Умберто Еко
Кант и птицечовката (94)

6.9. Да се види и да се нарисува Сатурн

Дискусията с Малдонадо се роди от едно негово възражение в полза на иконизма: че образът на Луната, който Галилей е виждал в телескопа си, е бил икона и като такава е притежавал вродена прилика със самата Луна. Аз възразих, че образът в окуляра на телескопа във всички случаи не е бил икона — поне в смисъла на иконичен знак. Иконичният знак — или хипоиконата на Луната — се е появил, когато, след като я е гледал в телескопа, Галилей е нарисувал Луната. И тъй като Галилей вече е знаел много за Луната, защото като всички останали я е наблюдавал и с просто око, аз се насочих към една по-откривателска, по-непозната ситуация: тази, при която Галилей гледа за първи път с телескопа си Сатурн и после — както може да се види например в Sidereus Nunciu — прави рисунки на Сатурн.

В този случай се включват четири елемента: (1) Сатурн като нещо само по себе си, като Динамичен обект (дори ако не е обект, той ще е множество от стимули); (2) светлинните стимули, които Галилей получава, когато залепи око към окуляра (и нека оставим на оптиката да изучава какво се случва в този момент между излъчваните от планетата лъчи, вдлъбнатия окуляр и двустранно изпъкналия обектив); (3) концептуалният тип, който Галилей ре-конструира за Сатурн, Непосредственият обект (той по някакъв начин ще е различен от този, който е имал, когато едва-едва го е виждал с просто око); (4) рисунката (хипоикона), която Галилей прави на Сатурн. Наглед тези четири етапа са разположени в следния ред:

Сатурн сам по себе си → Сатурн в лещата → Когнитивен тип → Рисунка

Така бих постъпил днес и аз, ако искам да нарисувам това, което виждам в телескопа. Но Галилей е гледал за първи път. И гледайки, забелязва невиждани дотогава неща. Има редица писма, в които Галилей съобщава едно след друго своите открития и се вижда (докато гледа) колко се затруднява да вижда. Така например в три писма (до Бенедето Кастели през 1610 г., до Белизарио Джунти през 1610 г. и до Джулиано деи Медичи през 1611 г.) Галилей казва, че е видял не една-единствена звезда, а три съединени помежду си звезди по права линия, успоредна на линията на равноденствието, и представя това, което е видял, така (фигура 6.2):

Фигура 6.2

Но в други писма (например до Джулиано деи Медичи през 1610 г. и до Марко Велсери през 1612 г.) Галилей признава, че поради „несъвършенство на инструмента или на окото на гледащия“ Сатурн би могъл да изглежда и така („с форма на маслина“, Фигура 6.3):

Фигура 6.3

Където е ясно, че — тъй като със сигурност е неочаквано една планета да има пръстен (това впрочем влиза в разрез с всяка представа за небесно тяло, която съществува през онази епоха) — Галилей се опитва да разбере какво вижда, т.е. той мъчително си изгражда един (нов) когнитивен тип за Сатурн.

Гледайки многократно (например в едно писмо до Федериго Боромео от 1616 г.), Галилей вече е решил, че не става дума за две малки кръгли тела, а за по-големи тела „и за фигура, която вече не е кръгла, а е каквато ще я видите на рисунката по-долу, т.е. две полуелипси с две много тъмни триъгълничета между двете фигури, непосредствено до кълбото по средата на Сатурн“. При което Галилей стига до трета репрезентация (Фигура 6.4):

Фигура 6.4

Гледайки рисунката, ние разпознаваме Сатурн и неговите пръстени, но просто защото вече сме виждали пълните му репрезентации, на които тази скица дава за първи път някои пертинентни черти (кълбо и елипса около него — и ние сме тези, които трябва да открием перспективата в една скица, която прави твърде малко, за да ни я подскаже). Забележете, че Галилей не вижда тази перспектива, иначе не би говорил за две полуелипси, а за един елипсовиден пояс.^[18] Галилей вижда все още нещо като Мики Маус — едно лице с големи уши. Но не може да се отрече, че третата рисунка прилича повече на следващите изображения, включително фотографски, на Сатурн в момента на най-голямата му инклинация; във всеки случай тя съответства в морфологичен план на когнитивния тип, който средно образован човек притежава за Сатурн. Забележете, че (поради обявеното съвпадение между когнитивен тип и нуклеарно съдържание или Непосредствен обект) човек със скромни графични дарби, ако трябва да изобрази Сатурн, би направил днес рисунка, доста подобна на тази на Галилей, вероятно допълвайки двете елипси в долната им част, така че пръстенът да изглежда като разположен пред кълбото.

Като имаме предвид усилията на Галилей, сме склонни да мислим, че изграждането на когнитивния тип не предхожда рисунката, а по-скоро идва след нея.

Сатурн сам по себе си → Сатурн в лещата → Рисунка → Когнитивен тип

Чак като прави опит да фиксира върху хартия основните черти на това, което получава (на този етап — откъслеци от първичност, некоординирана поредица от стимули), Галилей успява малко по малко да „види“, да възприеме Сатурн и да си изгради един първи и хипотетичен когнитивен тип за него. Което е всъщност това, което се опитвах да кажа в Трактат по обща семиотика по повод на радикалните инвенции.^[19]

Въпреки това още не сме казали какво е вторият елемент във веригата — Сатурн в лещата. От семиотична гледна точка това може да изглежда явление, което не представлява интерес: телескопът е канал, по който до Галилей стига серия от стимули, така както би получил стимули, ако на борда на космически кораб се приближи достатъчно до Сатурн.

Но именно това „както ако“ изисква да прибавим някои „рефлексии“ (и както ще видим след малко, тази метафора никога не е била толкова буквална). И то не толкова, за да разберем по-добре перцепцията, колкото за да поставим отново на дневен ред явлението на хипоиконите.