Умберто Еко
Кант и птицечовката (90)

6.5. Прилика и подобие

По-продуктивен се оказа един друг път. Тъй като понятието за прилика изглеждаше смътно и във всеки случай изглеждаше като затворен кръг (иконично е това, което прилича-на и прилика има при това, което е иконично), този кръг трябваше да се разтвори в една поредица от процедури, за да произведе подобие.^[12] Какво са правилата за подобие — това ни го казваха проективните геометрии, теорията на Пърс за графите, самото елементарно понятие за пропорция. Този факт обаче не премахваше проблема за перцептивния иконизъм и за това как един елемент на първичен иконизъм — „сходство“ в смисъла на Likeness у Пърс, самата основа на перцептивната константа — може да се запази и в перцепцията на хипоиконите (основани на критерии за подобие).

Мей и Стернфелт (May и Stjernfelt 1996: 195), като цитират Палмър (Palmer 1978), предлагат примера на Фигура 6.1:

Фигура 6.1

Нека има свят, представен само от обектите a-d (не е нужно да установяваме дали става дума за вселена от реални обекти, или за една вселена на съдържанието, обитавана от абстрактни елементи). Нека А1, А2 и А3 бъдат три различни „иконични“ репрезентации на този свят (между другото те с пълно право биха били три интерпретации на света като разгледаните от мен в 1.8.). Всяка от тези три репрезентации възприема един-единствен критерий, за да установи подобието: критерият f (приложен към А1) поставя като пертинентни само съотношенията на височина между четирите фигури на света, изразявайки свойството „по-висок от“, и ето причината, поради която d се представя в d′ от една вертикална линия, абстрахирайки се от безспорното свойство ширина или хоризонталност, което d проявява спрямо другите три фигури. Критерият g (в А2) поставя като пертинентни пак съотношенията на височина, но представя свойството „по-къс от“ (поради което се поражда видима връзка на обратна симетрия между А1 и А2). Критерият h (в А3) е по-сложен: той поставя като пертинентна широчината, но изразява свойството „по-широк от“ чрез механизмите за графична репрезентация, възприети в А2. С други думи, колкото е по-широк даден обект, толкова по-къса е вертикалната линия, която го представя. Трите репрезентации определено са мотивирани от природата на обектите (дължината на линиите не може да бъде избрана произволно) и следователно определено установяват хипоиконична връзка между репрезентация и репрезентиран обект. Но тази връзка, която се дефинира като хомоморфна и запазва в репрезентацията някои структурни свойства на репрезентирания обект, не е изоморфна, доколкото репрезентацията няма същата форма като репрезентирания обект.

Ето един добър пример на мотивирано или създадено по правила подобие. Известна „прилика“ между всяка репрезентация и репрезентирания обект се запазва и ако се променят правилата за подобие. Между другото този подход съответства на подхода, който в Трактат по обща семиотика дефинирах като подход по пътя на ratio difficilis (върху израза се проектират точките на едно виртуално пространство на съдържанието), и съответства на това, което от последователите на Йелмслев (и най-вече в кръга на Греймас) бе наречено „полусимволично“: където имаме означаващи системи, които се характеризират не чрез съответствието между плана на израза и плана на съдържанието (както става в рисунката на шахматна дъска в даден момент от играта или при портрета), а чрез корелацията на две релевантни категории на различни планове (Greimas-Courtés 1979). Ако го кажем с по-разбираеми термини, и то опирайки се на Якобсон (Jakobson 1970), двигателните жестове за „да“ и „не“ не са мотивирани от даден обект (кой обект?), на който „приличат“, но при всички случаи свързват — чрез непроизволна връзка — една двигателно-пространствена конфигурация (движението на главата) с категориална двойка (утвърждаване и отрицание) — и дори когато в някои култури изглеждат конвенционално различни от нашите, те пак поддържат мотивирана връзка със съдържанието, което изразяват.

И все пак разбирането на тези три репрезентации се основава върху перцепцията на различната дължина на линиите (да не кажем чак, „различния формат на правоъгълниците“): но това свойство за по-голяма дължина или по-малка дължина не се установява от правилото за подобие, а е неговата предпоставка, основана върху натуралния иконизъм на перцепцията.

Когато възприемам топка като такава, аз реагирам на една кръгова структура. Не мога да кажа доколко моята инициатива допринася да я възприемам и като сферична и със сигурност именно въз основа на предварително създаден когнитивен тип аз ще знам също, че топката би трябвало да е от гума, гъвкава, и следователно способна както да се търкаля, така и да отскача според начина, по който я задвижвам или хвърлям. За да знам, че изказването „Това е топка“ (което увенчава перцептивното съждение) е вярно, аз би трябвало да я хвана и да я хвърля (в случая е в сила прагматичната максима). Но със сигурност това, което е задвижило перцептивното съждение, е явлението на първичния иконизъм, въз основа на който аз веднага съм доловил една прилика с други обекти от същия род, за които вече съм имал опит (или за които ми е бил предаден много прецизно даден когнитивен тип). За нашите далечни предци, които са виждали Луната, без да разполагат с разработени когнитивни типове, Луната сигурно не е била от самото начало сферична, но със сигурност (при пълнолуние) е била кръгла.

Тази първична иконичност е параметър, който не може да бъде дефиниран: това е — ще цитирам един въпрос на Витгенщайн (Wittgenstein 1953 § 50), — като да се питаме колко е дълъг съхраняваният в Париж метър-еталон. Той очевидно е дълъг точно един метър, тъй като представя параметъра, въз основа на който установяваме дължините по десетичната метрична система. Естествено за метъра-еталон можем да избегнем това самоопределяне, прибягвайки към един друг параметър, т.е. измервайки го с футове и дюймове. Но не съществува възможността да се премине към друга система на качествено измерване за първичните икони — или по-точно казано, съществува, но не на перцептивно равнище, както, когато интерпретираме цветовете според дължината на вълните. На перцептивно равнище не може да се предицира за една Likeness нищо друго освен разпознаването, че е тази Likeness. После ще може да се твърди, че сме сбъркали, ще може да се модифицира перцептивното впечатление за даден цвят, доближавайки го до друг, но в този случай ние просто ще сме избрали една Likeness, вместо някоя друга. Следователно този вроден опит за прилика не може да се използва, за да се съди за подобията, и не могат да се използват правила за подобие, за да се дефинира една първична иконична прилика.^[13]

Но нека се върнем към стария спор и към въпроса защо се е правел опит да се измести изцяло приликата върху подобието. Така се е отдавало предпочитание към иконографните техники, при които (ще прибегна към класическия пример на Гомбрих 1956) носорогът на Дюрер е покрит с люспи по силата на един културен тип, и се е пренебрегвал напълно фактът, че той и днес ни се явява като „квази-носорог“ и трудно бихме го сбъркали с крокодил.