Умберто Еко
Кант и птицечовката (77)

„Qui pro quo“ и преговори

Да предположим, че някой ни каже, че на 25 септември 1555 г. е бил подписан един мирен договор в Аугсбург и ние не знаем, че става дума за града, който италианците наричат Аугуста. Насочваме се към една все още затворена кутия, която не е кутията, в която обикновено поставяме град Аугуста. Може работата да не ни интересува особено и да изоставим всякакво договаряне; може да поискаме още уточнения, задавайки въпроси за този странен град, заинтригувани от факта, че там е подписан мирен договор в същия ден, в който мирен договор е подписан и в Аугуста; и може да се предположи накрая, че поради принципа на добронамереността ще допуснем веднага, че говорещият с името „Аугсбург“ възнамерява да направи референция за същия град, който ние наричаме „Аугуста“. Но във всички случаи ще се види в каква степен нашите енциклопедични познания — и следователно нашето знание относно съдържанието — обуславят и насочват договарянията ни за успеха на референцията.

Това позволява да се разреши и привидният парадокс (преработвам пример на Kripke 1979, като си позволявам известна свобода) на онзи Пиер, който слушал постоянно да се говори във Франция за Londres и си създал представата, че това е един прекрасен град, поради което записал в дневника си: „Londres est une ville merveilleuse“; впоследствие му се случило да попадне във Великобритания, научил английски от пряк контакт, посетил един град, който жителите наричали London, градът му се сторил отвратителен и той записал в същия (злощастно двуезичен) дневник: „London is an ugly city“. И оттук започват мъките на италианския му преводач, който би трябвало да направи от негово име (противоречиво) изказването, че Лондон е едновременно прекрасен и отвратителен — а още по-страшни ще са мъките на логиците, които не биха могли да се справят с две толкова нагло противоречиви твърдения, и т.н.

С което обиждаме ненужно преводачите, логиците и нормалните хора. В тази история трябва да се избере едно от двете: или Пиер, след като посещава Лондон, забелязва въз основа на някое описание, което е получил, когато се е говорило за Londres (английски град, разположен на река, с Кула), че погрешно е смятал, че съществуват два града там, където всъщност има само един град, или Пиер е тъпак, той е приел първата референция за Londres при затворена кутия, без да знае нищо друго освен факта, че е град, и никога не е разбрал, че имената Londres и London се отнасят до един и същ обект. В първия случай нека дадем време на Пиер да говори с други хора и да коригира вярванията си и евентуално да каже, че в един първи момент е смятал (въз основа на непроверени слухове), че Лондон е красив, а после е открил, че е грозен. Или Пиер ще остане в своята когнитивна и семантична заблуда и — като се изключи фактът, че на това място ни идва да се запитаме защо трябва да се превеждат дневниците на един тъпак — преводачът ще трябва да прибави бележки под линия, за да изясни, че става дума за интересен семиотичен и психиатричен документ, защото Пиер е един от онези, които бъркат съпругата си с шапка или говорят за Наполеон Бонапарт (като първи консул и като победения в битката при Ватерло) с намерението да правят референция за самите себе си. Но всичко това е от интерес за психиатрията, а не за семантиката.

Забележете, че недоразуменията от този род са много по-често срещани, отколкото ни подсказва току-що разгледаният пример, избран с предпочитание към невероятното. Един колекционер на старинни книги може да намери в някой каталог данните, че първото издание през 1662 г. на Physica Curiosa от Гаспар Шот е публикувано във Вюрцбург. После в друг каталог, намира, че първото издание е публикувано същата година в Хербиполис. Затова отбелязва в дневника си, че съществуват две издания на едно и също произведение в една и съща година в два различни града — явление, което не е необичайно за епохата. Но с малко разследвания би могъл да установи, че Вюрцбург, това кокетно градче в Бавария, има всред енциклопедическите си свойства и това, че е наричан в миналото Хербиполис (и между другото немското название е буквален превод на латинското). Край на трагедията. Достатъчно е било да се попита. Хората, които чуват референциални актове, обикновено задават купища въпроси. Ако този колекционер не се е сетил да попита (или да провери лексиките, които са много прецизни в случая), той става просто герой на една забавна анекдотика, като онзи студент, който (изглежда, че случаят е истински) в една своя писмена работа споменал „известния“ дебат между Волтер и Аруе.

Като цяло, струва ми се, че тези договорни модалности, подкрепени от когнитивни операции, са по-вярна картина на това, което действително вършим, когато правим референция за нещо, в сравнение с картината, която подсказват онтологическите теории на референцията. С всичко това не възнамерявам да отхвърля като безинтересни нито въпроса за онтологическата референция, нито съкровищата от тънкости, които са му посветени и продължават да му се посвещават. И то не защото въпросът е от особено значение във вселената на научния дискурс, където, ако двама астрономи говорят за мъглявината G14, те трябва да са сигурни какво споменават: референцията за мъглявината G14 също е предмет на договаряне, със сигурност повече, отколкото това става с нашите всекидневни референциални актове (при които много често „махваме с ръка“ и сменяме темата) и със сигурност според много по-строги критерии. Проблемът е по-скоро в това, че за да можем да правим референции по договорен и прагматичен начин, ние се нуждаем от регулативната идея на онтологическата референция.