Сега нека разгледаме въпроса на спокойствие. От една страна, имаше хора, които поставяха под въпрос неяснотата на едно такова понятие като „прилика“ и които искаха да докажат, че предизвиканите от хипоиконите впечатления са ефект на правила за произвеждането на подобие (вж. Volli 1972). Нима е възможно тези хора да отричат, че голяма част от нашия всекидневен живот се основава на връзки, които — поради липса на по-добър термин — са връзки на прилика, че именно поради приликата ние разпознаваме лицата, че именно въз основа на приликата между проявите ние сме в състояние да използваме общи термини, че самата константност на перцепцията се осигурява от разпознаването на форми, че именно по формални причини разграничаваме квадрат от триъгълник? И дори ако минем към хипоиконите, нима е възможно тези хора да отричат очевидността, а именно че една снимка на Пен или на Ейведън прилича на заснетия човек повече, отколкото една фигура на Джакомети, и че дори човек, който няма зад гърба си западната култура, ако види Бронзовите статуи от Риаче, би трябвало да разпознае, че става дума за човешки тела?

Очевидно, че не е възможно, и е почти патетично да се установи, че във втората фаза на дискусията (имам предвид от осемдесетте години до днес) много видни иконокласти побързаха да изразят вярата си в иконичния характер на перцепцията — като подсъдими в сталински или маккартистки процес, принудени преди всичко да изкажат предаността си към системата — и ще посоча за пример Гомбрих (Gombrich 1982).^[6]

От друга страна, нима е възможно да съществуват хора, които са дълбоко убедени в иконичната мотивация на перцепцията и същевременно отричат, че в продукцията и в разпознаването на хипоиконите участват графични конвенции, правила за пропорции, техники на проекция? Изглежда малко вероятно. Това не беше дебат между безумци.^[7]

Бележки

[6] Дебатът по този въпрос е широко обхватен. От една страна, има експерименти, които показват, че животните също разпознават изображенията (от легендата за Зевсис нататък); от друга страна, има етнографски доклади за „примитивен човек“ (във всеки случай човек, който е живял, без да има досег с фотографски изображения или дори с изобразителни дейности), който върти в ръка снимката на известна личност и проявява удивление, страх или дори пълна незаинтересуваност. Почти винаги това са експерименти, които не са достатъчно разработени: в някои случаи това, което впечатлява първобитния човек, е предлагането на парче хартия, неизвестен за него предмет, докато, ако изображението е отпечатано върху плат, той пристъпва към него с повече доверие; в други случаи вината е в лошото качество на изображението; в трети случаи фактът, че примитивният човек изпада в недоумение, не означава, че не е разпознал представения субект, а просто, че не си дава сметка как е възможно чертите на позната личност да се появят като по вълшебство върху парче хартия; в други случаи пък става дума очевидно за погрешно формулирани въпроси, които препращат към недоразуменията на радикалния превод на Куайн. ↑

[7] В противен случай самият Малдонадо, като ме караше да се замисля за разглеждането на мотивираните връзки между икона и реалност, нямаше да набляга толкова много върху „оптимизацията“ на подобието, т.е. върху изследването на техники, които трябва да са позволявали или да позволяват в бъдеще „да се намери в технически план най-голямата възможна адекватност между конвенционалните изисквания, които произхождат от наблюдателя и неконвенционалните изисквания, идващи от наблюдавания обект“ (Maldonado 1974: 291). ↑

Към следващата част или към съдържанието

Умберто Еко Кант и птицечовката (87)

Метаданни

Данни

Кант и птицечовката

Информация

История

Сваляне / Връзки

6.2. Това не беше дискусия между безумци

Умберто Еко
Кант и птицечовката (87)