6.14. Разпознавания
Нека си представим, че в едно семейство майката държи на писалището си блокче от разноцветни правоъгълни картонени бележки. Майката ги използва за записки от различен характер: използва червените за кухненските разходи, тъмносините за пътуванията и почивките, зелените за облеклото, жълтите за медицинските разходи, белите за служебни ангажименти, светлосините за откъси от книги, които й правят силно впечатление и т.н. После ги събира в чекмеджето на писалището, разделени по цвят, така че всеки път знае къде трябва да отиде да потърси дадена информация. За нея тези правоъгълници са знаци: не в смисъл, че са основа за графичните знаци, които е написала върху тях, а в смисъл, че дори когато стоят на писалището, в зависимост от цвета си те вече я препращат към темата, на която са посветени; те са израз на една елементарна семиотична система, в рамките на която всеки цвят е свързан с дадено съдържание.
Детето обаче много обича да ги взема, за да си играе с тях, примерно за да строи замъци от карти; то естествено различава отлично както формата, така и различните цветове, но за него те не са изрази, те са предмети и толкоз.
Бихме казали, че когнитивният тип, който позволява на майката да идентифицира картончетата, е по-богат от този на детето; майката може дори да се разтревожи, като посегне към жълто картонче, независимо дали е празно или изписано, защото това означава, че трябва да се занимава със здравословни проблеми; детето може да остане безразлично към цвета и да се интересува повече от здравината на картончетата (или пък не, то да предпочита замъците от червени картончета). Но ако майката каже на детето да й донесе от писалището червено картонче и актът на референция се увенчае с успех, това означава, че базисният перцептивен процес, по който картончетата се разпознават, е еднакъв и за двамата. Преди горните равнища на семиозиса, на които картончетата стават изрази, има едно равнище на стабилен перцептивен семиозис за всички участници в тази малка домашна сценка.
Сега можем да разгледаме начините на разпознаване, които се отнасят до невизуални пертинентни черти, като звуковите явления. Явлението на разпознаването стои и в основата на една такава базисна семиотична дейност, каквато е например словесният език.[32]
Както казва Гибсън (Gibson 1968: 92–93), фонемите са „потенциални стимули като природните звуци“, но това, което ги характеризира, е, че за слушателя те (освен като чисти стимули) трябва да бъдат интерпретирани също като отговори (за Гибсън в смисъл, че са били произведени умишлено от някого с цел да бъде разпозната конкретната фонема). Ще го кажем в духа на Пърс: за да разпознаем един звук на езика като такъв, трябва вече да сме навлезли в Thirdness. Ако чуя шум по улицата, мога и да реша да не го интерпретирам, да го смятам за част от шумовия фон. Същото мога да направя и с фонемите, когато разсеяно чувам, че някой говори край мен, но не ме интересува какво казва и следователно възприемам цялото като глъчка или бърборене. Но ако някой ми говори, аз трябва да реша както какво говори, така и какво казва.
Разбира се, да се разпознае дадена фонема, означава тя да се идентифицира като проява на даден тип. Това разпознаване може да се опира на едно явление на първичен семиозис — това на „категориалната перцепция“ (срв. Petitot 1983, 1985а, 1985b). Но това, което тук ме интересува, е преди всичко фактът, че отвъд един лабораторен опит, за да възприемам в хаоса на звуковата среда една фонема като такава, трябва да взема интерпретативно решение, че става дума за фонема, а не за междуметие, охкане, случайно издаден звук. Става дума да се тръгне от една звукова субстанция, за да се възприеме тя като форма на израза. Явлението може да бъде светкавично, несъзнателно, но това не означава, че не е интерпретативно.
Освен това ние можем да категоризираме дадена фонация или поредица от фонации като фонеми и въпреки това да не сме още установили към коя фонологична система принадлежат. Да вземем примерно случая, при който участваме в международен конгрес: до нас се доближава човек, който започва да говори, издава един или няколко встъпителни звука и ние трябва да решим на какъв език говори. Ако каже [ma], може да е съюзът „но“ на италиански или притежателното „моя“ на френски. Естествено хората говорят на един дъх и преди още да сме взели интерпретативно решение за първата фонема, която човекът е произнесъл, ние вече сме в контекста на говорната верига: така се ориентираме по акцента, по значението, което приписваме пробно, разбира се, на фонациите. Но това, което трябва да се подчертае, е, че става дума именно за интерпретация, чрез която се взема решение както относно материалната идентичност на стимула, така и относно неговата функционална идентичност.[33]
Следователно един перцептивен процес е налице както в разпознаването на изображението на куче, така и в разпознаването на думата „куче“, която е надраскана неграмотно върху лист.
И все пак ми се струва, че не може да се каже, че е едно и също възприемането на снимката на куче като хипоикона на куче — и в резултат на това, възприемането на кучето като проява на даден перцептивен тип — и от друга страна, възприемането на драскулки на стената като проява на думата „куче“. В случай на оптична измама аз бих могъл и да повярвам, че възприемам пряко реално куче, без да забележа, че става дума за хипоикона; в случая с написаната дума аз мога да я възприемам като такава само след като реша, че става дума за знак.[34]
