Умберто Еко
Кант и птицечовката (89)

6.4. Пътища без изход

Бих цитирал като пример за изцяло задънена улица опита да се разгледат не само хипоиконите, но и такива семиотични системи като архитектурата, използвайки езикови категории като примерно тези за минималната различителна единица, двойната артикулация, парадигмата и синтагмата и т.н. Опитът не можеше да отведе много надалеч, но и тук имаше исторически причини. Да вземем например дебата с Пазолини (Pasolini 1967а), когато той твърдеше, че киното се опира на един „език на реалността“, вродения език на човешкото действие, поради което елементарните знаци на кинематографичния език би трябвало да са реалните обекти, възпроизведени на екрана. Въпреки че впоследствие Пазолини смекчи радикализма на тези свои първи твърдения в една статия, която би трябвало днес да се преосмисли през призмата на Пърс (Pasolini 1967b), реакцията се дължеше на факта, че „твърдите“ семиолози бяха заинтересувани — както се казваше тогава — да демитологизират или демистифицират всяко причиняване на реалистична илюзия и да покажат в киното всичко онова, което е трик, монтаж, постановка.^[11] И ето защо се стигна дотам, във филма да се откриват на всяка цена поддаващи се на анализ „езикови“ елементи; ще цитирам моите страници (Eco 1968: В4, I.5.-I.9) за тройната артикулация в киното, страници, които за жалост все още се превеждат и публикуват в различни антологии, но които препоръчвам на всички да не препрочитат, освен с документална цел.

Като пример за път, който определено отвеждаше донякъде, но не в желаната посока, бих цитирал опита да се сведе аналоговото към дискретното, т.е. да се докаже, че и тези хипоиконични знаци, които се явяваха визуално аналогични на обекта си, в действителност можеха да се разложат на дискретни единици и следователно можеха да се преведат в (и да се произвеждат чрез) алгоритми. Горд съм, че поставих този проблем, който, ако през шестдесетте години можеше да изглежда като маловажен технически въпрос, днес в светлината на компютърните теории за изображението е от най-голямо значение. Но по онова време наблюдението имаше само риторична стойност, защото подсказваше, че може да се намали аурата на неизразуемостта, която обгръщаше хипоиконите. От семиотична гледна точка това не решаваше нищо, защото да се обявява дискретната преводимост на изображението на плана на израза, не отменя въпроса за това как на когнитивно равнище се получава ефект на прилика.