Умберто Еко
Кант и птицечовката (74)

Има ли затворени кутии?

Историята със саркиапона ми се струва показателна. Във Фаза 1 имаме двама събеседници, единият от които предлага в речта един термин, а другият (придържайки се към максимите за водене на разговор) предполага — до доказване на противното, — че съответният обект съществува.^[9] Тъй като в началото Киари не знае какви свойства има един саркиапон освен това, че вероятно е животно, той третира съответния термин като при затворена кутия.

Искам да изясня какво разбирам под „затворена кутия“. Тя няма нищо общо с онази „черна кутия“, в която многократно заявих, че не смятам да си пъхам носа. Ако предпочитаме, можем да разбираме една затворена кутия като бяла кутия: черната кутия е нещо, което по дефиниция не може да се отвори, докато бялата кутия, макар че е затворена, може да се отвори впоследствие. Затворена кутия е тази, която ни се връчва, завързана с красива панделка, по време на коледните празници или на рождения ни ден: още преди да сме я отворили, ние се досещаме, че в нея има подарък, и започваме да благодарим на човека, който ни я дава. Доверяваме му се, предполагаме, че не е невъзпитан шегаджия, който ще ни подложи на изненадата да открием, че кутията е празна. По същия начин да се купи нещо при затворена кутия, означава да се окаже доверие на продавача, да се предположи, че в кутията се намира действително това, което казва той.

Във всекидневното комуникативно взаимодействие ние приемаме много референции в затворена кутия: ако някой ни каже, че трябва да отсъства по спешност, защото господин Тоди е болен, ние приемаме, че някъде си живее някой си господин Тоди, макар че до този момент не сме знаели нищо за него. Ако ли пък събеседникът каже, че за да ни се изплатят разходите по пътуването за един конгрес във Випитено, трябва да се обърнем към Тоди, ние бързаме да го попитаме разтревожени дали с това име желае да направи референция за града Тоди или за някой общински чиновник във Випитено и искаме веднага да узнаем как да го идентифицираме или намерим. Но това е краен случай. Обикновено, като се изключат случаите на предварително недоверие, ние приемаме за вярно това, че ако говорещият предлага в речта нещо или някого, то нещото или човекът съществува някъде. Ние сътрудничим в референциалния акт, дори ако не знаем нищо за референта, дори ако не знаем значението на термина, който говорещият използва.

В 3.7.1. разказах как, макар и да съм неспособен да различа бряст от бук, разпознавам добре мангровата растителност (която съм идентифицирал един ден, защото съм чел за нея в много книги за пътешествия) и баниана, за който са ми осигурили много инструкции книгите на Салгари. Бях убеден, че не знам нищо за „палетувиерите“ (за които също книгите на Салгари ми говореха често), докато един ден открих в една енциклопедия, че палетувиерите са мангровите храсти. Сега бих могъл да препрочета Салгари и да си представям мангровата растителност всеки път, когато той споменава палетувиерите. Но какво съм правил в продължение на години още от детството, четейки за палетувиерите, без да знам какво са те? От контекста се досещах, че става дума за растения, нещо подобно на дървета или храсти, но това беше единственото свойство, което успявах да асоциирам с името. И все пак можех да чета, преструвайки се, че знам какво са. Допълвах с въображението си малкото, което бях успял да зърна в кутията с открехнат капак, но на практика приемах нещо при затворена кутия. Знаех, че Салгари прави референция за него и оставях открито комуникативното взаимодействие, за да мога да разбера остатъка от историята, приемайки (на доверие), че някъде съществуват палетувиери и че те са растения.

