура 6.9, която възпроизвежда една много известна визуална „шега“, наречена droodle.

Фигура 6.9

Както някои знаят, а други — не, решението е „мексиканец на велосипед, гледан отгоре“ и след като се открие ключът, с известно усилие на добра воля, можем да забележим сомбрерото и външната част на двете колела. Но със също толкова добра воля бихме могли да видим и гръцки воин, приклекнал зад щита и държащ насочено копие, или параход по Мисисипи, или Сирано дьо Бержерак и Пинокио, застанали с гръб един към друг под някакъв чадър. В хода на полемиката върху иконизма беше възприет принципът (съвършено справедлив и неотменим), че в зависимост от гледната точка и от подходящия контекст всичко може да прилича на всичко, като се стигне до също толкова прочутото черно каре, което се тълкува като „черна котка в тъмна нощ“. Това, което перцепцията ми дава в случая с горния droodle, е твърде малко, за да взема интерпретативно решение. Аз възприемам, разбира се, два концентрични кръга и две силно сплескани полуелипси. Нека приемем, че сме инстинктивно склонни да видим само една сплескана елипса, частично закрита от по-големия кръг; цяла една психологическа традиция ще ни го потвърди, ако не го забележим сами, и това е също добро доказателство за инференциалността на перцепцията. Но за да реша, че тези форми представят даден обект или сцена, трябва да притежавам или да отгатна ключа (в този случай, за жалост, той е словесен). След това мога да нагодя това, което възприемам, към това, което знам.

Ето, през шестдесетте и седемдесетте години полемиката поставяше на фокус една стихийна употреба на понятието „прилика“ (която освобождаваше мнозина от задължението да установят правила за „подобие“) и затова се спореше повече относно така наречените иконични знаци, които имаха „символни“ характеристики (в смисъла на Thirdness) като този droodle с мексиканеца, отколкото относно фотографиите или хиперреалистичните представяния. Това обяснява също защо дискурсът върху иконизма откриваше слабите места на противника в иконографията и в диаграмността изобщо.

Наблягаше се върху модалността Бета (и това се правеше много добре), но се оставяше в сянка модалността Алфа. В увлечението от полемиката, която не е замряла напълно, се забравяше и може би все още се забравя всеки път да се установява (според индивидите, културите, обстоятелствата, контекстите) горният праг между двете модалности и да се признава техния fuzzy характер.^[37]