Приемането при затворена кутия може да се разбира като случай на строго обозначаване. Според теорията на строгото обозначаване, при един контрафактуален елемент, който отнема на Аристотел всяко известно свойство, ние би трябвало да се подготвим да го разглеждаме във всеки случай като онзи, който е бил наречен така в даден момент, и като постъпваме така, ние приемаме при затворена кутия, че нещо като непрекъсната връзка свързва актуалното произнасяне на името с така назования индивид. И все пак в теорията на строгото обозначаване има една двойственост (и тя може би не е единствената). От една страна, би трябвало да предположим, че — чрез една непрекъсната верига, която обвързва обекта, който получава името си в акта на своето кръщаване, с името, използвано от този, който прави референция за него — обектът е този, който причинява адекватността на референцията (Kripke 1972: 89). От друга страна, се твърди, че адресатът трябва да има намерението да го използва със същата референция, с която го използва този, от когото го е научил (Kripke 1972: 94). Това не е едно и също.

След като саркиапонът не съществува, няма обект, който може да е причинил използването на името. И въпреки това сигурно е, че Киари приема да използва името „саркиапон“ по същия начин, по който предполага, че го използва Кампанини. При затворена кутия. Ако е имало каузална верига, то тя не върви от обекта към използването на името, а от решението (на Кампанини) да използва името към решението на Киари да го използва, така както Кампанини го използва. Не става дума за каузалност „обект → име“, а за каузалност „употреба₁ на името → употреба₂ на името“. Нямам ни най-малко намерение да решавам този проблем от гледната точка на една каузална теория за референцията, тъй като не я споделям. Бихме могли да кажем, че в случай, че саркиапонът съществува и има същност, имаме „строго“ обозначаване, докато в случай че е плод на въображението, има „меко“ обозначаване. Но не знам изобщо какво означава както строгото обозначаване, така и мекото обозначаване, защото това различие може би има онтологическо значение, но не и семиотично значение: задействаният от Кампанини и приет от Киари акт на референция ще функционира по един и същи начин и в двата случая.

Проблемът ми се струва по-скоро друг. И той е, че метафората за затворената кутия е неточна. Затворените кутии (ако искаме да разнищим метафората) винаги ни казват нещо за това, което има вътре, защото неминуемо имат етикет. Ако използвам едно собствено име като Гедеон, автоматично заявявам, че носителят на името е човешко същество от мъжки пол, ако използвам Доротея, заявявам, че е от женски пол, ако включа в речта си брат ми Джакомо, Джакомо вече е човешко същество от мъжки пол, което има свойството да е мой брат, Салгари е сложил на палетувиерите етикет на растения и — накрая — ако назова Джузепе Роси, има голяма вероятност обозначеното да е мъж италианец, ако назова Жан Дюпон, има голяма вероятност да е французин, ако назова Паоло Систо Леоне Пио Одескалки Роспилиози Колона, има голяма вероятност той да принадлежи към римската аристокрация, като се изключи фактът, че (поне първоначално) ако някой има презимето Фабри, е бил описван като син на ковача (fabbro), ако се е наричал Мюлер, е принадлежал на семейство мелничари. Това е твърде малко, за да се идентифицира някой си Пиетро Фабри или Франц Мюлер, но е достатъчно, за да кажем, че и собствените имена не са съвсем изпразнени от съдържание.

Трябва да се отбележи освен това, че ако собствените имена нямат съдържание (а само обозначение), не би могла да съществува восианичната антономазия, която не е антономазията, при която един общ термин се прилага специално за даден индивид (Императорът за Наполеон, The Voice за Франк Синатра), а антономазията, при която името на индивид се използва специално като сума от свойства (този е един Пико дела Мирандола, или един Херкулес, или един Юда, тази е една Месалина, или една Венера).

Първоначално историята със саркиапона изглежда като история на непредпазлива покупка при затворена кутия, но в действителност Кампанини, казвайки, че не бива да се нарушава спокойствието на саркиапона, защото е раздразнителен, слага вече етикет върху кутията (или върху кошницата): саркиапонът е живо същество. Оттам Киари тръгва и смята веднага да използва термина като „кука, на която да закача описания“. Опитите на Киари във Фаза 3 целят да установи какви са свойствата на животното и следователно да получи инструкции за идентификацията и разпознаването на референта. Забележете, че в тази сценка се илюстрира и разликата между „говоря-за“ и „правя-референция-за“. Кампанини прави референция за един индивидуален саркиапон (в кошницата). Киари приема референцията и се позовава на този саркиапон. Но за да установи какъв е, прибягва към универсалното или към общите обекти: твърди, че е виждал други саркиапони, и — като се опитва да дефинира свойствата им — говори за саркиапоните изобщо, т.е. опитва се да получи информации, за да изгради поне едно пробно НС на „саркиапон“ и да си създаде един КТ, т.е. да получи възможност за познание за типичния саркиапон. За да постигне това, той прави референция все за животното в кошницата като за проява, която би трябвало да има всички свойства на типа. Референцията не се договаря, без да се включат в играта съдържания.

Диалогът, който се води във Фаза 3, може да се разбере като процес на „последователно изпразване“ откъм всякакво възможно свойство, така че онази кука за окачане на описания се оказва гола. Тъй като Кампанини отрича всякакво възможно свойство на саркиапона, на Киари — наглед — не му остава друго, освен да приеме името по строг начин. И той, изглежда, постъпва точно така, когато във Фаза 4 сипе обидни думи за тайнственото животно, обвинявайки го, че не съответства на никое възможно описание. Но Киари не престава да прави референция за това проклето същество като за „животно“.

Когато във Фаза 5 Кампанини разкрива, че саркиапонът не съществува, Киари си дава сметка, че е говорил за несъществуващ индивид, т.е. за един плод на въображението на Кампанини, един фиктивен индивид, който е съществувал само във възможния свят на чуждото фабулиране. Но и след като измамата е разкрита, ето че Киари (във Фаза 6) продължава да прави референция за саркиапона. Само че вече прави референция за него не като за елемент от подредбата на реалния свят, а като за елемент от измисления от Кампанини възможен свят. Бихме могли да спорим дали във Фази 1–5 Киари говори за саркиапон₁, който смята за съществуващ, а във фаза 6 прави референция за саркиапон₂, за който вече знае, че съществува само в един фиктивен свят. Но в действителност той винаги прави референция за саркиапона, за който е говорил Кампанини, само че първо му приписва свойството да съществува в реалния свят, а сега му приписва свойството да не съществува.^[10] Двамата са се споразумели отлично и знаят за какво говорят.

Поуката от историята е, че (1) референцията е едно действие, което говорещите извършват въз основа на преговори; (2) референциалният акт, извършен с употребата на даден термин, би могъл по принцип да няма нищо общо с познанието на значението на термина и дори със съществуването или несъществуването на референта — с който не поддържа никаква каузална връзка; (3) все пак не съществува обозначаване, което може да се дефинира като строго и да не се опира на едно отправно описание („етикет“), макар и то да е много общо; (4) следователно и привидните случаи на абсолютно строго обозначаване представляват започването на референциалния договор, изначалния момент от връзката и никога последния момент от нея.

Би могло да се възрази, че това е хумористична сценка. Но не би ли се случило същото, ако диалогът се води между двама учени, единият от които започва да говори за веществото X, което е открил, и накрая става ясно, че това вещество не съществува или не притежава нито едно от свойствата, които откривателят му е приписвал? В подобна ситуация един учен ще се държи другояче от морална и научна гледна точка, разобличавайки публично този, който го е излъгал, но от семиотична гледна точка нещата не биха се развили по различен начин. На един следващ научен конгрес ученият би продължил да цитира веществото X като пример за въображаемо вещество, предмет на научна измама (или на груба грешка), но би продължил да прави референция за него като за това, за което е говорил, когато, преди да започне наложителните проверки, го е възприемал като съществуващо при затворена кутия.^[11]

Знам много добре, че съществува една друга интерпретация, ако не на историята със саркиапона, то поне на тази с веществото X. Някои биха казали, че след като веществото не съществува, изразът „вещество X“ няма референт и не го е имал дори когато в началото ученият — при затворена кутия — е смятал, че го има. Но да се каже, че даден израз не може да се приложи към никой референт, не означава, че той не може да се използва за един референциален акт, и именно на този пункт искам да наблегна. В това люшкане между възможен референт на термина и използването на термина в референциални актове се крие една двойственост, която породи много дискусии върху онтологията на референцията.